Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (6)

I
Угризенията на господин Марсел

Първата реакция на стария Деноайе, щом се убеди, че войната е неизбежна, беше на учудване. Човечеството като че ли бе полудяло. Как бе възможно да има война при толкова много влакове, търговски кораби, машини, при това бързо развитие на най-различни нови дейности по цялото земно кълбо и в недрата му?… Народите ще се разорят завинаги. Земните жители бяха свикнали вече с редица необходими неща и разходи, за които само преди век не са и подозирали. Капиталът беше господар на света, а войната щеше да го убие и после на свой ред щеше да умре след няколко месеца поради липса на пари за издръжка. Душата му на делови човек се възмущаваше при мисълта за стотиците милиони, които безумната авантюра щеше да превърне в пепел и кръв.

Възмущението му изпитваше нужда да се насочи към нещо непосредствено, затова обвини като отговорни за голямата лудост собствените си сънародници. Колко много приказки за реванш! Цели четиридесет и четири години умът ти да е зает с две изгубени провинции, докато нацията разполага с огромни и ненужни владения на други континенти!… Сега щяха да се сблъскат с резултата на едно толкова дразнещо и шумно изразявано безразсъдство.

За него войната означаваше пълна катастрофа за съвсем кратко време. Нямаше доверие в страната си. Епохата на Франция беше отминала. Сега триумфираха народите от Севера и преди всичко тази Германия, която беше видял отблизо и чиято дисциплина и здрава организация бяха предизвикали у него възхищение, примесено с известен страх. Бившият работник беше развил консервативния и егоистичен инстинкт, който направлява всеки човек, успял да натрупа милиони. Отнасяше се с пренебрежение към политическите идеали, но заради класова солидарност през последните години беше приел всички изпълнени с външен патос декламации против скандалните действия на режима. Какво би могла да направи една корумпирана и дезорганизирана Република пред най-силната и стабилна империя на земята?…

„Вървим към смъртта, казваше сам на себе си. По-лошо е, отколкото през седемдесетте!… Ще станем свидетели на ужасни неща“.

Редът и ентусиазмът, с които французите, превърнали се изведнъж във войници, отговориха на призива към нацията, отначало го учудиха безкрайно. Но предизвикан от това морално разтърсване, постепенно започна да вярва в нещо. Повечето от хората в страната му бяха добри. Народът проявяваше чудесните си качества, както в минали времена. Отново, след четиридесет и четири години на тревога и мъка, разцъфнаха старите добродетели. Но водачите? Къде бяха водачите, за да тръгнат към победата?…

Същия този въпрос заповтаряха мнозина. Анонимността на демократичния режим и на мира държеше страната в пълно неведение относно бъдещите й водачи. Всички виждаха как ежедневно се сформират военните части, но малцина познаваха генералите. Едно име започна да върви от уста на уста: „Жофр… Жофр“. Неговите първи портрети веднага привлякоха любопитните. Деноайе се вгледа особено внимателно в един от тях: „Изглежда добър човек“. Инстинктът му на човек на реда хареса сериозния и спокоен вид на генерала на Републиката. Внезапно изпита голямо доверие към него — същото, каквото той самият вдъхваше на управителите на Банката със стабилното си финансово положение.

Лавината от ентусиазъм и силни чувства накрая повлече и Деноайе. Като всички около себе си и той изживя минути, дълги като часове, които приличаха на години. Събитията следваха без никакво прекъсване едно подир друго. Светът като че ли искаше за една седмица да компенсира дългия период на мир.

Старецът прекарваше повечето време от денонощието на улицата, привлечен от спектакъла, в който цивилната тълпа приветстваше въодушевено безкрайното униформеното шествие, тръгнало на война.

Нощем излизаше на булевардите, по които минаваха мобилизираните. Трицветното знаме се вееше под електрическите фенери. През ослепително светещите врати и прозорци на препълнените с народ кафенета долиташе мелодичният рев на патриотичните песни. Внезапно, сред аплодисменти и приветствени викове, гъстото множество в средата на улицата се разделяше на две. Цяла Европа минаваше оттук. Цяла Европа, с изключение на вражеските империи, спонтанно и шумно приветстваше изправената пред сериозна опасност Франция. Дефилираха знамената на различните народи, сияещи с всички цветове на дъгата, а под тях тържествено крачеха руснаците със светли и загадъчни очи, англичаните — гологлави и подхващащи с религиозна сериозност поредната песен, гърците и румънците с характерния си орлов профил, американците — по детински шумни и ентусиазирани, евреите без родина, приятелите на страната на революциите, установяващи братството и равенството, италианците — арогантно шумен хор от героични тенори, испанците и южноамериканците, неуморими в своите овации. Бяха студенти и работници, дошли да получат по-добра квалификация в учебни заведения и школи, бежанци, подгонени от войни и бунтове и приютили се в гостоприемния Париж. Скандиранията им нямаха официално значение. Всички тези мъже бяха водени от спонтанен порив и от желанието да покажат любовта си към Републиката. И Деноайе, развълнуван от спектакъла, си казваше, че Франция все още представлява нещо значимо за света, че продължава да упражнява морално влияние сред народите и че радостите и нещастията й интересуват цялото човечество.

„В Берлин и във Виена — говореше си той наум — вероятно също скандират ентусиазирано в този момент… Но само жителите на страната, никой друг. Със сигурност нито един чужденец няма да се присъедини по такъв очебиен начин към техните манифестации“.

Народът, извършил Революцията и създал Хартата за правата на човека, събираше благодарността на многобройни маси хора. Почувства известно угризение пред въодушевлението, с което чужденците предлагаха кръвта си на Франция. Много от тях вече се оплакваха, че правителството закъснява с двадесет дни да започне приемането на доброволци в желанието си първо да приключи с операциите по мобилизацията. А той, роденият французин, само допреди няколко часа се съмняваше в страната си!…

Денем хорският поток го отнасяше на Източната гара. Човешката маса се струпваше до желязната ограда и изпълваше най-близките улици. Гарата постепенно придобиваше значението на историческо място. Изглеждаше като тесен тунел, по който се изтичаше цяла една река, блъскайки се силно в стените му. Една част от въоръжена Франция преминаваше през този изход на Париж, за да се отправи към бойните полета в близост до границата.

Деноайе на два пъти беше минавал оттук — при отиването до Германия и при връщането си оттам. Сега други тръгваха по същия път. Големи групи изпращачи идваха от всички краища на града, за да видят как във вътрешността на гарата изчезват под строй облечените в униформи въоръжени бойци. Този поток не спираше и през нощта, под светлината на ярко светещите електрически лампи.

От тези сбогувания господин Марсел се връщаше вкъщи треперещ от вълнение и с опънати нерви като зрител, присъствал току-що на крайно покъртителен спектакъл. Въпреки упоритостта, с която винаги отказваше да признае собствените си грешки, старецът започна да се срамува от доскорошните си съмнения. Нацията беше жива, Франция продължаваше да бъде велика страна. Някои привидности го бяха заблудили, както и много други французи. Възможно е немалка част от съотечествениците му да са лекомислени, лесно да забравят и да отдават прекомерно значение на чувствената страна на живота, но зададе ли се опасност, те чисто и просто изпълняват дълга си, без да е необходима каквато и да е принуда, както например при народите, подложени на железни организационни мерки.

Сутринта на четвъртия ден след обявяването на мобилизацията старият Деноайе, излизайки от къщи, вместо да се отправи към центъра на града, тръгна точно в обратната посока към улица „Дьо ла Помп“. Няколко неволно изпуснати думи от Чичи и тревожните погледи на съпругата и балдъзата го накараха да заподозре, че Хулио се е върнал от пътуването. Усети необходимост да зърне отдалеко прозорците на ателието, сякаш така щеше да научи важни новини. И за да оправдае пред собствената си съвест едно противоречащо на намеренията му да забрави за сина си разузнаване, си спомни, че познатият му майстор дърводелец живееше на същата улица.

— Я да видя какво прави Робер. Мина цяла седмица, откакто ми обеща, че ще дойде.

Този Робер беше млад мъж, който по собствените му думи беше „еманципирал се от тиранията на шефа“ и сега работеше сам в дома си. Една сутеренна стая му служеше и за жилище, и за работилница. Другарката му в живота, която наричаше „моята съдружничка“, се грижеше за него и за дома, докато едно детенце растеше, хванато непрекъснато за полите й.

Деноайе търпеше непрестанните словесни нападки на Робер против буржоата, защото той изпълняваше всичките му капризи като постоянен реставратор на мебели. Докато работеше с триона и чука в луксозното жилище на булевард „Виктор Юго“, дърводелецът пееше Интернационала. Стопанинът му прощаваше и това, и грубия му пиперлив език, отчитайки колко евтино взима за работата си.

Като стигна до малката работилница, видя Робер с накривена над едното ухо фуражка, широки панталони, високи подковани обувки и няколко трицветни знаменца и кокарди върху реверите на сакото.

— Идвате късно, шефе — викна той весело. — Фабриката затваря. Собственикът й е мобилизиран и след няколко часа ще се присъедини към полка си.

Посочи написан на ръка лист, закачен на вратата на бордея по подобие на печатните афиши, разлепени по всички учреждения в Париж в уверение на това, че началници и подчинени са изпълнили заповедта за мобилизация.

На Деноайе и през ум не му беше минавала мисълта, че неговият дърводелец може да се превърне във войник. Бунтуваше се срещу всякакво насилствено налагане на власт. Мразеше ченгетата, както презрително наричаше парижките полицаи, с които неведнъж беше разменял удари с юмруци и тояги по време на всички бунтове. Милитаризмът го възмущаваше. На митингите против казармената тирания се беше изявявал като един от най-шумните манифестанти. И този революционер тръгваше на война доброволно, без някой да го принуждава?…

Робер заговори въодушевено за полка, за живота с другарите по оръжие, само на няколко крачки от смъртта.

— Все така вярвам в идеите си, шефе — продължи, сякаш отгатнал какво мисли другият. — Но войната си е война и учи на много неща. Едно от тях е, че свободата върви редом с реда и управлението. Трябва някой да командва, а другите да го следват. По заповед или по доброволно съгласие, но да го следват. На война нещата изглеждат съвсем различно, не както когато си стоиш вкъщи и правиш каквото си искаш.

През нощта, в която убиха Жорес, ръмжа от яд и заяви, че утрешният ден ще бъде ден за отмъщение. Беше потърсил другарите си от секцията, за да разбере какво планират срещу буржоата. Но войната щеше да избухне всеки момент. Нещо неясно, неуловимо се противопоставяше на цивилната борба, караше да се забравят бързо личните проблеми и правеше всички сърца да туптят като едно.

— Само преди седмица — продължи той — бях антимилитарист. Колко далечно ми изглежда сега това време! Сякаш е изминала цяла година… Продължавам да мисля както преди, обичам мира, мразя войната. Като мен са и останалите другари. Но ние, французите, не сме предизвиквали никого, а ни заплашват, искат да ни заробят… След като ни принуждават, ще се превърнем в зверове, ще се защитаваме, никой няма да напуска редиците и ще се подчиняваме. Дисциплината не си противоречи с революцията. Спомнете си каква беше войската през Първата република: всички бяха граждани — както генералите, така и войниците. Но командирите бяха строги и знаеха как да накарат останалите да се подчиняват.

Дърводелецът имаше обща култура. Четеше вестници и идейни брошури, но се беше запознал, макар и частично, с публицистиката на Мишле и на някои други творци, останали вече в историята.

— Ще обявим война на войната — добави. — Ще се бием, за да бъде тази война последната.

Това твърдение изглежда му се стори недостатъчно ясно, защото продължи:

— Ще се бием за бъдещето, ще загинем, за да не преживяват внуците ни подобни злини. Ако враговете победят, завоевателната война ще се утвърди до незнайно кога, като единствен начин да станеш по-голям. Първо ще завладеят Европа, после останалата част от света. След време ощетените ще се вдигнат на оръжие и ето ти нови войни… Ние не желаем такива завоевания. Искаме да си върнем Елзас и Лотарингия, защото са били наши и жителите им желаят да живеем заедно… И нищо повече. Няма да подражаваме на враговете, като си присвояваме територии и излагаме на опасност спокойствието на света. Преживяхме достатъчно с Наполеон, няма защо да повтаряме авантюрата. Ще се бием за нашата сигурност и в същото време за сигурността на света, за живота на слабите народи. Ако това беше агресивна, завоевателна война, война заради излишна доза тщеславие, щях да заявя с другарите си на улицата своя антимилитаризъм. Но това е война за защита на родината и управляващите нямат вина за нея. Атакуват ни и всички трябва да се обединим.

Дърводелецът, който беше антиклерикално настроен, проявяваше великодушна толерантност и поради широтата на идеите си не отричаше правото на хората да мислят различно. Предния ден в кметството на квартала беше срещнал един запасняк, готвещ се да тръгне заедно с него и да се присъедини към същия полк. Един поглед му беше достатъчен, за да познае, че е свещеник.

— Аз съм дърводелец — му се бе представил. — А вие, друже,… в църква ли работите?

Беше нарочно употребил този евфемизъм, за да не остане божият служител с впечатлението, че има агресивни намерения. Двамата приятелски си бяха стиснали ръцете.

— Не понасям духовниците — продължи, обръщайки се към Деноайе. — Отдавна не съм в добри отношения с Господ. Но навсякъде има добри хора и в един такъв момент добрите хора трябва да се разбират. Нали така, шефе?

Войната беше засилила склонността му към уравниловката. Преди нея, говорейки за бъдещата революция, чувстваше злобно задоволство, като си представеше, че всички богаташи, лишени от състоянието си, ще трябва да работят, за да съществуват. Сега беше въодушевен, защото в този час съдбата на всички французи бе обща, независимо към коя класа принадлежаха.

— Всички с раница на гръб и на войнишка дажба. Военните ограничения няма да подминат и онези, които ще останат далеч зад гърба на войската. Войната ще доведе до сериозен недоимък и всички ще познаят вкуса на обикновения хляб. И вие, шефе, който сте стар да ходите на война, ще ядете това, което ям и аз, въпреки милионите, които имате… Кажете, не е ли прекрасно!

Деноайе не се обиди от злобното задоволство, което предизвикваше у дърводелеца представата за бъдещите му лишения. Стоеше замислен. Човек като този, недоволен от съществуващия обществен ред и нямащ нищо ценно, което да защитава, отиваше на война и тръгваше към смъртта в името на някакъв смътен идеал, в името на надеждата бъдещите поколения никога да не изживеят подобен ужас. Постъпвайки така, не се беше поколебал да пожертва предишната си вяра, всички лелеяни до снощи мечти… А той, един от привилегированите от съдбата, той, който притежаваше толкова много неща, достойни да бъдат защитавани, тънеше в съмнения и само критикуваше!…

Часове след това срещна отново дърводелеца близо до Триумфалната арка. Беше с група други работници, изглеждащи също като него. Групата се присъедини към други, още по-многобройни, в които личаха представители на всички социални класи: добре облечени млади буржоа — изискани и с анемичен вид изнежени господа; току-що завършили студенти с раирани сака, с бледи лица и с очила с дебели стъкла; млади, сконфузено усмихващи се свещеници, сякаш неочаквано изненадани да вършат безразсъдства. Пред всички вървеше един сержант, а най-отзад — няколко войници с пушки на рамо. Напред, запасняци!…

Цялото това удрящо здраво крак по паветата и широко размахващо ръце множество пееше, колкото му глас държи, монотонна патриотична песен. Робер също пригласяше в този хор. От напрежение очите и увисналите му като на истински французин мустаци потрепваха. Въпреки поразмъкнатия костюм и преметнатата през рамо издута торба от ленено платно имаше същия героичен и величествен вид като изваяните от Рюд изображения върху Триумфалната арка. „Съдружничката“ и детето подтичваха по тротоара в желанието си да го придружат до гарата. Откъсваше поглед от тях, за да размени няколко думи с другаря до него в редицата, гладко избръснат и сериозен на вид, несъмнено свещеника, с когото се беше запознал предния ден. Вероятно вече си говореха на „ти“ с чувството на близост, което вдъхва у хората предстоящият контакт със смъртта.

Милионерът наблюдаваше с уважение действията на своя дърводелец, изведнъж като че ли безмерно пораснал, включвайки се в тази лавина от хора. Но в това негово чувство на уважение имаше и малко завист. Завист, родена от една разколебана съвест.

Когато господин Марсел имаше лоши нощи, нападнат от кошмари, един мотив — винаги един и същ, го стряскаше от ужас и измъчваше въображението му. Рядко сънуваше смъртни опасности за себе си и близките си. Ужасяващото го видение се състоеше винаги в това, че му представят за погасяване кредитни документи, подписани от него и той, Марсел Деноайе — човекът, спазвал неизменно дадената дума, мъжът с неопетнена през целия си досегашен живот чест, не можеше да плати. Подобна вероятност силно го разтреперваше и вече буден, продължаваше да усеща сърцето си лудо да бие в гърдите след изпитания ужас. За него това беше най-големият позор, който можеше да сполети човека.

Заедно с вълненията около войната тези негови мъчителни преживявания зачестиха. Напълно буден, в съвсем ясно съзнание, изживяваше същата мъка, която изпитваше и насън, виждайки опозореното си име под един документ с изписан на него дълг, който не можеше да изплати.

Целият му минал живот се разгърна пред очите му с необикновена яснота, сякаш досега непрозрачна мъгла го беше крила в някакъв объркващ полумрак. Над земята на Франция, неговата Франция, тегнеше зла заплаха. Петнадесет века от човешката история хората бяха работили, за да може той, отваряйки очи, да види постижения и житейски удобства, напълно непознати за предшествениците му. Много поколения Деноайе бяха подготвяли неговото появяване на този свят, борейки се със земята, защитавайки същата тази земя от враговете, осигурявайки му още с раждането свободно семейство и свободно родно огнище… И когато настъпи неговият ред да продължи това усилие, когато го зовеше гласът на бъдещите поколения, той подло бягаше като длъжник, отказващ да изплати дълга си!…

Още със своето раждане на земята на предците си той беше поел задължения към хората, на които дължеше съществуването си. Това задължение трябваше да изплати с труда на двете си ръце, с жертва, пренебрегваща опасността… А той се чудеше как да не признае собствения си подпис, как да избяга, предавайки родителите си. Ах ти, подлецо!

Материалният успех на живота му, богатството, натрупано в една далечна страна, губеха всякакво значение. Съществуват грешки, които многото милиони не са в състояние да заличат. Неспокойната му съвест го доказваше. Доказваха го също завистта и уважението, които изпитваше към този беден занаятчия, тръгнал на среща със смъртта заедно с други, също като него най-обикновени човешки същества, добили неимоверна смелост от удовлетворението от изпълнения дълг, с доброволно приетата саможертва.

Споменът за Мадариага възкръсна в паметта му.

„Там, където трупаме богатство и създаваме семейство, там е и нашата родина“.

Не, не беше вярно твърдението на кентавъра. В нормални времена, може би. Далеч от родната страна и когато тя не е заплашена от нищо, би могло човек да я забрави за няколко години. Но сега той живееше във Франция и Франция трябваше да бъде защитена от враговете, които искаха да я унищожат. Да наблюдава отстрани как всички нейни граждани се вдигат като един в нейна защита, беше за Деноайе мъчително и срамно. То непрекъснато му напомняше онова, което и той трябваше да направи в младите си години, но не пожела да го стори.

Ветераните от седемдесета крачеха по улиците, изпъчили гърди със зелено-черната лентичка, закачена на ревера, спомен за лишенията в обсадения Париж и за героичните и злополучни кампании. Видът на тези доволни от миналото си хора го караше да побледнява. Никой не познаваше неговото, но той си го знаеше и това беше достатъчно. Напразно разумът му се опитваше да успокои тази буря в душата му… Онези времена бяха други. Не съществуваше днешното единодушие. Империята беше непопулярна, всичко беше загубено… Но споменът за една прочута фраза се връщаше в паметта му като натрапчива мисъл: „Франция остава!“ В младите му години мнозина мислеха като него и въпреки това не избягаха, за да се спасят от военната служба. Останаха, подемайки една последна и отчаяна съпротива.

Кому бяха нужни сега тези негови търсещи извинение разсъждения? Силните чувства не вървят заедно с дълбокомислените аргументи. За да бъдат разбрани политическите и религиозните идеали, са необходими обяснения и доказателства, а чувствата към родината не се нуждаят от подобно нещо. Родината… си е родина. И градският работник, недоверчив и насмешлив, и земеделецът егоист, и овчарят самотник, всички приемат като заклинание тази дума, разбирайки я веднага, без предварително обучение.

„Задължително трябва да платя, повтаряше си мислено господин Марсел, трябва да платя дълга си“.

И изпитваше, както и в сънищата, мъката на честния и отчаян човек, силно желаещ да изпълни поетите задължения.

Да плати!… Но как? Беше вече твърде късно. За момент му хрумна героичното решение да се предложи като доброволец, да се присъедини с торба през рамо към една от тези групи бъдещи бойци, подобно на дърводелеца. Но веднага след това си помисли колко безполезна щеше да е саможертвата. Какво би могъл да направи той?… Изглеждаше здрав и силен за възрастта си, но беше прехвърлил шестдесетте, а само младите могат да бъдат добри войници. Да се сражава може всеки. И той не би се поколебал да грабне пушката. Но битката е само един епизод от войната. Тежкото, изнурителното, са дейностите, изискващи голяма самоотверженост и издръжливост — предхождащите сражението безкрайни форсирани маршове, справянето с капризите на времето, спането под открито небе, копаенето на окопи и извозването на тонове пръст, борбата с глада… Да, беше твърде късно. Дори не носеше прочуто име, за да послужи саможертвата му за пример.

Мислено поглеждаше назад. Не беше сам на този свят. Имаше син, който би могъл да поеме дълга на бащата… Мимолетна се оказа тази надежда. Синът му не беше французин, принадлежеше към друга нация, половината от кръвта му беше различна. Би ли могъл тогава да изпитва същите тревоги като него? Би ли си направил труда да ги разбере, ако баща му ги сподели?… Безсмислено беше да очаква каквото и да било от този грациозен, търсен от жените танцьор, от този лекомислен смелчага, излагащ живота си в дуели, за да задоволи някакво детинско тщеславие.

Семейството му се удивляваше на вглъбения му вид, докато безмълвно обикаляше от стая в стая. Необичайно тихото и замислено поведение на господаря Деноайе учудваше всички. Двамата прислужници, които с патриотично самочувствие се бяха записали в полковете си, преживяха най-голямата изненада, която им беше подготвило обявяването на войната. Това бе внезапно проявената благосклонност на господаря, изобилието от подаръци при сбогуването и бащинската загриженост, с която той наблюдаваше приготовленията им преди тръгването. Страховитият господин Марсел ги беше прегърнал с навлажнени очи. Трогнати, и двамата категорично му отказаха да ги изпрати до гарата.

Извън къщи пристъпваше по улицата смирено, сякаш молещ прошка от всички заобикалящи го хора. Бяха настъпили времена на икономическа криза. Богатите внезапно се бяха сблъскали с бедността и тревогите. Банките бяха преустановили дейността си и изплащаха единствено изискуемата по закон част от депозитите. За няколко седмици милионерът се видя лишен от благосъстоянието си. Изпита безпокойство пред несигурното бъдеще. Колко ли време щеше да мине, докато му изпратят пари от Америка? Войната нямаше ли да унищожи богатствата, също както и човешките животи?… И въпреки всичко Деноайе никога досега не беше отдавал по-малко значение на парите, нито пък ги беше пръскал по-щедро.

Много от току-що мобилизираните обикновени граждани, отправили се към железопътните гари, виждаха да ги пресреща един господин, който, изваждайки срамежливо дясната ръка от джоба си, им подаваше банкнота от двадесет франка и след това незабавно се скриваше от учудените им погледи. Пред облените в сълзи работнички, които току-що бяха се сбогували с мъжете си, заставаше същият господин, който с усмивка погалваше по бузите крачещите до тях деца и после се отдалечаваше, оставяйки в шепите им по пет франка.

Господин Марсел, който никога досега не беше пушил, започна да посещава магазините за тютюн. Излизаше от тях с пълни ръце и джобове, за да даде многобройните пакети, които току-що беше купил, на първия срещнат войник. Понякога облагодетелстваният се усмихваше учтиво, благодарейки с думи, издаващи един по-висок произход, и раздаваше подаръка на хората около себе си, облечени в същите груби и лошо скроени шинели като неговия.

Грубите ръце, хванали неговата ръка в благодарствено ръкостискане, му доставяха краткотрайно удоволствие. Колкото и да искаше, не можеше да направи повече!… Мобилизирайки превозните средства, правителството беше взело три от импозантните му коли. Деноайе се натъжи, че не взеха и четвъртата. Ами тя не служеше за нищо! Пастирите на автомобилното стадо, шофьорът и помощниците му, също бяха заминали да се присъединят към войската. Всички отиваха. Накрая щяха да останат само той и синът му — и двамата абсолютно безполезни.

Изръмжа, когато разбра за нахлуването на враговете в Белгия, считайки това събитие за най-нечуваното предателство в историята. Изпита срам, припомняйки си как обвини като отговорни за войната истинските патриоти в страната си… Какво коварство, подготвяно от години! Разказите за безогледно разграбване, палежи и кланета го караха да бледнее, скърцайки със зъби. На него, на Марсел Деноайе, би могло да се случи същото като на клетите белгийци, ако варварите нахлуеха в страната му. Имаше дом в града, замък в провинцията, семейство. Войната го накара да се замисли за Чичи и за добрата госпожа Луиза. Обхванатите от пламъци сгради извикваха у него представата за всички редки и скъпи мебели, натрупани в двете му жилища и които бяха гербовият знак на високото му социално положение. Простреляните старци, майките с безмилостно разрязани утроби, децата с отсечени ръце, целият садизъм на една ужасна война събуждаха у него необикновена свирепост.

— И всичко това се случва безнаказано в наше време!…

За да се убеди, че възмездието ще настъпи скоро, че отмъщението скоро ще настигне виновните, изпитваше необходимостта ежедневно да бъде сред множеството, скупчило се на Източната гара.

Основната част от армията беше заела позиции край границите, но движението тук не ставаше по-малко интензивно. Във влаковите композиции вече не се качваха цели батальони, но ден и нощ в гарата влизаха поединично или на групи мъже, призвани да изпълнят дълга си. Запасняци без униформи, тръгнали да се присъединят към полковете си, офицери, заети до този момент с работа по мобилизацията, въоръжени взводове, предназначени да запълнят отворените от смъртта празнини.

Струпалите се до желязната ограда хора поздравяваха заминаващите и ги следваха с поглед, докато преминаваха по перона. На висок глас съобщаваха вестите от последните издания на вестниците. При добра новина множеството извикваше като един: „Да живее Франция!“ При неясно, предвещаващо нещастие съобщение, някой успокоително казваше: „Няма значение. При всички случаи трябва да издържим. Руснаците напредват зад гърба им“. И докато сред множеството се водеха подобни диалози, предизвикани от последните новини, а много девойки, влезли в ролята на продавачки, минаваха от група на група, предлагайки трицветни лентички и кокарди, мъже и още мъже, тръгнали на война, продължаваха да преминават по перона и да изчезват зад стъклените врати.

Един младши лейтенант от запаса, преметнал мешка през рамо и придружен от баща си, се приближи до полицейския кордон, преграждащ пътя на множеството. Деноайе откри известна прилика между офицера и сина си. На ревера си силно развълнуваният баща носеше закачена зелено-черната лентичка от 1870 година — отличието, събуждащо угризенията на господин Марсел.

— Сбогом, момчето ми! Дръж се добре.

— Сбогом, татко!

Не си подадоха ръце. Избягваха да срещнат погледите си. Офицерът се усмихваше изкуствено. Бащата изведнъж обърна гръб и пробивайки си път през струпалите се хора, влезе в едно кафене. Искаше да намери най-тъмния ъгъл, най-скритата пейка, за да скрие за няколко минути вълнението си.

И господин Деноайе завидя на тази болка.

Група запасни се приближи с песен и развято най-отпред знаме. Подбутваха се, шегуваха се и се смееха. Личеше си, че са се отбивали задълго във всяка срещната по пътя кръчма. Един от тях, без да престава да пее, стискаше дясната ръка на пристъпващата до него възрастна жена. Майката, стараеща се да изглежда спокойна и да сдържа сълзите си, изпращаше момчето си с престорена радост. „Никакви сълзи! Смелост!… Да живее Франция!“ викаха заминаващите. Изпращачите изпълниха заръката. Никой не заплака. Но щом и най-последният войник се скри от погледите им, много ръце конвулсивно се впиха в железните пръти на оградата, много кърпички бяха захапани със скърцане на зъби, много разплакани лица се скриха в разтворените длани.

И господин Деноайе завидя на тези сълзи.

Възрастната жена, загубила допира с десницата на сина си, се обърна в посоката, в която смяташе, че се намира враждебната страна и размаха гневно и заканително ръце:

— Ах ти, бандит такъв!… Бандит!

Сигурно в момента тя виждаше във въображението си ежедневно изобразяваното на първите страници на вестниците лице на врага: мустаци на нахален побойник, уста с вълча захапка, която се смее… смее се, както вероятно са се смели пещерните хора.

И господин Деноайе завидя на този гняв.