Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (7)

II
Нов живот

Когато за Маргарита стана възможно да се върне отново в ателието на улица „Дьо ла Помп“, Хулио, който напоследък постоянно беше в лошо настроение и виждаше живота изцяло в черни краски, изведнъж бе завладян от оптимистични чувства.

Войната изглежда нямаше да е толкова жестока, колкото всички си я представяха в началото. Изминаха десет дни и придвижване на войскови части вече почти не се забелязваше. При намалелия брой мъже по улиците женското население се беше сякаш увеличило. Хората се оплакваха от недостиг на пари, банките оставаха все така затворени. За сметка на това всички прибягваха до извънредни разходи, за да си набавят хранителни продукти. Споменът от седемдесета година за жестоката мизерия по време на обсадата тормозеше умовете.

Беше избухнала война със същия враг и на всички им се струваше логично да се повторят подобни събития. Жените се трупаха пред магазините за хранителни стоки и пълнеха торби с вече почти гранясали продукти, за да се опитат да ги съхранят за по-дълго вкъщи. Страхът от бъдещите дни на глад беше по-голям от непосредствените опасности.

За Деноайе това бяха всичките промени, които войната беше предизвикала около него. Постепенно хората щяха да свикнат с новия начин на живот. Човечеството притежава учудваща способност за приспособяване, която му помага да привиква към всичко, за да продължи да съществува. Той се надяваше да продължи да живее така, сякаш нищо не се беше случило. Достатъчно беше Маргарита да продължи да бъде вярна на миналото им. Двамата щяха заедно да следят хода на събитията с жестокото задоволство на хора, наблюдаващи без никакъв риск и от недостижима височина страховито наводнение.

Това спокойствие на егоистичен свидетел на събитията му го беше вдъхнал Архенсола.

— Да бъдем неутрални — съветваше го бохемът. — Неутралитетът не означава безразличие. Да се насладим на грандиозния спектакъл, защото надали през целия ни останал живот ще се повтори друг подобен.

Жалко, че войната ги свари с толкова малко налични пари… Архенсола мразеше банките повече дори и от колониалните метрополии, като проявяваше специална антипатия към кредитното заведение, което бавеше изплащането на чека на Хулио. Колко прекрасно щеше да бъде да присъстват на събитията, разполагайки с всичките необходими удобства, благодарение на една такава огромна сума!… За да превъзмогне недоимъка, прибягваше до помощта на доня Луиза. Войната беше отслабила предпазните мерки на господин Марсел и сега семейството живееше с великодушна небрежност. Майката, по примера на другите домакини, пазаруваше за месеци напред и трупаше всички хранителни продукти, които успяваше да намери. Той се възползва от това и започна много по-често да навестява дома на булевард „Виктор Юго“, откъдето излизаше по сервизното стълбище с огромни пакети в ръце, с които да попълни провизиите в ателието.

Изпита всички радости на добра икономка при вида на скритите в кухнята й съкровища: големи консерви с месо, пирамиди от стерилизирани храни в буркани, чували със сушени зеленчуци. Имаше предостатъчно за продължително препитание на голямо семейство. Освен това войната му послужи за претекст за нови посещения в избата на господин Марсел.

— Могат да заповядат — казваше гордо, показвайки с героичен жест натрупаното в килера. — Могат да дойдат, когато пожелаят. Подготвени сме да им се противопоставим.

Грижата за съхраняване и увеличаване на количеството на хранителните продукти, заедно с издирването на пресни новини, бяха двете основни дейности, запълващи съществуването му. Правеше всичко възможно да се сдобие с десет, дванадесет, петнадесет вестника дневно — едните, защото бяха реакционни, а пък го въодушевяваше идеята да види всички французи обединени, другите, защото изразяваха радикални идеи и би трябвало добре да са запознати с новините, получени от правителството. Излизаха по обяд, в три, в четири, в пет часа следобед. Разграбваха се бързо. Парижани вървяха по улиците с натъпкани с напечатана хартия джобове в очакване на появата на нови публикации, за да се сдобият и с тях. Всички издания пишеха приблизително едно и също.

Архенсола долови как дълбоко вътре в него постепенно се раждаше една чиста, ентусиазирана и доверчива душа, способна да приеме и най-невероятните неща. Подобна душа отгатваше и във всички, които живееха близо до него. Понякога предишният му критичен дух като че ли внезапно се събуждаше. Съмнението обаче бързо биваше отхвърляно като нещо позорно. Живееше в един нов свят и беше съвсем нормално да се случват необикновени неща, които да не могат да бъдат обяснени със старите разбирания. Коментираше по детски радостно чудните разкази във вестниците, описващи картинно поредното сражение на един френски или белгийски взвод с цели вражески полкове, принуждавайки ги в края на краищата да отстъпят в паническо бягство, страхът на германците пред атаките „на нож“, каращ ги да бягат като зайци още при началния сигнал, безсилието на германската артилерия, чиито снаряди никога не попадаха в целта.

Смяташе за нормално и логично малката Белгия да победи голямата Германия, едно повторение на стълкновението между Давид и Голиат с цялата метафорична образност, която тази неравна битка бе вдъхновила през вековете. Той, както и по-голямата част от нацията, притежаваше манталитета на свободен читател на рицарски романи, който се считаше измамен, когато героят, без ничия помощ, не поразяваше с един-единствен удар хиляди врагове. Търсеше предимно вестниците, поместващи най-преувеличените новини за откъслечни сражения и индивидуални действия, за които никой не знаеше със сигурност къде са станали.

Интервенцията на Англия по море го накара да си въобрази предстоящ ужасен, мълниеносен, изпратен от провидението глад, който щеше да повали враговете. Представяше си ясно как след десет дни на морска блокада германците щяха да заживеят като група корабокрушенци върху сал от дъски. По тази причина започна все по-често да влиза в кухнята, за да огледа с възхищение пакетите си с храни.

— Какво ли биха дали в Берлин за съкровището ми?…

Никога досега Архенсола не се беше хранил по-богато.

Мисълта за оскъдицата, която щеше да понесе врагът, възбуждаше у него чудовищен апетит. Белият хляб със златиста хрупкава кора го караше да изпада в религиозен екстаз.

— Ако приятелят Вилхелм ни завари как сладко си похапваме! — казваше той на приятеля си.

Дъвчеше и гълташе стръвно. Поетата в устата му храна, както и напитките, придобиваха за него нов, изключителен, божествен вкус. Чуждото гладуване беше за него като възбуждащо хапче, подправка, даваща безкрайна наслада.

Франция му вдъхваше ентусиазъм, но на Русия имаше по-голямо доверие. Казаците!… Говореше за тях като за близки приятели. Описваше тези страховити ездачи, понесли се във вихрен галоп като неуловими призраци, толкова жестоки в гнева си, че неприятелят избягваше да застава насреща им. Пред вратата на жилищната кооперация и в някои от заведенията по улицата го слушаха с цялото уважение, което заслужаваше един господин, който като чужденец можеше да говори по-добре от останалите за чуждите неща.

— Казаците ще видят сметката на тези бандити — приключваше с абсолютна сигурност прогнозата си той. — След няма и месец вече ще са влезли в Берлин.

Слушателите му, повечето жени, съпруги и майки на заминалите на фронта, одобряваха смирено с неудържимото желание, което всички изпитваме, да вложат надеждите си в нещо далечно и тайнствено. Французите ще защитават страната си и освен това ще си върнат изгубените територии, но казаците ще бъдат тези, които ще нанесат смъртоносния удар, казаците, за които всички говореха, но малцина ги бяха виждали.

Единственият, който ги познаваше по-отблизо, беше Чернов, но за голямо разочарование на Архенсола той го слушаше без всякакъв ентусиазъм. За него казаците бяха една най-обикновена част от руската войска. Добри войници, но неспособни да извършат чудесата, които всички им приписваха.

— Този Чернов! — възмущаваше се Архенсола. — Понеже мрази царя, всичко в страната му се струва лошо. Той си е направо революционер фанатик, а аз съм противник на всякакъв вид фанатизъм.

Хулио слушаше разсеяно новините, които съобщаваше приятелят му, откъсите от статии, които му четеше с декламаторски тон плановете за военните действия, които му показваше на закачена на една от стените на ателието карта, осеяна със знаменца, обозначаващи положението на сражаващите се армии. Всеки нов вестник принуждаваше испанеца да накара карфиците по картата да изпълнят нов танц, последван от непоклатимо оптимистични коментари:

— Навлезли сме в Елзас, много добре!… Изглежда сега напускаме Елзас, чудесно! Досещам се за причината. Правим го, за да влезем през по-подходящо място, изненадвайки врага в гръб… Казват, че Лиеж е паднал. Лъжа!… Дори и да падне, няма значение. Частен случай, нищо повече. Остават другите… Те ще напреднат от изток и ще влязат в Берлин.

Предпочиташе най-вече новините от руския фронт, но всеки път оставаше объркан, когато търсеше на картата мъчните имена на онези места, където извършваха подвизите си възхитителните казаци.

Междувременно мислите на Хулио течаха в съвсем друга посока. Маргарита!… Беше се върнала, но въпреки това като че с всеки изминал ден все повече се отдалечаваше от него…

През първите дни на мобилизацията направи няколко нощни обхода в близост до дома й, смятайки с това илюзорно приближаване да понамали желанието си. Маргарита му беше писала с препоръката да запази спокойствие. Щастлив бе, че като чужденец нямаше да понесе последствията на войната! Брат й, запасен артилерийски офицер, трябвало да замине всеки момент. Майка им, която живеела с този свой неженен син, в последния момент показала учудващо спокойствие, макар че предните дни, когато войната била все още проблематична, плакала много. Тя собственоръчно приготвила багажа на младия офицер, за да може малкият куфар да събере всичко необходимо за живота на фронта. Маргарита обаче се досещала за скритата дълбоко в душата на клетата жена непоносима мъка и усилията й да не я показва външно със зачервените си от плач очи и нервно треперещите ръце. Сърце не й давало да остави майка си дори и за момент сама… Последвало прощаването. „Сбогом, сине! Изпълни дълга си, но бъди благоразумен!“ Не проронила нито една сълза, не изгубила присъствие на духа. Цялото семейство се противопоставило на желанието й да го придружи до гарата. Сестра му щяла да отиде. Когато се върнала вкъщи, Маргарита я заварила седнала в един фотьойл, с непроницаемо лице, с мрачен поглед. Избягвала да споменава името на сина си и говорела за приятелките, които също били изпратили близките си на война, сякаш единствено те познавали тази мъка. „Клетата ми майка! Сега повече от всякога трябва да съм до нея… Утре, ако мога, ще дойда да те видя“.

Накрая се върна на улица „Дьо ла Помп“. Първата й грижа беше да му обясни защо тоалетът й, тип дамски костюм, е толкова скромен, защо няма никакви бижута по себе си. „Война е, скъпи ми приятелю. Сега като кажеш «шик», това означава да бъдеш в крак с обстоятелствата, да изглеждаш спретнат и скромен като войник. Кой знае какво ни очаква!“ Грижата за облеклото я съпътстваше във всичките моменти от живота й.

Хулио скоро забеляза у нея една постоянна разсеяност. Като че ли духът й напускаше тялото и започваше да се рее из пространството, отдалечавайки се на огромно разстояние. Гледаше го, но сякаш не го виждаше. Говореше бавно, очевидно обмисляйки предварително всяка една дума, може би от страх да не издаде някоя тайна. Все пак това духовно отчуждение не попречи на физическата им близост. Прегърнаха се с неотразимата съблазнителност на материалното привличане. Тя се отдаде с желание, плъзгайки се бавно по склона на навика, но щом дишането й се успокои, сякаш изпита някакво угризение. „Хубаво ли е това, което правим?… Нима е уместно да живеем както преди, когато върху света ще се струпат толкова много нещастия?“ Хулио решително отхвърли тези скрупули:

— Но нали ще се оженим веднага, щом имаме възможност!… И сега сме също като съпруг и съпруга!

Тя отговори с унил жест на учудване. Да се оженят!… Само преди десет дни не желаеше нищо друго. Сега мисълта за брак я спохождаше много рядко. Защо да мисли за далечни и несигурни неща! Вълнуваха я други, съвсем непосредствени.

Изпращането на брат й на гарата се беше набило в паметта й. Идвайки в ателието, си беше обещала да не споменава за него, предусещайки, че ще досади на любимия с разказа си. Оказа се достатъчно да се закълне да мълчи, за да изпита неудържима необходимост да разкаже всичко.

Изобщо не била предполагала колко много обича брат си. Чувствата, които изпитвала към него били примесени с известна ревност, защото мама проявявала предпочитания към по-големия син. Освен това именно той представил Лорие в семейството. И двамата били дипломирани инженери и били заедно още от училище… Но щом се разделили на гарата, тя изведнъж усетила, че този брат, поставян винаги на втори план, заемал вече предпочитано място в сърцето й.

— Беше толкова хубав, толкова привлекателен в униформата си на лейтенант!… Изглеждаше съвсем различен. Повярвай ми, докато вървях редом с него, опряна на ръката му, изпитвах огромна гордост. Взимаха ни за съпрузи. Като ме видяха да плача, едни клети жени се опитаха да ме успокоят: „Кураж, госпожо!… Мъжът ви ще се върне“. А той се смееше с цяло гърло на тези заблуди. Натъжаваше се само като се сетеше за майка ни.

Сбогували се на вратата на гарата. Охраната не позволявала да се минава по-нататък. Тя му дала сабята, която била поискала да носи до последния момент.

— Хубаво е да си мъж — каза ентусиазирано. — И аз бих искала да облека униформа, да участвам във война, да бъда полезна с нещо.

Изведнъж замълча, сякаш внезапно си даде сметка за неуместността на последните си думи. А може би забеляза и намръщеното лице на Хулио.

Беше обаче силно възбудена от това сбогуване и след една продължителна пауза не можа да устои на желанието да продължи хода на мислите си.

На входа на гарата, докато целувала за последен път брат си, имала неочаквана среща, голяма изненада. Появил се той, облечен също в униформа на офицер от артилерията. Бил сам и се наложило да повери за съхранение куфара си на един доброволно предложил услугите си мъж от многобройните изпращачи.

Хулио направи въпросителен жест. Кой „той“? Предполагаше, но се направи, че не е разбрал, от страх да признае истината пред себе си.

— Лорие — лаконично отговори тя. — Бившият ми съпруг.

Любовникът отговори със злобна ирония. Беше проява на малодушие да очерня този мъж, тръгнал да изпълни дълга си. Осъзна, че постъпва подло, но не можа да устои на обзелото го желание да бъде язвителен и да го унизи пред Маргарита. Лорие — военен!… Сигурно е изглеждал безкрайно смешно, облечен в униформа.

— Лорие — войник! — продължи със саркастичен тон, който учуди и самия него, защото сякаш говореше друг. — Горкият човечец!…

Маргарита се подвоуми какво да възрази, за да не си помисли той, че му противоречи. Истината все пак се оказа по-силна и тя рече просто:

— Не… не изглеждаше зле. Беше различен. Може би заради униформата, може би заради тъгата, че е сам, съвсем сам, без близка ръка, която да стисне неговата. Аз дори трудно го познах. Като забеляза брат ми, тръгна към нас, но после, като ме видя, отмина, без да се спре… Клетият! Жал ми е за него!

Женският й инстинкт вероятно й подсказа, че говори много и тя рязко прекъсна бъбренето си. Същият инстинкт я предупреди за причината, която накара лицето на Хулио да се намръщи и устата му да се свие в кисела усмивка. Прииска й се да го успокои и добави:

— За щастие, ти си чужденец и няма да ходиш на война. Ужасно би било да те загубя!…

Изрече тези думи съвсем искрено… Само миг преди това възхваляваше мъжете, възхищавайки се на смелостта, с която рискуваха живота си, а сега трепереше пред мисълта, че любовникът й би могъл да бъде един от тях.

Той не й благодари за любовния егоизъм, който го поставяше отделно от останалите като деликатно и крехко същество, достойно единствено да бъде обект на женско обожание. Прииска му се да й беше вдъхнал примесеното със завист възхищение, което беше изпитала, виждайки брат си и цялото му военно снаряжение. Стори му се, че между него и Маргарита току-що се е вмъкнало нещо, което никога нямаше да изчезне, напротив, щеше да расте, избутвайки ги в противоположна посока… надалеч… много надалеч, докато престанат да могат да се разпознават с поглед.

Това усещане за непреодолимо препятствие не го напусна и при следващите им срещи. Маргарита му говореше нежно и го гледаше с влажни очи. Ласките на гальовните й ръце приличаха повече на майчини милувки, отколкото на докосвания на влюбена жена, от нежността й лъхаше някаква особена незаинтересованост и свян. Упорито стоеше в ателието, избягвайки да влиза в другите стаи.

Тук сме си добре… Не искам, не е необходимо. Ще ме гризе съвестта… Не бива да мислим за подобни неща точно сега!…

За нея околната атмосфера беше наситена с любов, но любов съвсем нова, любов към мъжа, който страда, желание за себеотрицание, за саможертва. Тази любов водеше до представата за бяло було на монахиня, за треперещи ръце, грижещи се за разкъсани кървави тела.

На всеки опит от негова страна за по-голяма близост Маргарита отговаряше свенливо с категоричен жест на отказ, сякаш се срещаха за първи път.

— Не мога — казваше. — Мисля за брат си, мисля за всички онези, които познавам и които в този миг може да са мъртви.

Наляха новини за битки, кръвта започваше да тече като пълноводна река.

— Не, не мога — повтаряше тя.

А когато Хулио успяваше все пак с горещи молби и страстна необузданост да постигне своето, в прегръдките му падаше едно като че лишено от воля същество, което отдаваше една част от безчувственото си тяло, докато главата продължаваше да мисли независимо за съвсем различни неща.

Един следобед Маргарита му съобщи, че занапред ще се виждат по-рядко. Трябвало да посещава учебните си часове и й оставали само два свободни дни.

Деноайе я изслуша смаян. Учебните си часове?… Какво изобщо учи?…

Тя изглежда се ядоса от подигравателната му гримаса… Да, учи, вече седмица посещава учебните занимания. Сега уроците стават по-продължителни, организацията на обучението е подобрена, броят на преподавателите е увеличен.

— Искам да стана медицинска сестра. Страдам, като гледам колко съм безполезна… Досега не съм била годна за нищо…

Замълча за момент, сякаш за да си представи целия си изминал до този час живот.

— Понякога си мисля — продължи, — че във войната, с целия й ужас, има и нещо добро. Кара ни да се постараем да бъдем полезни за себеподобните ни. Оценяваме съществуването си на тази земя по един много по-сериозен начин, бедите ни заставят да разберем, че за нещо сме дошли на този свят… Вярвам, че трябва да обичаме живота не само заради радостите и удоволствията, които ни предоставя. Изглежда това да се посветиш на останалите, да се пожертваш, носи голямо удовлетворение и това удовлетворение, не знам защо, може би защото е нещо ново, ми се струва много по-значимо от всички останали радости.

Хулио я погледна изненадан, опитвайки се да си представи какво ли може да има вътре в тази толкова обичана и лекомислена главица. Какво ли беше на път да се оформи зад това леко набръчкало се под натиска на връхлитащите идеи чело, което досега беше отразявало единствено леката сянка на някои бързи и пърхащи като врабчета мисли?…

Но и предишната Маргарита все още беше жива. Видя я да се появява отново с прелестно изражение на миловидното си лице сред безпокойствата, които войната кара да покълват като плевели в душите.

— Трябва много да учиш, за да получиш диплома за медицинска сестра. Забелязал ли си униформата им?… Много е представителна. Бялото върви еднакво добре както на блондинките, така и на брюнетките. Колосаните забрадки позволяват къдриците свободно да падат над ушите при модните прически, а синята мантия над униформата създава красив контраст… Една елегантна жена би могла да подчертае всичко това с две-три дискретни бижута и чифт шик обувки. Това съчетание между монахиня и дама от висшето общество е много интересно.

Щяла да учи много усилено, за да бъде полезна на ближните си… и за да може час по-скоро да облече възхитителната униформа.

Бедният Деноайе!… Необходимостта да я види и липсата на друго занимание през безкрайните вечери, които доскоро бяха запълвани от приятни моменти, го принудиха да обикаля около един отдавна необитаем дворец, в който правителството най-накрая настани училището за медицински сестри. Докато стоеше на пост на един ъгъл в очакване да чуе шумоленето на пола и тропот на забързани женски стъпки по тротоара, той си представяше, че се е върнал назад във времето и все още осемнадесетгодишен, тръпне в очакване пред ателието на известен модист. Групите жени, които влизаха и излизаха от този дворец, правеха още по-правдоподобна тази представа. Бяха облечени с нарочно търсена непретенциозност. Видът на много от тях беше доста по-скромен от този на работничките при модиста. Бяха обаче важни госпожи. Някои се качваха в автомобили, чиито шофьори носеха войнишки униформи, защото караха министерски коли.

Тези продължителни бдения му предоставяха възможност за неочаквани срещи с елегантните курсистки.

— Деноайе! — възкликваха едновременно няколко женски гласа зад него. — Това не е ли Деноайе?…

Той се чувстваше длъжен да разсее съмненията и учтиво поздравяваше скупчилите се около него госпожи, които го съзерцаваха, сякаш беше някакво привидение. Това бяха приятелки от едно вече доста далечно време, отпреди шест месеца, дами, които му се бяха възхищавали и го бяха преследвали, докато той ги бе водил през седемте кръга на науката за тангото. Гледаха го така, сякаш през времето от последната среща до настоящата минута се е случил някакъв страшен катаклизъм, променил всичките закони на съществуванието, сякаш той беше единственият чудодейно оцелял от едно напълно изчезнало човечество.

Неизменно му задаваха едни и същи въпроси:

— Не сте ли на фронта?… Как така не сте в униформа?

Опитваше се да обясни, но още на първата дума го прекъсваха:

— Вярно… Вие сте чужденец.

Казваха го с известна завист. Без съмнение, мислеха за любимите си хора, които в този час бяха изправени срещу лишенията и опасностите на войната… Но положението му на чужденец моментално създаваше известна духовна отчужденост, някаква озадаченост, която Хулио не беше усещал в добрите времена, когато хората се търсеха едни други, без да отдават значение на произхода, без да се обръщат назад към опасността, която изолира и концентрира на едно място човешките групи.

Казваха „довиждане“ госпожите, а в погледите им проблясваше лукаво подозрение. Какво чакаше той тук? Някое ново приключение, което благосклонната съдба му предлага?… Усмивките им излъчваха подчертана сериозност. Бяха усмивки на възрастни хора, които знаят истинското значение на живота, но проявяват учтиво разбиране и съчувствие към мечтателите, които се залъгват с лекомислени забавления.

На Хулио това отношение му причиняваше болка, защото приличаше на проява на съжаление. Представяха ся го зает с нещо, което единствено е способен да прави. Тези запазили част от предишния си външен вид кокетки изглежда се вживяваха във великото чувство на майчинството, но майчинство абстрактно и насочено към всички хора от нацията, на която принадлежаха, придружено с желание за саможертва, за докосване до лишенията на бедните и смирените, за изстрадване на всички болки на нараненото тяло.

С подобен пламенен ентусиазъм излизаше Маргарита след края на учебните часове. Възхищаваше се от напредъка на хирургията. Беше безкрайно доволна от себе си, защото бързо схващаше всички тези неподозирани досега от нея новости. На моменти, без да проявява излишна скромност, дори изразяваше убеждението, че е на път да постигне смисъла на живота си. Подмяташе:

— Кой знае дали не съм родена да бъда велика лекарка!

Опасяваше се, че точно в момента, в който ще трябва да приложи на практика новите си знания, няма да може да прояви нужното самообладание. Намираше за ужасно да стои до операционната маса с разрязаното тяло и да гледа как от него изтича кръвта, след като винаги беше изпитвала непреодолимо отвращение от низките нужди на обикновения живот. Но колебанията й скоро изчезваха. Изведнъж я обземаше мъжко дръзновение. Настъпили бяха времена на саможертва. Нима мъжете не загърбиха удобствата на едно изпълнено с удоволствия съществувание, за да поемат по трудния път на войника?… И тя ще стане войник в пола, ще гледа болката в упор, ще се бори с нея, бъркайки с ръце в загнилата разлагаща се човешка плът, влизайки като слънчева усмивка там, където стенат ранените в очакване на смъртта.

Непрекъснато разказваше на Деноайе за успехите си в школата, за сложните превръзки, които е успяла да направи както върху манекена, така и върху тялото на един от чиновниците, играещ ролята на тежкоранен. Тя, толкова деликатна и неспособна на най-малкото физическо усилие вкъщи, усвояваше успешно сръчностите за вдигане на гръб проснато на земята човешко тяло. Кой знае дали някой ден нямаше да й се наложи да приложи уменията си на бойното поле. Проявяваше готовност да бъде изключително смела и дръзка с неосъзнатата храброст на жените, когато ги подтикне поривът да проявят героизъм. Възхищаваше се на nurses от английската армия, усмихващи се от снимките във вестниците — кльощави енергични госпожи с панталони, ботуши и бели каски.

Хулио я слушаше озадачен. Това същата Маргарита, която така добре познаваше, ли е?… Къде беше изчезнала прелестната й фриволност? Вече не ходеше, подскачайки като врабче. Краката й здраво и по мъжки стъпваха по земята. Изглеждаше спокойна и сигурна с новата сила, която се зараждаше у нея. Когато някоя ласка от негова страна й напомнеше за женската й същност, винаги казваше едно и също:

— Какъв късмет, че си чужденец!… Какво щастие е да знам, че ще стоиш настрана от войната!

В силното си желание за саможертва искаше да отиде на бойното поле и в същото време приемаше за щастливо стечение на обстоятелствата да види любимия си освободен от военни задължения. Хулио не посрещаше с чувство на благодарност този алогизъм. Приемаше го по-скоро като несъзнателна обида.

„Човек би помислил, че ме закриля — мислеше си той. — Сякаш тя е мъжът и се радва, че немощната другарка, за каквато явно ме има, се намира извън всякаква опасност… Каква нелепа ситуация!…“

Понякога, още с влизането си в ателието, Маргарита, за щастие, се превръщаше в жената от отдавна отминалите дни, карайки го моментално да забрави притесненията си. Идваше радостна и с приповдигнатото настроение на научилия се да цени времето през почивния ден колежанин или чиновник.

— Днес няма училище — викваше още от вратата.

Мяташе шапката си на канапето и започваше с танцова стъпка да обикаля из стаята, избягвайки с детска боязливост прегръдките на любовника си.

Скоро обаче ставаше отново сериозна и приемаше вида, станал характерен за нея от началото на военните действия. Говореше за постоянно тъжната и стараеща се да скрие мъката си майка, живееща единствено с надеждата да получи писмо от сина, говореше за войната, коментирайки последните събития с красноречието и оптимизма на официалните източници. Описваше подробно първото пленено знаме на противника, сякаш беше невиждано елегантен тоалет. Беше го видяла на един от прозорците на Министерството на войната. Разнежваше се, препредавайки разказите на няколкото белгийски бегълци, дошли в болницата, в която стажуваше. Бяха единствените болни, за които полагаше грижи в момента. Париж все още не приемаше ранени от фронта. По нареждане на правителството ги настаняваха в болниците в южната част на страната.

Вече не отблъскваше така яростно опитите на Хулио за по-интимна близост, както през първите дни. Обучението за медицинска сестра, което почти изцяло запълваше времето й, сякаш я караше да бъде по-пасивна към всичко останало. Отдаваше се без съпротива, без желание, с усмивка на примирение, доволна, че можеше да даде другиму мигове на блаженство, каквото самата тя не изпитваше. Вниманието й беше насочено към съвсем други грижи.

Една вечер, докато лежеше в спалнята на ателието, почувства необходимостта да сподели някои новини, които изпълваха съзнанието й още от предния ден. Скочи от леглото и намери сред разхвърляните в безпорядък дрехи ръчната си чанта, в която имаше едно писмо. Прииска й се да го прочете още веднъж и да разкаже на някого за съдържанието му, както би направила при изповед.

Беше писмо от брат й, изпратено от планинските възвишения на Вогезите по протежение на границата с Германия. В него той пишеше повече за Лорие, отколкото за себе си. Били в различни батареи, но в една и съща дивизия и участвали в едни и същи битки. Офицерът се възхищаваше от бившия си шурей. Кой би могъл да си представи, че спокойният и мълчалив инженер е един бъдещ герой!… А Лорие действително се проявявал като истински герой. Твърдеше го той, брат й, а заедно с него и всички останали офицери, свидетели на това как Лорие хладнокръвно изпълнявал дълга си, тръгвайки срещу смъртта със същото спокойствие, с което е обикалял цеховете на фабриката си в околностите на Париж. Поискал е да поеме рискованата длъжност на разузнавач, за да може, промъквайки се възможно най-близо до противника, да наблюдава точността на артилерийския огън и при нужда да го коригира с указания по телефона. Един германски снаряд разрушил къщата, на чийто таван бил организирал скривалището си. След като се измъкнал невредим от отломките, Лорие само се уверил в изправността на телефона си и продължил спокойно да върши същата работа, вече скрит в гъстите разлистени клони на едно намиращо се в близост високо дърво. По време на една неравна битка батареята му била разкрита от противниковите самолети и върху нея се посипал дъжд от вражески снаряди. Само за няколко минути всички от личния състав били покосени на земята. Капитанът и няколко войника били мъртви, офицерите и канонирите — тежко ранени. Като командир останал само Лорие. „Невъзмутимият“, както го наричали другарите му, подпомогнат от няколкото артилеристи, които се държали на крака, продължил да стреля под дъжда от желязо и огън, за да прикрие оттеглянето на един батальон.

„На два пъти името му фигурираше в заповедите за изказване на служебна благодарност — продължаваше да чете Маргарита. — Мисля, че скоро ще бъде удостоен с кръста за храброст. Истински герой е. Кой би си го и помислил преди няколко седмици!…“

Тя не се учудваше чак толкова много. В съвместния им живот нерядко й беше правила впечатление силата на характера на Лорие, неговата неустрашимост, прикрита зад кротката външност. Ненапразно женският й инстинкт я предупреждаваше, карайки я да се опасява от гнева на съпруга си в началото на изневярата й. Спомняше си вида на този мъж, изненадал я една вечер на излизане от жилището на Хулио. Беше на човек, обладан от силни страсти, готов да убие. И въпреки това не прояви никакво насилие над нея… При спомена за тази проява на уважение Маргарита изпита чувство на благодарност. Сигурно я беше обичал както никой друг мъж.

Погледът й, с неудържимо желание за сравнение, се насочваше към Деноайе, възхищавайки се на красивата му младост. Образът на Лорие, тромав и най-обикновен, идваше в съзнанието й като утешение. Беше съвсем сигурно, че офицерът, когото тя зърна за момент на гарата, докато изпращаше брат си, нямаше никаква прилика с бившия й мъж. Но Маргарита поиска да забрави бледия и тъжен лейтенант, минал покрай нея, за да си спомня единствено индустриалеца, загрижен за печалбите и неспособен да разбере това, което тя наричаше „финеса на една шик жена“. Хулио категорично беше много по-прелъстителен. Не се разкайваше за миналото си. Не искаше да се разкайва.

И егоизмът й на влюбена жена я накара да повтори още един път същите възклицания:

— Какъв късмет, че си чужденец!… Какво щастие е да знам, че ще стоиш настрана от войната!

Както всеки път, когато чуеше тези думи, така и сега Хулио силно се подразни. Едва се въздържа да не запуши с ръка устата на любовницата си. Подиграваше ли му се?… Беше направо обидно да го поставя отделно от другите мъже.

Междувременно тя, като че ли напълно зашеметена, не спираше да говори за Лорие и за подвизите му.

— Не го обичам, никога не съм го обичала. Не се мръщи! Как може, бедничкият, да се сравнява с теб?… Но трябва все пак да се признае, че предизвиква известен интерес с новото си битие. Радват ме смелите му постъпки, сякаш са дело на стар приятел, дошъл на гости на семейството ми, което много отдавна не е виждал… Заслужаваше по-добра съдба, горкият. Да беше срещнал не мен, а друга жена, достойна другарка, на нивото на неговите стремежи… Жал ми е за него, казвам ти.

И това чувство на жалост я обзе толкова силно, че очите й бързо се напълниха със сълзи, което пък веднага събуди ревността у нейния любовник.

След тези срещи Деноайе оставаше потиснат и мрачен.

— Предполагам, че живеем в някаква фалшива действителност — каза той една сутрин на Архенсола. — Животът ни ще става все по-тежък. Трудно е да запазиш спокойствие, продължавайки да живееш постарому сред един народ, който се сражава за страната си.

Приятелят му споделяше неговото мнение. И той вече едва понасяше положението си на млад чужденец в този твърде неспокоен заради войната Париж.

— Налага се непрекъснато да показвам документите си за самоличност и да убеждавам полицаите, че не съм дезертьор. Онази вечер, докато пътувах в метрото, трябваше да обяснявам на едни момичета, че съм испанец и затова не съм на фронта… Една от тях, след като разбра националността ми, направо ме попита защо не се запиша доброволец… Напоследък се появи нов израз: „покрил се по време на война“. До гуша ми дойдоха ироничните погледи, с които ме посрещат навсякъде, вбесявам се при мисълта, че ме взимат за французин, „покрил се по време на война“.

Силен порив на героизъм разтърсваше впечатлителния бохем. Щом всички отиват на война, и той ще направи същото. Не изпитваше страх от смъртта. Ужасяваше го единствено военната субординация, униформата, безусловното подчинение на сигнала на тръбача, сляпото изпълнение на началническите заповеди. За него не бе трудно да се бие, но само по своя воля или командвайки битка, тъй като природата му се бунтуваше срещу всичко, което можеше да означава дисциплина. Всяка една от чуждестранните групи в Париж се опитваше да организира свой отряд доброволци и той замисляше да направи също такъв батальон от испанци и испаноамериканци, запазвайки, естествено, за себе си поста на председател на организационния комитет, а след това и командването на формированието.

Беше пуснал обяви във вестниците: място за записване — ателието на улица „Дьо ла Помп“. За десет дни се представиха двама доброволци: един чиновник, настинал посред лято и настояващ да е офицер, защото носеше сако, и един кръчмар — испанец, който още с първата дума поиска да лиши Архенсола от командирския пост под претекст, че като млад е бил войник, докато той бе само един обикновен художник. Двадесет испански батальона се формираха по същото време и със същия успех на различни места в Париж. Всеки ентусиаст искаше да е началник на останалите с персоналното високомерие и с изпитваното пословично отвращение към дисциплината, характерни за расата. Накрая бъдещите предводители, поради липса на войници, търсеха да се запишат като обикновени доброволци…, но в някой френски полк.

— Ще чакам да видя какво ще направят Гарибалди и хората му — каза Архенсола скромно. — Може да се присъединя към тях.

Това славно име правеше по-поносима военната подчиненост. Но после започваше да се колебае. Ще трябва все пак да се подчинява на някого в този отряд доброволци, а той беше противник на всякакво подчинение, което да не е предшествано от дълги дискусии… Какво да прави?

— За по-малко от месец животът коренно се промени — продължи той. — Като че сме попаднали на друга планета и предишните ни способности са изгубили всякакъв смисъл. Сега други вече са в първите редици, най-невзрачните и скромните, онези, които преди са били на най-заден план. Изтънченият и интелигентен човек сякаш е потънал вдън земя и никой не може да каже за колко време… Сега на повърхността триумфално се показва обикновеният човек с ограничени, но твърди идеи, който знае да се подчинява. Ние вече не сме на мода.

Деноайе потвърди. Така е, вече не са на мода. Той, който беше познал славата, а сега минаваше като непознат сред хората, които го бяха аплодирали месеци преди това, можеше да го удостовери.

— Царуването ти приключи — каза Архенсола, смеейки се. — Вече няма никакво значение, че си красив и строен. Аз, облечен в униформа и с кръст за храброст на гърдите, ще те победя във всяко любовно съперничество. В мирно време за офицер си мечтаят само провинциалните госпожици. Но днес сме във война и у всички жени се е събудила някогашната страст, която нашите прабаби са чувствали към агресивния и силен звяр… При вида на униформата сега те изпитват смирения и сервилен ентусиазъм на по-нисшите животински видове пред гребените, гривите и перата на своите спорещи за надмощие мъжкари. Да, маестро!… Трябва да следваме новия ход на времето или да се примирим с безславното забвение: тангото е мъртво.

На Деноайе му се струваше, че двамата с Архенсола действително са две същества, намиращи се встрани от живота. Изведнъж животът беше направил скок, променяйки руслото си. В новото битие нямаше място както за този посредствен художник на души, така и за него, героят на лекомисления живот, който от пет до седем часа всяка вечер се беше докосвал до жадувания от всеки мъж триумф.