Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (2)

II
Кентавърът Мадариага

През 1870 година Марсел Деноайе навърши деветнадесет години. Роден в околностите на Париж, той беше единствено дете. Баща му се занимаваше с дребни спекулации в областта на строителството и успяваше да поддържа едно скромно благосъстояние на семейството. Зидарят реши да направи от сина си архитект. Марсел тъкмо беше започнал подготвителното обучение, когато баща му внезапно почина, оставяйки делата си в голяма бъркотия. Само за няколко месеца той и майка му се оказаха разорени и принудени да се откажат от буржоазните удобства. Наложи им се да започнат да водят живот като този на обикновените работници.

Когато на четиринадесет години трябваше да избира работа, той предпочете да стане каменоделец. Този занаят тясно граничеше с изкуството и беше в непосредствена връзка със събуденото у него от принудително прекъснатото обучение творческо влечение. Майка му се оттегли в провинцията, намерила подслон при роднини. Той бързо напредна в работата. Поемаше почти всички по-важни поръчки, които трябваше да се изпълнят в други градове. Първите съобщения за войната с Прусия го завариха в Марсилия, където работеше над фасадата на един театър.

Марсел имаше враждебно отношение към Империята, както всички младежи от неговото поколение. Беше повлиян и от отношението на старите работници, участвали във Февруарската революция преди създаването на Втората република от 1848 година и пазещи жив спомен за държавния преврат от 2 декември. Един ден видя по улиците на Марсилия да преминава манифестация в защита на мира, равнозначна на протест срещу правителството. В редиците й забеляза старите републиканци, водещи непримирима борба с императора, другарите от току-що създадения Интернационал и много испанци и италианци, избягали от родните си страни заради избухналите там въстания. Един рошав, дългокос и охтичав студент носеше знамето. Манифестантите скандираха: „Ние желаем мир! Мир, който обединява всички хора!“. Но на нашата планета най-благородните намерения рядко срещат отзвук, тъй като съдбата се развлича да ги изкривява и отклонява. Приятелите на мира, едва стъпили на булевард „Камбиер“ с химна и със знамето си, бяха посрещнати от войната, готова да приложи юмрука и тоягата.

Предния ден бяха дебаркирали няколко батальона алжирски зуави, които идваха да подсилят граничните войски. Тези ветерани, привикнали в колониалния живот да не се съобразяват много-много със закона, счетоха за съвсем естествено да се намесят в манифестацията — едни с байонетите си, други със свалените от панталоните си колани. „Да живее войната!“ И върху пеещите манифестанти заваля дъжд от безредни удари. Марсел успя да види как бледият студент, който само преди миг отправяше призиви за мир със сериозния тон на висш духовник, беше повален на земята, омотан в знамето си, под триумфиращите ритници на зуавите. Не можа да види нищо повече, защото трябваше да побегне подобно на останалите, след като го застигнаха няколко удара с каиш и леко раняване с нож по рамото.

Този ден за първи път се прояви неговият упорит, надменен, раздразнителен при всеки опит за противоречене характер, каращ го да взима най-екстремните решения. Споменът за получените удари го вбеси и той ги прие като акт, изискващ отмъщение. „Долу войната!“ И тъй като не му беше възможно да протестира по друг начин, реши да напусне страната си. Според противниците на Империята борбата щеше да бъде дълга, опустошителна. След няколко месеца Марсел щеше да достигне възрастта за военна мобилизация. Императорът да си се оправя, както си иска. Деноайе отказваше честта да му служи. Подвоуми се за момент при мисълта за майка си. Реши, че роднините й в провинцията няма да я изоставят, а той имаше намерение да работи много и да й изпраща пари. Кой знае дали богатството не го очакваше отвъд морето… Сбогом, Франция!

Срещу част от спестяванията му един търговски посредник от пристанището му обеща да го качи без необходимите документи на един от трите кораба, с чиито собственици бе в делови отношения. Първият отиваше в Египет, другият — в Австралия, третият — в Монтевидео и Буенос Айрес. Деноайе, припомняйки си прочетеното, реши да заложи избора си на вятъра и да поеме в указаната от него посока, както беше чел да правят някои от героите в романите. Този ден обаче вятърът духаше откъм морето към вътрешността на Франция. Замисли се дали да не хвърли ези-тура и монетата да определи съдбата му. Накрая взе решение да се качи на кораба, който ще отплава най-скоро. Едва когато се озова заедно с малобройния екипаж на палубата на един параход, готов да вдигне котва, се поинтересува за посоката, в която ще отплава. „Към Рио де ла Плата“, уведомиха го. Прие това известие с жест на известно недоволство. „Значи, Южна Америка!“ Не че страната не му харесваше. Познаваше я от някои пътеписи, а илюстрациите към тях изобразяваха галопиращи в безпорядък диви коне, голи и окичени с пера индианци, облечени в кожи обитатели на аржентинските равнини, размахващи над главите си дълги ласа и ремъци със завързани в краищата им железни топки.

Милионерът Деноайе винаги щеше да си спомня за своето отпътуване за Южна Америка. Четиридесет и три дни плаване с малък, разнебитен, скърцащ отвсякъде и стенещ под удара и на най-малката вълна параход, спирал четири пъти поради отказ на двигателя, оставяйки се на волята на вълните и морските течения. В Монтевидео научи за нещастията, сполетели родината му и че Империята вече не съществува. Изпита срам при мисълта, че нацията е оставена да се управлява сама, защитавайки се упорито зад стените на Париж. А той беше избягал!… Няколко месеца след това събитията по време на Комуната като че ли оправдаха бягството му. Ако беше останал там, гневът от националните провали, връзките с другарите му, обкръжението, в което живееше, щяха да го накарат да се бунтува. Сега сигурно щеше да бъде вече разстрелян или изпратен в някоя колония, както много от старите му другари. Похвали сам себе си за решението и престана да мисли за неволите на родината си. Необходимостта да осигури съществуването си в една чужда страна, чийто език едва започваше да научава, го принуждаваше да мисли единствено за себе си. Буйният и авантюристичен живот на народите от Новия свят го повлече през най-различни занимания и безразсъдни импровизации. Почувства се силен, изпълнен със смелост и самоувереност, каквито никога не беше усещал в Стария свят. „Мога да се справя с всичко — си казваше той, — стига да ми дадат време да се поупражнявам“. Дори се сражава като войник — той, който избяга от родината си, за да не хваща пушка в ръка, и беше ранен в една от многобройните битки между „бели“ и „цветнокожи“ от Източния бряг.

В Буенос Айрес отново се върна към занаята си на каменоделец. Градът започваше да се променя, да се разделя с облика си на голямо село. В продължение на няколко години Деноайе работеше по украсата на салони и фасади. Водеше изпълнен с труд, заседнал, но и ползотворен от финансова гледна точка живот.

Един ден се почувства уморен от това безконечно бавно спестяване, което можеше да му осигури само посредствено състояние и то в едно далечно бъдеще. Беше дошъл в Новия свят, за да стане богат, както много други. И на двадесет и седем години се хвърли в нова сериозна авантюра. Напусна големия град с идеята да изтръгне богатство от недрата на девствената природа. Опита да отглежда земеделски култури сред тропическите гори на север, но скакалците ги унищожиха за часове. Започна търговия с добитък и заедно с двама надничари прекарваше кервани с товарни мулета към Чили или Боливия през снежната пустош на Андите. Този му начин на живот, изпълнен с продължаващи с месеци преходи през безкрайни обширни равнини, го накара да загуби точна представа за време и пространство. Веднага, щом му се стореше, че е близо до богатството, мигом като гръм от ясно небе се зареждаха няколко поред злополучни спекулативни операции и той губеше всичко. В един от тези моменти на разорение и обезвереност, навършил вече тридесет години, той постъпи на работа при богатия крупен земевладелец Хулио Мадариага.

Познаваше този селски милионер от търговията с добитък. Беше испанец, дошъл съвсем млад в тази страна, чиито начин на живот и обичаи беше приел с удоволствие, и бе заживял в нея като каубой. С годините бе успял да придобие огромни поземлени владения. Обикновено го наричаха Испанеца Мадариага поради националността му, въпреки че беше родом от Кастилия. Селяните пък прибавяха пред името му уважителната титла, наричайки го дон Мадариага.

— Друже — каза той на Деноайе един ден, изпаднал в добро настроение, което рядко му се случваше, — явно изпитваш големи трудности. Отдалеч се усеща, че нямаш пари. Защо продължаваш да водиш този кучешки живот?… Послушай ме, французино, остани тук. Аз вече остарявам и имам нужда от верен човек.

След като французинът прие предложението на Мадариага да работи за него, по-дребните земевладелци от околността започнаха да спират новия служител на пътя и да го предупреждават за очакващи го безброй беди.

— Няма да изкараш дълго. Никой не може да изтрае дон Мадариага. Вече не помним броя на управителите на именията му. Този човек е такъв, че или трябва да го убиеш, или да го напуснеш. И ти скоро ще се махнеш оттук.

Деноайе скоро се убеди, че има нещо вярно в тези приказки. Мадариага имаше наистина нетърпим характер, но воден явно от известна симпатия към него, се стараеше да не го стряска много със своята раздразнителност.

— Този французин е истинско съкровище — казваше той, сякаш за да оправдае непривичните за себе си прояви на уважение към новия управител. — Харесвам го, защото е много сериозен… На мен тъкмо такива мъже ми се нравят.

Самият Деноайе не се досещаше в какво точно се състои тази сериозност, която шефът му толкова харесваше, но изпита тайна гордост, виждайки го да се отнася крайно агресивно към останалите и дори към членовете на семейството си, а когато се обръщаше към него, да променя тона си в строго бащински.

Семейството му се състоеше от съпругата му госпожа Петрона, която той наричаше Китайката, и от двете дъщери, вече жени. Дъщерите бяха преминали през един колеж в Буенос Айрес, но след връщането си в провинциалното имение бяха възвърнали отчасти селския си манталитет и държане. Богатството на Мадариага беше огромно. От пристигането си в Южна Америка бе живял сред открито поле, където белите от големите населени места не се бяха осмелявали да се установят, страхувайки се от свирепите индианци. Първите си пари спечелил като напорист търговец, пренасяйки с каруца стоки от едно военно укрепление до друго. Убил доста индианци, на два пъти бил раняван от тях, известно време прекарал в плен на индианско племе и се сприятелил с вожда му. С припечеленото купил земя, много земя, която никой друг не искал, поради липсата на сигурност. Посветил се на отглеждането на крави, телета и бичета, които бранел с пушка в ръка от прерийните разбойници. После се оженил за своята Китайка, млада метиска, която ходела боса, но притежавала много ниви, завещани от родителите й. Те прекарали живота си в ужасяваща бедност върху собствени земи, изискващи няколко дни езда с кон, за да бъдат обходени. Впоследствие, когато правителството започнало да изтласква индианците към границите и обявило за продажба безстопанствените територии, оценявайки като патриотично себеотрицание желанието на всеки кандидат да ги притежава, Мадариага започнал да купува и купувал на нищожни цени и с възможно най-дълги срокове. Придобиването на колкото е възможно повече земи, за да ги напълни с добитък, станало цел на живота му.

Понякога, галопирайки през безкрайните си земи в компанията на Деноайе, не можеше да скрие чувството на заслужена гордост.

— Кажи, французино. Според хорските приказки малко по-нагоре от твоята страна има народи, които обитават територии горе-долу колкото моите земи. Така ли е?…

Французинът потвърждаваше… Земите на Мадариага бяха по-обширни от територията на много княжества. Това караше земевладелеца да изпада в чудесно настроение.

— Значи, няма да има нищо странно, ако един ден се провъзглася за крал. Само си представи, французино — дон Мадариага Първи!… Лошото е, че вероятно ще остана и последен, защото Китайката не иска да ми роди син… Тя си е една същинска ленива крава.

Славата на обширните му имения и огромните му стада добитък стигаше чак до Буенос Айрес. Всички познаваха Мадариага по име, въпреки че малцина го бяха виждали. При редките му посещения в столицата минаваше незабелязан заради селския си вид, същите кожени гамаши, с които ходеше по полето, и навитото около врата пончо, над което стърчаха ъгълчетата на връзката — задължителен аксесоар, наложен от дъщерите му, които сръчно я връзваха, преди да тръгне на път.

При едно от тези пътувания влязъл в кантората на най-богатия търговец в столицата.

— Сеньор, известно ми е, че търсите юници и телета за Европа и идвам с предложението да ви продам известно количество.

Търговецът погледнал отвисоко неугледния селянин. Казал му да се разбере с някой от служителите му, той самият нямал време за незначителни въпроси. Но след язвителната усмивка на селянина попитал любопитно:

— И колко глави добитък можеш да продадеш, добри човече?

— Около тридесет хиляди, сеньор.

На другия не му трябвало да чува нищо повече. Станал от масата, зад която седял и му предложил кресло.

— Вие със сигурност сте господин Мадариага.

— На Божиите и на вашите услуги.

Този момент се оказал най-великият в живота му.

Във фоайето пред кабинетите на управителите на банката разсилните милостиво му предложили стол да седне, съмнявайки се, че лицето от другата страна на вратата ще си направи труда да го приеме. Но едва било произнесено вътре името му, самият управител дотичал да му я отвори. И клетият служител останал слисан, като чул селянинът да казва вместо поздрав: „Идвам да ми дадете триста хиляди песос. Имам предостатъчно пари и бих искал да купя още мъничко земица, за да допълня тази, която имам“.

Неуравновесеният му и противоречив характер вилнееше над главите на обитателите на земите му ту като жестока, ту като добродушна тирания. Всеки странник, който влезеше в имението му, биваше посрещан грубо, още преди да е казал каквото и да било.

— Не ми говори празни приказки, омбре — викваше му той, сякаш готов да го удари. — Под сайванта има една одрана крава. Отрежи си и си вземи колкото искаш, за да се нахраниш, ето ти и това за из път и си върви по живо, по здраво… Само не ми разправяй врели-некипели!

Бутваше няколко песос в ръката на странника и му обръщаше гръб.

Един ден се ядоса страшно на надничар, който забиваше прекалено бавно стълбовете на телената ограда. Всички се опитвали да го крадат! На другата сутрин говореше с добродушна усмивка за значителна сума, която трябваше да плати като гарант на един „познат“, изпаднал в пълна несъстоятелност: „Нещастникът! Съдбата му е много по-лоша от моята!“

Ако пътьом се натъкнеше на оголен скелет на наскоро умряла овца, направо побесняваше. Не заради месото. „За гладния няма правила, а месото Господ го е създал, за да служи за храна на хората. Но поне да бяха оставили кожата!…“ И коментираше едно толкова голямо зло, повтаряйки винаги: „Пълна липса на вяра в Бога и на добри нрави“. В други случаи, когато мародерите отнасяха месото на три заклани крави, изоставяйки кожите на видно място, стопанинът казваше усмихнат: „Ето, такива хора ми харесват — почтени и да не вършат зло“.

Неизчерпаемата му енергия на неуморим кентавър, непресъхващата му жизненост на получовек-полукон, допринесоха значително в начинанието му да насели земите си. Беше капризен, деспотичен и надарен да оставя след себе си потомство, подобно на сънародниците си, които, завладявайки векове преди това Новия свят, направиха по-светла индианската кръв. Изпитваше същото като на конкистадорите влечение към красавиците с бакърен цвят на кожата, дръпнати очи и четинести коси. Когато Деноайе го виждаше да се отдалечава под някакъв предлог, пришпорвайки коня си в галоп по посока на някое съседно ранчо, си казваше с усмивка: „Отива да си осигури някой нов надничар, който ще работи в земите му след петнадесет години“.

Обслужващият персонал в голямата къща сред основното имение коментираше очевидната прилика на някои младежи, които като всички останали от зори яздеха около стадата, изпълнявайки ролята на пастири. Произходът им беше обект на непочтителни предположения. Управителят на земите му Селедонио, метис на тридесет години, мразен заради лошия му характер на скъперник, също имаше далечна прилика с господаря.

Почти всяка година тайнствено се появяваше някоя жена, идваща от много далеч, мърлява и грозновата „китайка“, водеща за ръка дете метисче с пламтящи очи. Искаше да говори със стопанина и щом се видеше с него, му напомняше за едно пътуване преди десет или дванадесет години с цел покупка на няколко глави добитък.

— Нали си спомняш, господарю, че прекара нощта в моето ранчо, защото реката беше придошла?

Господарят не си спомняше нищо. Само един смътен инстинкт като че ли му сочеше, че жената говори истината. „Добре. И какво?“

— Господарю, вземи го… Много по-добре ще е да израсне и стане мъж при теб, отколкото където и да е другаде.

И тя придърпваше пред очите му малкото метисче. Поредното и предложено с такова простодушие!… „Пълна липса на вяра в Бога и на добри нрави“. В изблик на внезапна скромност се изпълваше със съмнение в искреността на жената. От къде на къде трябва да е точно негово?… Колебанието впрочем не продължаваше дълго.

— Щом е така, заведи го при останалите.

Майката си тръгваше спокойна, уверена в осигуреното бъдеще на малкия, защото този човек, известен с необуздания си нрав, беше също и великодушен. След време синът й щеше да има парче земя и стадо овце.

В началото тези своеобразни по рода си осиновявания предизвиквали неодобрението на госпожа Петрона, единственото, което си позволила през целия си живот. Но кентавърът заплашително й заповядвал да мълчи.

— Осмеляваш се да си отваряш устата, ленива краво?… Ти, която можа да ми родиш само момичета? Трябва да потънеш в земята от срам!

И същата ръка, която небрежно изваждаше от джоба пачка с банкноти и ги раздаваше както й хрумне, без да се интересува от количеството, носеше завързан за китката камшик. Служеше, за да подканя коня да препуска по-бързо, но го ползваше, без да се замисли, и когато някой от надничарите предизвикваше гнева му.

— Бия те с камшика, защото мога — казвал като успокоително извинение.

Един ден удареният направил крачка назад, търсейки с ръка ножа, скрит в пояса.

— Мен не можете да ме удряте, шефе. Аз не съм роден по тези места… От Кориентес съм.

Мадариага останал с вдигнат високо камшик.

— Наистина ли не си роден тук?… В такъв случай имаш право, не мога да те удрям. Ето ти пет песос.

Когато Деноайе влезе в качеството си на управител в голямата къща, разположена насред основното имение, Мадариага вече почти не знаеше кои са под бащината му власт и според древното римско право може да наказва с бой. Бяха толкова на брой, че често се объркваше.

Французинът се възхити на тънкия нюх на шефа си за всякакъв вид сделки. Стигаше му да огледа само за няколко минути стадо от хиляди глави добитък, за да определи точния им брой. Галопираше с безразличен вид около огромна рогата и тропаща с копита група и изведнъж се спускаше да отдели няколко животни. Беше забелязал, че са болни. При купувач като Мадариага хитрините и лукавствата на продавачите ставаха ненужни.

Умението му да посреща нещастията също беше достойно за възхищение. Неочаквано продължителна суша изведнъж покриваше пасищата му с умрели крави. Цялата равнина заприличваше на изоставено бойно поле, покрито с черни купчини. Във въздуха започваха да кръжат ята гарвани, долетели от много левги разстояние. Друг път — студът. Внезапното падане на температурата покриваше земята с трупове. Безвъзвратно биваха загубени десет хиляди животни, петнадесет хиляди, дори повече.

— Какво да се прави? — казваше примирено Мадариага. — Без подобни нещастия тази земя би била рай… Сега най-важното е да съумеем да спасим кожите.

Бълваше огън и жулел срещу високомерието на емигрантите от Европа, срещу новите нрави на бедните хора, тъй като не разполагаше с достатъчно ръце, за да одере за кратко време жертвите и по тази причина хиляди кожи изгниваха заедно с месото. Костите започваха да се белеят върху черната земя подобно на снежни преспи.

— За щастие, остава земята — допълваше земевладелецът. Галопираше по безкрайните си поля, които постепенно се покриваха със зеленина след последните дъждове. Беше един от първите, превърнали девствените земи в пасища, подменяйки естествената растителност с люцерна. Там, където преди пасеше едно теле, сега имаше храна за още три. „Масата е сложена — казваше радостно. — Да потърсим нови сътрапезници“. И купуваше на смешно ниски цени полумъртвия от глад добитък в безплодните равнини, който се угояваше много скоро с изобилната храна в земите му.

Случи се така, че една сутрин Деноайе спаси живота му. Беше вдигнал камшик да удари един новодошъл в имението надничар, но той се нахвърли върху него с нож в ръка. Мадариага размаха с все сила камшика, защитавайки се отчаяно, осъзнал, че всеки момент ще усети смъртоносното пробождане в гърдите си. Тогава дойде управителят, извади револвера си и принуди противника му да остави ножа.

— Благодаря ти, французино! — каза земевладелецът силно развълнуван. — Ти си истински мъж и трябва да те възнаградя. От днес нататък… ще ти говоря на ти.

Деноайе изобщо не схвана какво възнаграждение може да е това, след като и досега не му беше говорил в учтивата форма. Странен човек!… Случиха се обаче някои важни неща в чисто битов план, които подобриха положението му. Престана да се храни в сградата, в която се намираше управлението. Стопанинът постави изричното изискване занапред да заема определеното му място на господарската трапеза. Така Деноайе влезе в интимната среда на семейство Мадариага.

В присъствието на мъжа си госпожа Петрона беше само една няма фигура. Ставаше посред нощ, за да наблюдава приготовлението на закуската за надничарите, разпределението на бисквитите, проверяваше ври ли кафето и запарен ли е чаят. Караше бъбривите и мързеливи слугини, които лесно се губеха из малките горички около къщата, да работят по-чевръсто. В кухнята и в прилежащите й помещения упражняваше авторитет на истинска господарка, но чуеше ли наблизо гласа на съпруга си, тя изведнъж потъваше в мълчание, изпълнено с уважение и страх. Деноайе си помисли, че в нямото й възхищение имаше и немалка доза голямо учудване от неизчерпаемата енергия, с която земевладелецът, макар и шейсетгодишен, продължаваше с импровизациите по осигуряване на нови заселници и работници по своите земи.

Двете дъщери, Луиза и Елена, приеха ентусиазирано новия сътрапезник с надеждата да разнообрази монотонните им разговори около масата, често прекъсвани от гневните изблици на бащата. Освен това беше от Париж. „Париж!“, въздишаше Елена, по-малката, вдигайки замечтано очи. И Деноайе се превърна в техен консултант по въпросите на елегантността и модата всеки път, когато си поръчваха нещо от магазините за дамска конфекция в Буенос Айрес.

Вътрешното обзавеждане на къщата отразяваше различните вкусове на двете поколения. Момичетата си бяха подредиш салон със скъпи мебели, наредени до напуканите стени с разкошни лампи по тях, които никога не светеха. Суровият баща смущаваше спокойствието на това подредено и харесвано от двете сестри помещение. Скъпите килими сякаш изпитваха дълбока тъга и изгубваха блясъка си под калните следи от грубите ботуши на кентавъра. Върху една позлатена масичка лежеше камшикът. По копринената дамаска на канапето, на което само госпожиците сядаха, и то с известно смущение, сякаш страхувайки се да не го счупят, се търкаляха зърна от мострите на различни сортове царевица. До самия вход към столовата се намираше голям кантар и Мадариага много се ядоса, когато дъщерите му го помолиха да го премести в пристройката за помощни принадлежности. Кресна им, че няма никакво намерение да се разкарва всеки път, когато реши да провери теглото на някоя обработена кожа… В къщата донесоха пиано и Елена започна да прекарва часове пред него, изучавайки и упражнявайки с отчайващо постоянство клавирни партитури. „Господи! Дано поне се научи да свири хота или някой друг подобен народен танц!“ И бащата, в часовете на следобедната почивка, отиваше да дремне върху постланото на земята пончо под извисяващите се около къщата евкалипти.

Тази по-малка дъщеря, която баща й с насмешка наричаше „романтичката“, беше постоянен обект на гневни изблици и непрекъснати подигравки от негова страна. Как можа да се пръкне толкова различна от неговите и на клетата му Китайка представи за живота? Върху пианото се трупаха учебници по музика. В единия от ъглите на крайно неуместния салон няколко сандъка от консерви, подредени във вид на библиотека от дърводелеца на имението, бяха пълни с книги.

— Гледай, французино — казваше Мадариага. — Само стихове и романи. Само лъжи!… Вятър!

Той имаше своя библиотека, много по-важна и знаменита и заемаща много по-малко място. В писалището му, украсено със сребърни инкрустации на карабини, ласа и принадлежности за оседлаване, едно малко чекмедже съдържаше всички нотариални актове и множество свитъци други важни документи, които земевладелецът обичаше да разглежда със сияещи от гордост очи.

— Съсредоточи вниманието си и ще чуеш чудеса — казваше той на Деноайе, развивайки някой от свитъците.

Беше историята на знаменитите животни, доведени в имението за да бъдат използвани за разплод и подобряване расата на добитъка му; родословното дърво, удостоверенията за благородно потекло на животните му. Единствен той можеше да чете тези документи. Никой друг от семейството нямаше право да се докосва до тях. И с изпотени от обзелото го напрежение очила прочиташе бавно, дума по дума, историята на всеки четириног герой. „Диамант III, внук на Диамант I, е бил собственост на краля на Англия и син на Диамант II, победител във всички конкурси“. Неговият Диамант му беше коствал много хилядарки, но най-прекрасните коне, отгледани в имението и продадени на баснословни цени, бяха негови потомци.

— Беше много по-умен от доста хора. Само дето не можеше да говори. Ето го там, балсамиран, до вратата на салона. Момичетата настояват да го махна… Само да посмеят да го пипнат! Първо тях ще изхвърля!

После продължаваше с четенето на историята на династия бикове, всички със съответните собствени имена и римска цифра в допълнение, като при кралете — животни за разплод, придобити от твърдоглавия фермер на големите изложения в Англия и докарани тук на презокеански кораби при същите удобства, както и пасажерите милионери. Благодарение на тях вече имаше възможност да показва на конкурсите в Буенос Айрес своите млади телета, отглеждани за месо, тези годни за ядене слонове с квадратни и гладки като маси гърбове.

— Ето това има значение, нали така, французино? Много по-ценно е от всички онези гравюри с луни, езера, влюбени и други подобни боклуци, с които моята „романтичка“ кичи стените само за да събират прах.

И посочваше почетните дипломи, бронзовите купи и останалите ценни награди, украсяващи писалището, спечелени от отглежданите от него животни на всички възможни конкурси.

Луиза, по-голямата дъщеря, която по латиноамерикански обичай наричаха Чича, се ползваше с по-голямо уважение от страна на баща си. „Същата е като бедната ми Китайка — казваше — толкова добра и работлива, но с благороден дух“. С това за благородния дух Деноайе веднага се съгласяваше, въпреки че изразът му се струваше непълен и слаб. Но онова, с което не можеше да се съгласи, беше, че това бледо, скромно момиче с големи черни очи и с усмивка на малка хитруша има и най-малката физическа прилика с уважаваната матрона, която го беше родила.

Неделната литургия беше най-големият празник за Чича. Включваше пътуване на три левги разстояние до най-близкото село, ежеседмичен контакт с хора, различни от тези в имението. Госпожата и госпожиците се настаняваха удобно в теглен от четири коня файтон, пременени и трите в най-новите рокли и шапки, дошли от Европа в магазините в Буенос Айрес. По указание на Чича Деноайе тръгваше с тях, изпълнявайки ролята на кочияш. Бащата оставаше, за да направи обиколка на земите си в спокойствието на неделната утрин, когато най-добре откриваше следите от небрежната работа на хората си. Беше много религиозен. „Религия и добри нрави“. Но беше дал хиляди песос за строителството на близката църква, а и човек с неговото богатство нямаше защо да изпълнява същите задължения като нехранимайковците.

По време на неделния обяд двете госпожици коментираха вида и достойнствата на някои младежи от селото и околните ферми, които се задържаха до вратата на църквата, за да видят двете минаващи девойки.

— Не си правете илюзии, момичета! — казваше бащата. — Да не мислите, че ви харесват заради красотата ви?… Това, което тези безсрамници търсят, са парите на стария Мадариага и ако се домогнат до тях, сигурно всеки ден ще ви теглят по един бой.

В имението идваха много посетители. Някои от тях бяха младежи от околността, яхнали буйни коне и демонстриращи висши умения по езда. Изтъкваха най-невероятни претексти, уж да се видят с дон Хулио, само за да си осигурят възможността да поговорят с Чича и Елена. Други — млади господа от Буенос Айрес, молеха за временен подслон в имението, уверявайки, че минават пътьом. Дон Мадариага ръмжеше:

— Още един син на някакъв си в търсене на парите на Испанеца! Ако не си тръгне скоро, ще го… изпратя с ритници.

Но ухажорът не се задържаше много, смутен от враждебното мълчание на главата на семейството. Това мълчание продължи още тревожно дълго, въпреки че посещенията в имението секнаха. Мадариага изглеждаше вглъбен в мислите си и всички от семейството, а и Деноайе включително, се съобразяваха и се плашеха от безмълвието му. Хранеше се намръщен, навел ниско глава. Внезапно вдигаше очи, за да погледне Чича, после Деноайе и накрая се втренчваше в съпругата си, сякаш се готвеше да й потърси сметка за нещо.

За него „романтичката“ не съществуваше. Най-много да я удостои с някое иронично изсумтяване, виждайки я привечер да стои изправена до вратата с поглед, вперен към хоризонта, кървавочервен от залеза, с лакът, опрян в рамката, и подпряла с длан едната буза, имитирайки позата на една бяла дама, която беше видяла на фотография да очаква идването на кавалера на мечтите си.

Бяха изминали пет години, откакто Деноайе дойде в къщата, когато един ден той влезе в кабинета на господаря със забързания вид на свенливите, взели важно решение.

— Дон Хулио, тръгвам си и искам да си уредим сметките.

Мадариага го погледна с едва прикрито лукавство. Тръгва ли си? Защо? Няколко пъти повтори тези въпроси, но напразно. Французинът се заплете в несвързани обяснения. „Отивам си. Трябва да си тръгна.“

— Ах ти, крадец, лъжепророк такъв! — изкрещя гръмко земевладелецът.

Деноайе обаче остана невъзмутим пред обидата. Много пъти беше чувал господарят да казва същите тези думи, коментирайки някое остроумие или пазарейки се с купувачите на добитък.

— Ах ти, крадец, лъжепророк такъв! Мислиш, че не знам защо си тръгваш ли? Смяташ ли, че старият Мадариага не е забелязал нежните погледи, които си разменяте ти и този покрит въглен, дъщеря ми, когато се разхождате хванати за ръка в присъствието на клетата, лишена от разум, Китайка? Добър удар направи, французино. Чрез него ще се сдобиеш с половината от парите на Испанеца и вече можеш да кажеш, че си направил богатство в Америка.

И докато се дереше или по-скоро виеше, изричайки тези думи, хвана камшика и започна да потупва с върха му управителя си по корема с настоятелност, която можеше да бъде израз както на сърдечност, така и на враждебност.

— Точно заради това идвам да се сбогувам — каза Деноайе с подчертано високомерен тон. — Знам, че това е едно абсурдно влечение и искам да си отида.

— Тръгвал си господинът! — продължаваше да крещи фермерът. — Господинът се мисли, че тук може да прави каквото си поиска! Да, ама не! Тук командва единствено старият Мадариага и аз заповядвам да стоиш тук!… Ах, тези жени! Не стават за нищо друго, освен да скарват мъжете. А пък не можем да живеем без тях!…

Започна да обикаля с нервни крачки из помещението и замълча, сякаш последните му думи го наведоха на далечни мисли, напълно различни от изречените досега. Деноайе хвърли тревожен поглед към камшика, който той все още стискаше в дясната си ръка. Ще си позволи ли да го удари, както правеше с надничарите?… Тъкмо се двоумеше дали да се опълчи срещу човека, който винаги се беше отнасял благосклонно към него, или да се измъкне тихо от кабинета, докато той е гърбом по време на обиколките си, когато Мадариага рязко се обърна:

— Обичаш я наистина… наистина, така ли? — попита. — И си сигурен, че и тя те обича? Помисли много добре какво ще отговориш, защото по темата любов може да има много заблуди и напразни надежди. И аз, когато се ожених, бях луд по моята Китайка. Наистина ли се обичате?… Добре тогава, вземи я, дяволе, след като все някой трябва да я вземе, и дано не излезе същата ленива крава като майка си… Дай Бог да ми напълниш имението с внучета.

В това пожелание си пролича великият производител на хора и животни. И изглежда счел за необходимо да обясни поведението си, допълни:

— Правя всичко това, защото те обичам и те обичам, защото си сериозен.

Деноайе отново бе смаян, защото не можеше да си обясни в какво точно се състои според Испанеца неговата сериозност.

В деня на сватбата той се сети за майка си. Ако можеше клетата старица да види колко много се е увеличило сега богатството на сина й! Тя се беше споминала преди година, мислейки го за много богат, защото всеки месец й изпращаше сто и петдесет песос или малко повече от триста франка, отделени от заплатата, която получаваше в имението.

След като Деноайе стана член на семейството, интересът на стария Мадариага към работите в полето и фермите намаля. Започна да го тегли градът с привлекателността на неподозираните си прелести. Често си позволяваше да говори пренебрежително за провинциалните жени, тези нечистоплътни „китайки“, към които сега изпитваше отвращение. Отказа се от облеклото на обикновен каубой и с детинско удоволствие се перчеше в новите дрехи, с които го дегизираше един моден столичен шивач. Когато Елена пожелаеше да го придружи до Буенос Айрес, той винаги се извиняваше с неприятни търговски дела. „Не, по-добре отиди с майка си“.

Съдбата на земите и добитъка не го тревожеше. Материалното му състояние, поверено на Деноайе, беше в сигурни ръце.

— Този е много сериозен — казваше пред цялото семейство, събрало се около масата в столовата. — Толкова сериозен, колкото и аз… С него шега не бива.

Французинът се досети в края на краищата какво имаше предвид неговият тъст, говорейки за сериозността му. От едно спонтанно изявление на Мадариага разбра, че той бе видял у него един цялостен, завършен характер. Беше усетил още в първите дни на запознанството си с Деноайе присъствието на дух, подобен на неговия и може би дори по-твърд и силен, но без гневни изблици и ексцентричност. Затова се бе отнесъл и продължаваше да се отнася благосклонно към него, предусещайки, че едно стълкновение между двамата би било непоправимо. Единствените им различия по отношение на управлението на огромното стопанство се свеждаха до разходите, правени от Мадариага в миналото. Защото, откакто зетят пое изцяло грижите за земите и стадата в свои ръце, съответните разходи намаляха, а хората започнаха да проявяват по-голяма активност. И всичко това без крясъци, без обиди, благодарение само на присъствието му и кратките му разпореждания.

Старецът беше единственият, който му се противопоставяше и продължаваше да прилага метода на камшика и моркова. С това нарушаваше нововъведения от Деноайе педантичен и неизменен ред — без екстравагантен произвол и добродушна тирания. Често при новия господар идваха някои от надничарите метиси, които, според публично известната тайна, имаха близки роднински връзки със земевладелеца. „Шефче, старият шеф каза да ми дадеш пет песос“. Шефчето отговаряше отрицателно. Скоро след това се появяваше Мадариага, жестикулирайки гневно, но подбирайки думите от уважение към зет си, сериозен колкото и той самият:

— Много те обичам, синко, но тук никой няма право да командва повече от мен… Ах, французино! Същият си като всички други от твоята земя. Стотинка да плячкосате, потъва в бездънните ви джобове и вече не вижда бял свят, дори и да ви разпънат на кръст… Бил съм казал пет песос? Ще му дадеш десет. Заповядвам и толкова!

Французинът вдигаше рамене и плащаше, докато тъстът му, доволен от триумфа си, потегляше за Буенос Айрес. Добре беше никой да не забравя, че тези земи все още принадлежаха на Испанеца Мадариага.

При едно от пътуванията си до столицата той се върна с придружител — един млад германец, който, както веднага уведоми цялото семейство, знаел всичко и можел да върши всякаква работа. Зет му работи прекалено много. Карл Хартрот ще му помага в счетоводството. Деноайе го прие и само след няколко дни започна да гледа с уважение на новия чиновник.

Принадлежността им към две неприятелски нации тук нямаше значение. Навсякъде има добри хора и този Карл се оказа достоен за уважение подчинен. Държеше се настрана от равните нему и беше непреклонен и твърд със стоящите по-долу в йерархията. Успяваше да насочи всички свои способности в услуга и в прояви на възхищение към тези над него. Още не отворил уста Мадариага, германецът поклащаше глава, подкрепяйки предварително думите му. Ако земевладелецът кажеше нещо остроумно, смехът му отекваше стряскащо звънко. Пред Деноайе се показваше мълчалив и прилежен, работеше без да държи сметка за часовете. Веднага, щом го видеше да влиза в административната сграда, скачаше и заставаше изпънат във военна стойка до стола си. Винаги беше на разположение за каквато и да било работа. По собствена воля шпионираше персонала и незабавно докладваше за всяка небрежност и грешка. Тези му действия не се нравеха на прекия му началник, но той ги приемаше като проява на загриженост към службата.

Старият фермер беше много доволен от новоназначения служител и искаше зет му да се радва по същия начин. Един ден заяви тържествено:

— Имаме голяма полза от това момче, не е ли така?… Тези чужденци от Германия работят добросъвестно, знаят много неща и струват евтино. И колко са дисциплинирани! Колко са скромни!… Съжалявам, че ти го казвам, защото си французин, но имате опасен враг. Тези хора са костелив орех.

Деноайе отговори с жест на безразличие. Родината му беше далеч, както и тази на германеца. Кой знае дали някога щяха да се върнат!… Тук са аржентинци и трябваше да мислят за днешния ден, без да ги е грижа за миналото.

— Освен това не са никак тщеславни — продължи Мадариага с ироничен тон. — Всеки чужденец от тези, ако работи като продавач в столицата, мете пода на магазина, готви, води счетоводството, продава, пише на машина, превежда от четири или пет езика, придружава, ако е необходимо, приятелката на собственика, сякаш е някоя важна дама и всичко това — за двадесет и пет песос месечно. Кой би могъл да се бори с такива хора? Ти, французино, си като мен… много сериозен и ще предпочетеш да умреш от глад, отколкото да преживееш някои неща. Затова ти казвам, че тези хора са опасни.

След кратък размисъл земевладелецът добави:

— Може пък и да не са толкова добри, колкото изглеждат. Трябва да се види как се отнасят с онези, които стоят по-долу от тях. Възможно е да се правят на прости, без да са такива, и когато се усмихват, получавайки ритник, да си казват вътрешно: „Дочакай да дойде моят ред и ще ти го върна тройно“.

После като че ли се разколеба в оценката си:

— Във всички случаи този Карл е едно бедно момче, един нещастник, който, преди да съм казал и дума, зяпва с уста, сякаш ще ме глътне. Твърди, че е от велик род, ама може ли да им се вярва на тези чужденци?… Като дойдат тук, в Америка, всички гладни голтаци се обявяват за синове на принцове.

Към германеца Мадариага започна да се отнася благосклонно или, според любимия си израз, да му говори на ти, още от първия момент, но не от благодарност, както с Деноайе, а за да го накара да почувства подчинеността си. Позволи и на него достъп в господарската къща, но само за да дава уроци по пиано на малката дъщеря. „Романтичката“ престана да се застоява привечер на вратата, за да гледа залеза. Щом приключеше със служебните си задължения, Карл идваше в къщата и сядаше до Елена, която натискаше клавишите с упоритост, достойна за по-добри резултати. След урока германецът, акомпанирайки си на пианото, пееше фрагменти от произведения на Вагнер, които караха Мадариага да заспи във фотьойла си с дебела парагвайска пура, залепнала на устните му.

Междувременно Елена разучаваше с растящ интерес чужденеца певец. Не беше рицарят на мечтите, очакван от бялата дама. Беше почти един слуга, един имигрант с руси, биещи към червеникаво коси, пълен, леко тромав, с кравешки поглед, в който се четеше вечният страх да не предизвика недоволството на висшестоящите. Но след всеки изминал ден тя започна да намира у него и неща, които промениха първоначалните й впечатления: женствената белота на кожата на Карл, като се изключат лицето и загорелите му от слънцето ръце, агресивно щръкналите краища на мустаците му, умелата лекота, с която яздеше, видът му на трубадур, когато подхващаше с приглушен теноров глас някой прочувствен романс, чиито думи тя не разбираше.

Една вечер, по време на вечерята, тя не можа да се сдържи и каза с трескавата пламенност на човек, нетърпелив да сподели велико откритие:

— Татко, Карл е благородник. Принадлежи на велик род.

Земевладелецът направи жест на безразличие. През последните дни го тревожеха съвсем други неща. Но по време на редовната музикална вечер усети нужда да излее върху някого гнева, който го ядеше отвътре след последното му пътуване до Буенос Айрес, и прекъсна певеца:

— Кажи, гринго, какви са тия приказки за благородното ти потекло и други подобни лъжи, с които си напълнил главата на дъщеря ми?

Карл стана от пианото и изпъчи гърди, преди да отговори. Под влиянието на току-що прекъснатата песен поведението му напомняше с нещо на Лоенгрин в момента на разкриване на тайната на живота му. Баща му се казвал генерал фон Хартрот, един от второстепенните командири във войната през 70-те. Императорът го бил възнаградил, присъждайки му благородническа титла. Един от чичовците му е бил съветник на краля на Прусия. По-големите му братя били офицери в елитните военни части. Той самият бил въртял сабя като лейтенант.

Мадариага го прекъсна, уморен от толкова много величие. „Лъжи… глупости… въздух!“ Чужденци да му се хвалят на него с благороден произход!… Той беше напуснал много млад Европа, за да се включи в бунтовете за демокрация в Америка и макар че благородническото съсловие му се струваше анахронизъм и не го разбираше, смяташе за единствено автентични и достойни за уважение благородните фамилии в своята страна. На чужденците им признаваше първенството в изобретяването на машини, конструирането на кораби, отглеждането на ценни животни, но всички техни графове и маркизи му се струваха фалшиви.

— Само лъжи — повтори отново. — В страната ти няма нито един благородник, нито пък всички заедно имате и пет песос. Ако ги имахте, нямаше да идвате тук, за да не умрете от глад, нито пък щяхте да изпращате жените си, за да станат… ти, както и аз, много добре знаеш какви.

За учудване на Деноайе германецът прие този студен душ смирено, поклащайки глава в съгласие с последните думи на господаря.

— Ако всички тези глупости — продължи безмилостно Мадариага — за титли, саби и униформи са истина, защо тогава си тук? Какви ли си ги свършил в родната си земя, за да я напуснеш?

Карл оброни смутено глава и започна да мънка. „Татко, татко — умоляващо промълви Елена. — Клетият! Как само го унижават, защото е беден!…“ И почувства дълбока благодарност към зет си, който наруши мълчанието, за да защити германеца.

— Но аз ценя този младеж! — каза Мадариага с извинителен тон. — Сънародниците му са тези, които ме карат да се ядосвам.

Когато след няколко дни Деноайе отиде в Буенос Айрес, много скоро си обясни гнева на стария. В продължение на няколко месеца той бил покровител на една певица — сопрано от немски произход, забравена в Америка от една италианска оперетна трупа. Тя му препоръчала Карл — нещастен съотечественик, обиколил няколко страни от Америка и работил каквото му падне. Наложило се да го приюти при себе си в качеството му на колега — певец.

Мадариага похарчил за кратко време в града няколко хиляди песос. Радвал се с младежки ентусиазъм на този нов живот, изпълнен с градски удоволствия, докато не разбрал за двойствения живот, който водела германката в негово отсъствие, как му се присмивала зад гърба пред паразитите от своето обкръжение. Тогава се ядосал страшно, удрял, чупел мебели и каквото още му падне, докато се сбогувал с нея завинаги.

Последната авантюра в живота му!… Деноайе прозря волята му да се откаже окончателно от тези си навици, чувайки го чистосърдечно да признава за първи път възрастта си. Нямаше повече намерение да стъпва в столицата. Всичко е лъжа! Животът сред плодородните поля заедно със семейството и отзивчивостта към бедните бяха единственото сигурно нещо. И страховитият кентавър се отдаде на пречистените си чувства с идиличната топлота и с непоклатимата нравственост на шестдесет и петте си години, неподвластни вече на изкушенията.

След сцената, която направи на Карл, увеличи заплатата му, позовавайки се както винаги на щедростта, за да поправи необузданото си държание. Не можеше да забрави обаче историята за благородния му произход и това му даваше повод за нови шеги. Разказът на Карл за славния му род напомняше на Мадариага за родословното дърво на чистокръвните животни за разплод във фермата. Германецът също беше „породист“ и отсега нататък започна да го нарича с този прякор.

Седнал през топлите летни вечери под навеса на къщата, той изпадаше в патриархален възторг, наблюдавайки семейството около себе си. Нощното спокойствие се изпълваше с жужене на насекоми и квакане на жаби. От далечните ферми долитаха песните на надничарите, приготвящи вечерята си. Беше по жътва и големи групи пътуващи жетвари, желаещи да поемат извънредната работа, се настаняваха във фермите.

Мадариага беше преживял мрачни дни на войни и насилия. Припомняше си последните години от тиранията на Хуан де Росас, на които стана очевидец веднага след идването си в страната. Изброяваше различните национални революции и бунтовете в провинциите, в които беше участвал, за да не остане по-назад от хората около него. Но всичко това беше останало назад във времето и нямаше да се повтори. Сега времената бяха мирни, изпълнени с труд и изобилие.

— Забележи, французино — продължи, прогонвайки с облачета дим от пурата си летящите около него комари. — Аз съм испанец, ти — французин, Карл — германец, дъщерите ми — аржентинки, готвачът — руснак, помощникът му — грък, ратаят в конюшнята — англичанин, от „китайките“ в кухнята едни са местни, други — испанки или италианки, а между наемните работници има от всички раси и вери… И всички живеем в мир! В Европа по това време вече да сме се сбили, а тук всички сме приятели.

И с наслада се вслушваше в музиката и песните на работниците — тъжни италиански канцонети с акомпанимент на акордеон и испански и креолски китари, идващи в подкрепа на нестройните гласове, възпяващи любовта и смъртта.

— Това е Ноевият ковчег — подхвърли фермерът.

Деноайе си помисли, че сигурно е искал да каже вавилонско стълпотворение, но за стареца явно беше все едно.

— Смятам — продължи той, — че живеем така, защото в тази част на света няма крале и войските са малобройни, а мислите на хората са насочени към това как по-добре да уредят битието си, трудейки се неуморно и добросъвестно. Но също така смятам, че живеем в мир, защото има изобилие и всеки получава дела си… Какво ли щеше да стане, ако порциите бяха по-малко от хората!

И отново потъна в мълчаливо размишление, за да продължи малко след това:

— Както и да е, трябва да признаем, че тук се живее по-спокойно, отколкото в другия свят. Хората се оценяват помежду си според достойнствата си и се сближават, без да отдават значение дали произхождат от тази или онази земя. Младите мъже не тръгват като стадо да убиват други младежи, които не познават и чиято вина е, че са се родили в селото отсреща… Човекът е зъл звяр навсякъде, признавам го, но тук той има с какво да се нахрани, може да намери достатъчно земя, върху която да полегне, и е добър, колкото е добро и ситото куче. Отвъд океана са прекалено много, живеят един върху друг, пречейки си взаимно, храната е недостатъчна и те лесно изпадат в ярост. Да живее мирът, французино, спокойният живот! Там, където човек се чувства добре и не е изложен на риска да бъде убит заради нещо, което не разбира, там е и истинската му земя.

И като ехо на размишленията на фермера скотовъдец, Карл, седнал в салона пред пианото, подхващаше тихо химна на Бетовен: „Да възпеем радостта от живота, да възпеем свободата. Никога не лъжи и не предавай своя ближен, дори и да ти предлагат за това най-великия трон на земята“.

Мирът! Само след няколко дни Деноайе има повод да си спомни с горчивина за празните надежди и мечти на стареца. Избухна война, една домашна война, която взриви идиличния живот в имението. „Шефче, идвай бързо, защото старият шеф е извадил нож и иска да убие немеца.“ И Деноайе изхвръкна тичешком от кабинета си, подгонен от виковете на един от ратаите. Мадариага преследваше с нож в ръка Карл, разблъсквайки всички, които се опитваха да преградят пътя му. Единствено той успя да го задържи и да отнеме оръжието му.

— Ще го науча аз него, „породистият“ му безсрамник! — крещеше старецът с пребледнели устни, докато се мяташе в ръцете на зет си. — Всички умрели от глад мислят, че трябва само да се появят в тази къща, за да ми отнемат дъщерите и парите… Пусни ме, ти казвам! Пусни ме, за да го убия!

И в желанието си да се види свободен, ласкаеше Деноайе. Приел го за зет, защото му се понравил като скромен, честен и… сериозен. Но този, „породистият“, певецът, с цялото великолепие на родословието си!… Човекът, когото бе извадил… няма защо да казва откъде!…

Французинът, запознат толкова добре, колкото и той, с първоначалните му взаимоотношения с Карл, се престори, че не го чува.

Понеже немецът вече беше избягал, фермерът накрая се остави да бъде отведен в къщата. Викаше на всеослушание, че хубаво ще напердаши „романтичката“, а след това и Китайката, защото е изпуснала нещата от контрол. Беше изненадал дъщеря си да се прегръща с грингото в близката горичка и да си разменят целувки.

— Домогва се до парите ми! — крещеше до бога той. — Иска да си направи Америката за сметка на Испанеца и заради това се правеше на скромен, певец и благородник. Измамник!… Свирач!

И многократно натъртено повтори „Свирач!“, сякаш тази дума събираше като във фокус цялото му презрение.

Деноайе, решителен и трезвомислещ, доведе конфликта до развръзка. „Романтичката“, прегърнала майка си, се скри на горния етаж на къщата. Зетят се беше погрижил за бързото й оттегляне, но въпреки всичко чувствителната Елена простена през сълзи, мислейки за германеца: „Горкичкият! Всички са срещу него!“ Междувременно съпругата на Деноайе задържаше баща си в кабинета му, прибягвайки до цялото си влияние на разумна дъщеря. Французинът тръгна да търси Карл, намери го все още стреснат от ужасната изненада и му даде кон, за да стигне колкото се може по-скоро до най-близката железопътна гара.

Карл отиде достатъчно далеч от имението, но не остана дълго време сам. След няколко дни „романтичката“ го последва… Изолда, „тази с белоснежните ръце“, тръгна да търси рицаря Тристан.

Мадариага не прояви по несдържан и гръмотевичен начин отчаянието си, както очакваше зет му. За първи път го видя да плаче. Жизнеността и веселостта на стареца изчезнаха изведнъж. За един час като че остаря с още десет години. Свря се по детски в Деноайе и сбръчкан и треперещ, намокри врата му с бликналите сълзи.

— Отне ми я! Коварният непрокопсаник ми я отне!

Този път не хвърли вината на Китайката. Плака заедно с нея и сякаш за да я утеши с едно публично признание, повтори няколко пъти:

— Това е заради греховете ми… Всичко, което ни дойде до главите, е заради огромните ми грехове!

За Деноайе започна период на трудности и конфликти. Бегълците го намериха при едно от посещенията му в столицата и го помолиха за покровителство. Със сълзи на очи „романтичката“ го уверяваше, че само той, нейният зет, „най-великодушният мъж на света“, може да я спаси. Карл го гледаше като вярно куче, доверяващо се на господаря си. Тези срещи се повтаряха при всяко от пътуванията му. После, когато се връщаше в имението, заварваше стария намръщен, мълчалив, с поглед, втренчен напред, сякаш съзерцаващ нещо невидимо за останалите и го чуваше да казва с внезапен порив: „Това е наказание, наказание за греховете ми“. Споменът за първите му взаимоотношения с германеца, преди да го доведе в имението, го тормозеше като угризение. Понякога, привечер, караше да му оседлаят кон и се отправяше в галоп към най-близкото село. Не търсеше гостоприемни ферми както преди. Сега изпитваше нужда да прекара известно време в църквата, да поговори насаме със светите ликове, които бяха там само благодарение на него, защото той беше платил сметките за придобиването им… „По моя вина, по моя огромна вина“.

Но въпреки разкаянието на стария, Деноайе трябваше да положи много усилия, за да получи от него позволение за уреждане на нещата. Когато му спомена за законово урегулиране на положението на бегълците, което да улесни необходимите постъпки за сключването на брак, той не му разреши да продължи. „Прави каквото искаш, но не ми говори за тях“.

Изминаха доста месеци. Един ден французинът се приближи към него с тайнствен вид. „Елена е родила син и са го нарекли Хулио, като теб.“

— Ами ти, огромни некадърнико — изкрещя земевладелецът, — и тая ленива крава жена ти, живеете си безметежно и още не сте ми родили внук… Ех, французино! Затова в края на краищата германците ще ви се качат на главите. Ето, виждаш ли? Този бандит вече има син, а при теб, след четири години брак — нищо. Искам внук, чуваш ли какво ти говоря?

И за да се утеши от липсата на деца в дома си, отиваше в ранчото на управителя на земеделските му владения Селедонио, където една банда от малки, плахи и изпълнени с очакване метисчета веднага заобикаляше стария господар. Наскоро почина Китайката. Клетата госпожа Петрона си отиде от този свят тихо, както и беше живяла, стараейки се дори в последния си час да не причини никакви неприятности на мъжа си и молейки го с поглед да й прости за неудобствата, които смъртта й би могла да му причини. Елена дойде в имението да я изпрати във вечния й път и Деноайе, който вече повече от година поддържаше бегълците зад гърба на тъста си, се възползва от случая, за да посмекчи гнева му.

— Прощавам й — каза земевладелецът след дълга вътрешна съпротива. — Правя го заради клетата покойница и заради теб. Нека остане в имението и измамникът гринго също да дойде при нея.

Той обаче беше твърдо решил да не им обръща никакво внимание. Разпореди се германецът да работи като най-обикновен чиновник под ръководството на Деноайе и двойката да живее в административната сграда, все едно не са от семейството. Заяви също, че никога няма да проговори на Карл.

Още щом го видя да идва обаче, го заговори, обръщайки се към него на „вие“ и изреждайки строго поредица от заповеди като на непознат. След това винаги минаваше покрай него все едно не го забелязва. Ако срещнеше вътре в къщата Елена, придружаваща по-голямата си сестра, продължаваше напред без да спира. Напразно „романтичката“, преобразена от майчинството, се стараеше да използва всяка възможност да подбутне пред него малкия и високо повтаряше името му: „Хулио… Хулио“.

— Искат да ми натрапят за внук момченцето на грингото — певец, бяло като одрано яре и с червена като морков коса… Предпочитам тези на Селедонио. — И демонстративно отиваше в жилището на управителя и раздаваше с пълни шепи пари на дечурлигата.

Седем години след женитбата съпругата на Деноайе почувства, че скоро ще става майка. Сестра й вече имаше три деца. За Мадариага те обаче не представляваха нищо в сравнение с внука, който щеше да се роди. „Ще бъде момче — отсече твърдо той, — защото аз така искам. Ще се казва Хулио и вярвам, че ще прилича на клетата ми покойница“. След смъртта на жена си, която вече не наричаше Китайката, почувства нещо като посмъртна любов към тази злочеста жена, която го беше понасяла с мълчаливо смирение през целия им съвместен живот. Изразът „клетата ми покойница“ често и внезапно се появяваше при разговорите на земевладелеца с натрапчивостта на непрекъснато терзаещо го угризение.

Желанията му се изпълниха. Луиза роди момченце, нарекоха го Хулио и макар че в чертите на лицето, все още едва оформени, не се забелязваше прилика с баба му, имаше черни коси и очи, а цветът на кожата му беше на блед мулат.

— Добре дошъл!… Ето, това вече е внук!

И с щедростта, избликнала от огромната радост, позволи на германеца да влезе в къщата, за да присъства на кръщенето.

Когато Хулио Деноайе стана на четири, дядо му го разходи на кон из цялото имение, сложил го пред себе си на седлото. Яздеха от ранчо на ранчо, за да го покаже на цветнокожите от простолюдието, подобно на древен монарх, представящ наследника си. По-късно, когато внукът започна да говори свободно, разговаряше с него в продължение на часове под сянката на евкалиптите. У стареца започваше да се забелязва известно западане на ума. Беше все още далеч от старческото оглупяване, но агресивността му започваше да придобива детински характер. Дори при най-пламенните изблици на нежност изпадаше в противоречивост, опитвайки се да притесни близките си.

— Ела тук, малък лъжепророк! — казваше той на внука си. — Ти си французин.

Хулио протестираше, все едно го обиждаха. Майка му непрекъснато му втълпяваше, че е аржентинец, а баща му препоръчваше да прибавят и испанец, за да доставят удоволствие на дядо.

— Добре, щом не си французин — продължаваше земевладелецът, — извикай: „Долу Наполеон!“

И се оглеждаше наоколо, за да види дали Деноайе е достатъчно близо, смятайки, че с това ще го ядоса. Зетят обаче само повдигаше рамене и продължаваше пътя си.

— Долу Наполеон! — викваше Хулио.

И веднага подлагаше шепа, докато дядо му бъркаше из джобовете си.

Децата на Карл, които междувременно бяха станали четири и обикаляха плахо отдалеч около дядо си, наблюдаваха завистливо тези дарения. Заварвайки го сам един ден, дойдоха решително при него и смятайки, че ще му доставят удоволствие, извикаха в един глас: „Долу Наполеон!“.

— Нагли сополанковци! — изрева старецът. — На това явно ви е научил безсъвестният ви баща. Ако пак кажете подобно нещо, ще ви подгоня с камшика… Как може да обиждате така един велик мъж!

Търпеше това червенокосо потомство, но без да му позволява каквато и да е по-интимна близост. Деноайе и жена му се застъпваха в защита на племенниците си, упреквайки го, че е несправедлив. И за да избегне обясненията за антипатията си, той отиваше при Селедонио, неговият най-добър слушател, който на всичко отговаряше с: „Да, господарю. Така да бъде, господарю.“

— Те нямат никаква вина — казваше старият, — но аз не мога да ги обичам. На всичкото отгоре изцяло приличат на баща си, толкова са бели и с коси като настъргани моркови, а двамата по-големи носят и очила, сякаш са писари… С тези стъкла пред очите не приличат на човеци, а на акули.

Мадариага никога не беше виждал акули, но незнайно защо си ги представяше с кръгли и стъклени, като дъното на бутилка, очи.

На осемгодишна възраст Хулио вече беше завършен ездач. „Яхвай коня, пастирче!“, заповядваше дядото и двамата се втурваха в галоп по полето, минавайки като мълнии покрай хиляди и хиляди рогати добичета. И „пастирчето“, гордо с титлата си, се подчиняваше за всичко на учителя. Така се научи да хвърля ласото около врата на бичетата, за да ги усмири и направи покорни, да прескача с коня си телените огради, да преодолява дълбоките долове и да се спуска по стръмните урви с него. Често се случваше да се изтъркаля на земята, падайки от седлото.

Дядо му, горд с тези негови подвизи, не пропускаше да го похвали, допълвайки:

— Ето ти пет песос да купиш красиво шалче и да го подариш на някоя „китайка“.

Поради растящия хаос в мислите му старецът не си даваше точна сметка за връзката между любовното чувство и възрастта. И невръстният ездач, прибирайки парите, се питаше за каква „китайка“ говореше дядо му и защо трябваше да й прави подарък.

Деноайе реши, че е време да изтръгне сина си от дядовото обучение. Оказа се безполезно да наема домашни учители за Хулио или да се опитва да го прати в местното училище. Мадариага отвличаше внука и двамата тайно и бързо избягваха в полето. Накрая бащата записа детето в един голям колеж в столицата, когато беше вече навършило единадесет години. Тогава старецът насочи вниманието си към сестрата на Хулио, която едва беше навършила три годинки, развеждайки я, както и батко й, от ранчо на ранчо, седнала пред него на седлото. Всички наричаха Чичи дъщерята на Чича, но дядото й даде титлата „пастирчето“, като на брат й. И Чичи, която растеше буйна и по селски яка, закусваше с месо и говореше насън за печено, лесно следваше увлеченията на стареца. Ходеше облечена като момче, яздеше по мъжки и за голямо удоволствие на дядо си, носеше забоден отзад на колана нож. Двамата препускаха из полето от зори до мрак. Мадариага следваше като знаме развятата плитка на амазонката. А тя, едва на девет години, вече мяташе ловко ласото около вратовете на буйните добичета.

Най-много се ядосваше собственикът на имението, когато някой от семейството намекнеше за напредналата му възраст. Приемаше като обида съветите на Деноайе да си стои спокойно вкъщи. С напредването на годините ставаше все по-агресивен, безразсъден и проявяваше крайна енергичност, сякаш по този начин искаше да изплаши смъртта. Приемаше помощ само от своето палаво „пастирче“. Щом го видеха да се опитва да се качи на коня, порасналите вече синове на Карл дотичваха веднага да му държат стремето, но той ги отблъскваше с гневно негодувание.

— Да не мислите, че не мога да се справя сам?… Има да живея още дълго и тези, които чакат всеки момент да умра, за да пипнат паричките ми, ще си останат с пръст в устата.

Германецът и съпругата му, държани настрана от живота в имението, трябваше мълчаливо да понасят тези подмятания. Карл, постоянно нуждаещ се от нечия закрила, живееше в сянката на французина и се възползваше и от най-малкия повод, за да го отегчава с хвалбите си по негов адрес. Никога не би могъл да му се отблагодари напълно за онова, което той прави за него. Беше неговият единствен защитник. Уверяваше го, че тръпне от желание да се появи случай, за да му покаже благодарността си, дори да умре за него, ако е необходимо. Съпругата му се възхищаваше от зетя си с изблици на пламенен ентусиазъм: „Най-съвършения кавалер на света“. Деноайе благодареше мълчаливо за тази привързаност, признавайки, че германецът е прекрасен другар. Тъй като разполагаше напълно с богатството на фамилията, той щедро подпомагаше Карл, без старият да разбере. Именно той пое инициативата за реализирането на една от най-големите му мечти. Германецът бленуваше да посети родината си. Толкова години, прекарани в Америка!… Деноайе, който не изпитваше желание да се върне в Европа, реши да помогне на роднините си да осъществят своето и даде на Карл необходимите за пътуването на цялото му семейство пари. Старият не пожела да разбере кой поема разходите. „Да отиват — каза радостно — и никога да не се връщат“.

Отсъствието им не беше продължително. За три месеца похарчиха това, което им беше отпуснато за една година. Карл, който се беше похвалил пред роднините си какво голямо богатство му носи бракът, реши да се представи като милионер, харчещ с удоволствие парите си. Елена се върна преобразена. Говореше с гордост за роднините си отвъд океана: за барона — хусарски полковник, за командира на гвардията, за придворния съветник. Заявяваше, че всички народи стоят по-долу от този на съпруга й. Възприе великодушно отношение спрямо Деноайе, когато трябваше да го похвали — един добър човек, разбира се, но „без добро потекло“, „без велики предци“ и освен това, французин. Карл, напротив, проявяваше предишната привързаност и смирена скромност в отношенията с баджанака си. Последният държеше ключовете от касата и беше единствената му защита пред ужасния старец… Беше оставил двамата си по-големи синове в един колеж в Германия. Години по-късно по стъпките им минаха и другите внуци на собственика на имението, които той намираше за антипатични и неудачно създадени с „оранжеви като морков коси и с очи на акула“.

Старецът остана сам. Отнеха му и второто му „пастирче“. Строгата Чича не можеше да позволи дъщеря й да расте като момче, да язди непрекъснато и да повтаря грубите изрази на дядо си. Сега учеше в един колеж в столицата и монахините възпитателки трябваше да водят истинска борба, за да победят съпротивата и заядливостта на сякаш раслата в гората своя ученичка.

Когато през ваканциите Хулио и Чичи се връщаха в имението, дядо им открито показваше предпочитанията си към внука, може би за да покаже, че внучката не е била нищо друго, освен негов заместител. Деноайе му се оплакваше от доста неорганизираното поведение на сина си. Беше приключил с колежа. Водеше живот на студент от богато семейство и противно на пестеливостта на родителите си, раздаваше безразборно необмислени заеми. Но Мадариага веднага заставаше в защита на внука си. „Ах, на дядо пастирчето!“… Виждайки го в имението, не пропускаше да отбележи колко привлекателен младеж е станал. Опипваше мускулите на ръцете му, за да се увери в силата му, караше го да му разказва за среднощните ръкопашни боеве като храбър водач на банда дръзки момчета. Искаше му се да отиде в Буенос Айрес, за да види отблизо този весел живот. Но за съжаление не беше на шестнадесет години като внука си. Наскоро прехвърли осемдесетте.

— Ела тук, лъжепророк такъв! Кажи ми колко синове имаш… Защото ти трябва да имаш много синове!

— Татко! — протестираше Чича, която винаги се навърташе около тях, опасявайки се от лошите навици на стареца.

— Стига си ми мелила на главата! — крясваше гневно той. — Знам какво говоря!

Бащинството неизбежно присъстваше във всичките му любовни фантазии. Беше вече почти сляп и загубата на зрение се допълваше от задълбочаващия се хаос в мислите му. Старческата му лудост избиваше на порочна похотливост и думите му скандализираха или караха всички в имението да избухват в смях.

— Ах, разбойнико, колко си хубав! — казваше, поглеждайки към внука си с очи, които различаваха само бледи сенки. — Жив портрет на клетата ми покойница… Забавлявай се, а дядо ти е винаги насреща с паричките си. Ако останеш на това, което ти дава баща ти, ще живееш като отшелник. Скъперник е французинът. Не признава развлеченията. Но аз мисля за теб, пастирчето ми. Харчи и тържествувай! Та нали затова деденцето ти е натрупал толкова пари.

Когато внуците си тръгваха от имението, той залъгваше самотата си, ходейки от ранчо на ранчо. Една метиска в зряла възраст кипваше на огъня вода за чая му. Смътните старчески спомени го караха да мисли, че би могла да е негова дъщеря. Друга, на петнадесет години, му поднасяше малката крушовидна кратуна с горчивата запарка заедно със сребърната тръбичка, през която да пие. Някоя внучка може би, въпреки че не беше сигурен. И така прекарваше следобедите, неподвижен и мълчалив, пиещ мате след мате, заобиколен от семейства, които го наблюдаваха с възхищение и страх.

Всеки път, когато се качваше на коня, за да направи поредната си обиколка, голямата му дъщеря недоволстваше. „На осемдесет и четири години си! Не е ли по-добре да си стоиш спокойно вкъщи? Така всеки момент може да се случи нещастие“. И нещастието не закъсня. Една привечер конят на господаря се върна с бавен ход и без ездач. Старецът се беше изтърколил по едно нанадолнище и когато отидоха да го приберат вкъщи, беше вече издъхнал… Точно така, както винаги беше живял кентавърът, дойде и краят му — с вързан около китката камшик и с дъгообразно изкривени от язденето крака.

Завещанието си беше поверил на един нотариус в Буенос Айрес, възрастен почти колкото него. Семейството се стресна при вида на обемистия документ. Какви ли ужасни разпореждания е издиктувал Мадариага? Изчитането на първата част успокои Карл и Елена. Старецът завещаваше значително състояние на съпругата на Деноайе, но дори и при това положение една огромна част оставаше за „романтичката“ и семейството й. „Правя това — се казваше в документа — в памет на моята клета покойница и за да не давам повод на хората да злословят“. Следваха осемдесет и шест разпоредби за завещаване на наследство, които съставляваха също толкова на брой глави от обемистия документ. Осемдесет и пет души, мъже и жени, всички с различен от белия цвят на кожата, живели дълги години в имението като арендатори или гледачи на едър рогат добитък, получаваха последния по бащински щедър подарък от стареца. Най-отпред в този списък фигурираше Селедонио, който още приживе на Мадариага беше забогатял, без да прави друго, освен да го слуша и да повтаря: „Така ще бъде, господарю“. В парично изражение тези дарения във вид на земи и глави едър рогат добитък възлизаха на повече от един милион песос. В края на списъка на облагодетелстваните беше Хулио Деноайе. Дядо му специално го споменаваше, завещавайки му голям парцел земя, „за да посреща личните си разходи и като допълнение към средствата, които отпуска баща му“.

— Но това са стотици хиляди песос! — възропта Карл, станал по-взискателен, след като разбра, че съпругата му не е забравена в завещанието.

Дните, последвали обявяването на завещанието, се оказаха доста мъчителни за всички. Елена и членовете на семейството й започнаха да гледат с лоши очи останалата част от фамилията. Като че забравили какво получават, те виждаха само придобивките на роднините.

Деноайе, винаги добронамерен и готов на помирение, предложи взаимноизгоден план. Запознат вече на експертно ниво с администрирането на това огромно имущество, на него му беше напълно ясно, че разделянето му между наследниците ще удвои разходите, без да увеличи производството и оттам приходите. Беше предвидил също така усложненията и разходите при една съдебна делба на девет големи ферми, на стотици хиляди глави едър рогат добитък, на депозити в различни банки, на няколко къщи в по-големите градове и на значителни задължения за събиране. Не би ли било по-добре всичко да си остане както досега?… Не бяха ли живели в мир и сговор, като сплотено семейство?…

Чувайки предложението му, германецът се изправи гордо. Не, всекиму неговото. Всеки да уреди живота си, както сметне за най-добре. Неговото желание е да се установи в Европа, разполагайки свободно с полученото наследство. Нуждаел се да се върне в „своя свят“.

Деноайе го погледна внимателно в лицето и видя един непознат Карл, един Карл, чието съществуване никога не беше подозирал, когато живееше под негова защита, плах и раболепен. И на французина му се стори, че вече възприема в нова светлина всичко, което го заобикаля.

— Добре — каза. — Нека всеки вземе своето. Струва ми се справедливо.