Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (11)

I
След битката при Марна

В края на октомври семейство Деноайе се завърна в Париж. Доня Луиза не искаше повече да живее в Биариц, далеч от съпруга си. Той напразно я увещаваше, че е опасно да се връща. Правителството продължаваше да е в Бордо, президентът на Републиката и министрите правеха редки и кратки посещения в столицата. Ходът на войната можеше да се промени всеки един момент. Възможно бе това при Марна да е само едно моментно облекчение… Но добрата госпожа остана безчувствена към тези увещания, особено след всичките писма, изпратени й от господин Марсел. Мислеше освен това за сина си, за своя Хулио, който воюваше на фронта… Смяташе, че щом се върне в Париж, ще бъде по-близо до него, отколкото от този плаж до границата с Испания.

И Чичи изяви желание да се върне. Рене изпълваше почти изцяло мислите й. Отсъствието му я накара да се убеди, че е влюбена. Толкова дълго време не беше виждала „захарното войниче“!… И семейството изостави хотелския си живот, за да се върне на булевард „Виктор Юго“.

Париж постепенно променяше вида си след сътресенията от началото на септември. Близо двата милиона жители, които останаха по домовете си, без да се оставят паниката да ги завладее, посрещнаха със строго спокойствие победата. Никой не знаеше с точност подробности от развитието на битката, разбраха за нея едва когато беше вече приключила.

Една септемврийска неделя, в часа, в който парижани излизаха на разходка, за да се възползват от прекрасната привечер, те научиха от вестниците за големия триумф на съюзниците и за опасността, която ги бе заплашвала. Хората се зарадваха, но без прекомерно да нарушават спокойствието си. Шест седмици война бяха коренно променили характера на Париж, обикновено шумен и лесно трогващ се.

Победата бавно започна да възвръща предишния вид на столицата. Безлюдна седмици преди това улица се изпълваше с минувачи. Магазините отваряха врати. Живеещите в големите масивни здания, свикнали на манастирската тишина в жилищата си, отново започнаха да чуват шумове от настаняване над главите и под краката си.

Радостта на господин Марсел от пристигането на семейството му беше помрачена от присъствието на доня Елена. Самата Германия идваше отново насреща му, врагът пак се настаняваше в дома му. Кога ли щеше да се освободи от това натрапничество?… В присъствието на зет си тя мълчеше. Последните събития изглежда я объркваха. По лицето й беше изписано учудване, сякаш виждаше пълна промяна в най-елементарните физични закони. В мълчаливите си размисли се мъчеше да си обясни защо все още германците не бяха завладели земята, по която тя сега стъпваше, и предположенията й бяха най-абсурдни.

Едно особено безпокойство увеличаваше нейната тъга. Синовете й… Какво щеше да стане със синовете й! Господин Марсел никога не й спомена за срещата си с капитан фон Хартрот. Мълчеше и за пътуването си до Вилбланш, не искаше да разказва за преживяванията си по време на битката при Марна. Защо да натъжава близките си с подобни беди?… Ограничи се да уведоми доня Луиза, силно разтревожена за съдбата на замъка, че дълго време няма да могат да го посещават, защото е станал необитаем. Една временна конструкция от поцинковани плоскости заместваше стария покрив, за да попречи на дъждовете да разрушават вътрешността на сградата. По-нататък, след като настъпи мир, щели да помислят за подновяването му. Сега в него имало прекалено много обитатели… И жените, включително доня Елена, потръпваха при мисълта за хилядите трупове, заровени в земята наоколо. Тази представа караше госпожа фон Хартрот отново да изохква: „Ах, синовете ми!“

Зет й, от човечност, я успокои за съдбата на един от тях, капитан Ото. При започването на битката е бил в чудесно здраве. Научил го от един приятел, който бил разговарял с него… И не пожела да каже нищо повече.

Доня Луиза прекарваше част от деня в църквите, приспивайки тревогите си с молитви. Вече не се молеше неопределено за съдбата на милиони непознати мъже и за победата на един народ. Сега с чисто майчин егоизъм го правеше за един-единствен човек, за сина си, войник като другите и чийто живот в момента може би бе изложен на опасност. Проливаше за него много сълзи. Беше се молила той и баща му да се разберат и когато накрая Господ пожела да направи чудото, Хулио тръгна на среща със смъртта.

Молитвите й никога не политаха към небето сами. Някой се молеше редом с нея в църквата, отправяйки същите молби. Насълзените очи на сестра й поглеждаха нагоре към разпънатия на кръста едновременно с нейните. „Господи, спаси сина ми!…“ Казвайки това, доня Луиза си представяше Хулио такъв, какъвто й го беше показал съпругът й на една избледняла снимка, изпратена от окопите — с кепе и шинел, с пушка в дясната ръка и с потъмняло от наболата брада лице. „Господи, пази ни!…“

Доня Елена виждаше на свой ред група офицери с каски и светлозелени униформи, опасани с ремъците на револвера, бинокъла, кожената чанта с картите и колана със закачената на него сабя.

Понякога, виждайки ги да тръгват двете заедно към „Сен-т-Оноре д’Ейло“, господин Марсел силно се възмущаваше: „Играят си с Господа… Това е несериозно. Как би могъл да се съобрази с толкова противоположни молитви?… Какво да ги правиш, жени!“

И с пробудено от опасността суеверие вярваше, че балдъзата му причинява голямо зло на неговия син. Господ, уморен от толкова противоречиви молитви, току-виж обърнал гръб, за да не чува нито едните, нито другите. Защо не вземе да си отиде тази фатална жена?…

Както и в началото на военните действия, присъствието й отново го тормозеше. Доня Луиза повтаряше несъзнателно твърденията на сестра си, предоставяйки ги на висшата преценка на своя съпруг. Така господин Марсел научи, че победата при Марна в действителност никога не е съществувала, била измислица на съюзниците. Германските генерали били счели за целесъобразно и стратегически правилно да отстъпят, отлагайки за по-нататък влизането в Париж, а французите чисто и просто вървели по стъпките им, по предоставения свободен терен. Това било всичко. Известни й били мненията на някои военни от неутрални страни, в Биариц била говорила с висококомпетентни хора, знаела какво пишат вестниците в Германия. Там никой не вярвал за това при Марна. Обществеността дори не знаела за такава битка.

— Сестра ти ли казва това? — прекъсваше я Деноайе, пребледнял от изненада и гняв.

Нищо друго не му идваше на ума, освен да пожелае пълно преобразяване на този враг под собствения му покрив. Как му се искаше изведнъж тя да се превърне в мъж! Защо не можеше, дори само за половин час, мястото й да заеме онзи самонадеян парвеню, мъжът й?…

— Но войната продължава — настояваше простодушно доня Луиза. — Врагът е още във Франция… Има ли изобщо някаква полза от това при Марна?

Приемаше обясненията, поклащайки с разбиране глава, за да покаже, че веднага всичко й е станало съвсем ясно и съвсем скоро го забравяше. След няма и час повтаряше същите съмнения.

Започна обаче да показва някаква безмълвна враждебност към сестра си. Досега беше толерирала въодушевлението й в полза на родината на мъжа й, защото смяташе семейните връзки за по-важни от националните противоречия. Заради това, че Деноайе е французин, а Карл — германец, тя нямаше да се кара с Елена. Скоро обаче това чувство на толерантност изчезна. Синът й беше в опасност… По-скоро да загинат всички от семейство Хартрот, отколкото Хулио да получи и най-лекото нараняване!… Увлече се от войнствените чувства на дъщеря си, признавайки й таланта да преценява събитията. Прииска й се да види пренесени в реалността всички фантастични удари с нож на Чичи.

За щастие, „романтичката“ зачезна преди тази антипатия да излезе извън контрол. Прекарваше следобедите извън къщи. Щом се върнеше, повтаряше дума по дума казаното й от приятели, непознати на семейството. Господин Марсел посрещаше казаното с възмущение, бълвайки проклятия срещу шпионите, които все още живееха скрити в Париж. Какви ли тайнствени среди посещаваше балдъзата му?

Тя внезапно обяви, че си тръгва на другата сутрин. Имала паспорт за Швейцария и оттам поемала към Германия. Време било да се върне при своите. Благодари за добрината на семейството… И Деноайе я изпроводи с иронична агресивност. Да не забравела да предаде поздрави на фон Хартрот. Много му се искало да го посети колкото се може по-скоро в Берлин.

Една сутрин, вместо да влезе в църквата на площад „Виктор Юго“, доня Луиза продължи към улица „Дьо ла Помп“, поблазнена от идеята да види ателието. Обхваната бе от чувството, че така ще се докосне до сина си. Изпита ново, по-силно удоволствие от това да гледа снимката му или да препрочита последното му писмо.

Надяваше се да срещне Архенсола, приятеля, неизчерпаемия източник на добри съвети. Знаеше, че продължава да живее в ателието.

Архенсола два пъти беше идвал да я види, изкачвайки се по сервизното стълбище, както преди време, но не я беше заварвал вкъщи.

Още в асансьора сърцето й силно затуптя от приятна тревога. Хрумна й на добрата госпожа, не без известен свян, че нещо подобно би трябвало да чувстват „безразсъдните жени“ когато за първи път избягват от задълженията си.

Сълзите й свободно рукнаха, когато се озова в помещението, където мебелите и картините напомняха за отсъстващия.

Архенсола се появи затичан от дъното на дневната — развълнуван, смутено поздравявайки я с добре дошла и разчиствайки в същото време някои неща. Една дамска връхна дреха изчезна под халат с ориенталски мотиви, една шапка с цветя полетя да се скрие в един ъгъл. На доня Луиза й се стори, че зърва през пролуката в една завеса бягаща долна дамска риза, през която прозираше розова женска плът. Две дълбоки чаши без дръжки и остатъци от препечени филийки върху печката издаваха закуска за двама. Ах, тези художници!… Също като сина й! И се разнежи при мисълта за безпътния живот на секретаря на Хулио.

— Многоуважаема доня Луиза… Скъпа госпожо Деноайе…

Говореше на френски и почти викаше, гледайки към вратата, през която беше изчезнало розовото същество в бяло. Трепереше при мисълта, че скритата приятелка можеше да изпадне в грешка от необоснована ревност, свързвайки го с тази неочаквана посетителка.

Заговориха за войника. Размениха си новини. Доня Луиза почти дословно повтори съдържанието на писмата на Хулио, което от толкова много препрочитане беше научила наизуст. Архенсола скромно се въздържа да се спре подробно на написаното в адресираните до него. Двамата приятели ползваха епистоларен стил, който със сигурност би накарал добрата госпожа да се изчерви от срам.

— Голям храбрец — потвърди гордо, като че изтъкваше и свои заслуги за действията на другаря си. — Истински герой, а аз, скъпа мадам Деноайе, разбирам от тези неща… Командирите му знаят как да го оценят…

Два месеца след началото на кампанията Хулио бил вече сержант. Командващият ротата капитан, както и другите офицери от полка, били членове на клуба по фехтовка, в който той бил постигнал толкова много успехи.

— Каква стремглава кариера! — продължи. — Той е от тези, които още съвсем млади стигат до най-високите чинове, също както генералите на Революцията… Какви подвизи е извършил само!

В писмата си войникът едва беше загатнал за действията си с безразличието на човек, привикнал с опасностите и ценящ същото безстрашие у другарите си. Но бохемът преувеличи нещата, представяйки ги за най-решаващите в хода на войната. Успял да се промъкне да предаде важна заповед под адския огън на врага, след като трима от натоварените със задачата куриери били убити. Когато началниците имали нужда от надежден човек, неизменно заповядвали: „Да повикат сержант Деноайе“.

Разказа го така, сякаш беше присъствал на всички подробности, сякаш току-що пристигаше от бойното поле. И доня Луиза трепереше, плачейки и от радост, и от мъка при мисълта за подвизите на сина си и за опасностите, на които се излага. Този Архенсола умееше да я разчувства с пламенността, с която разказваше.

Счете за свой дълг да се отблагодари за подобен ентусиазъм, показвайки интерес към личността на автора на хвалебствените слова… Какво бе правил той в последно време?

— Аз, госпожо, бях там, където трябваше да бъда. Не съм мърдал оттук. Присъствах на „обсадата“ на Париж.

Разумът му не искаше да приеме тази неточно употребена дума, но под влиянието на прочетеното за войната през 1870 година, той сега наричаше „обсада“ всички военни операции в близост до Париж по време на битката при Марна.

Скромно посочи върху пианото една диплома със златен кант на фона на трицветното знаме. Беше документ без стойност, който продаваха по улиците, сертификат за пребиваване в столицата през седмицата на най-голямата опасност. Беше попълнил нарочно оставените празни редове с имената и качествата си, а най-отдолу стояха подписите на двама жители на улица „Дьо ла Помп“ — един кръчмар и един приятел на портиерката. Районният полицейски комисар беше удостоверил със своя подпис и с печат отговорността на тези двама достойни свидетели. Никой не би се усъмнил, при едно подобно удостоверение, че наистина е присъствал на „обсадата“ на Париж. А имаше много недоверчиви приятели!…

Военните му спомени прииждаха и се разпалваха все повече от полъха на славата.

— Видях марша на мароканците… Видях зуавите да преминават в колона с камионите си.

Същата нощ, през която Хулио отпътувал за Бордо, той започнал да се скита из булевардите, прекосявайки цял Париж до Източната гара. Двадесет и седем хиляди мъже, дошли от Мароко с цялото си военно снаряжение, били акостирали в Марсилия и били дошли в столицата, едни с влак, други — ходом. Идвали, за да вземат участие в голямата битка, която предстояла. Това били военни части, съставени от европейци и африканци. Парижани видели също ескадрони, съставени от спахии, яхнали дребните си, нервни коне, сенегалски стрелци със съвсем черни лица и червени шапки, артилеристи от колониите, следотърсачи от Африка. Били професионални бойци, войници, които в мирно време водели битки помежду си в колониите, мъже с енергични профили, загорели лица и с очи на преследван дивеч. Дългата колона се застоявала продължително на едно място, за да даде възможност на движещите се отпред сили да се качат на влаковете… И Архенсола вървял редом с тях, разговарял с офицерите, слушал простодушните скандирания на африканските войници, които никога не били виждали Париж и сега любопитно го разглеждали, питайки къде е врагът.

Архенсола пропусна да спомене, че беше направил тази среднощна разходка придружен от любезната госпожица, която току-що беше побягнала да се скрие, и с още две приятелки и че цялата тази ентусиазирана група щедро бе раздавала цветя и целувки на загорелите от слънцето войници, смеейки се весело на искреното им учудване.

Друг ден бил станал свидетел на един от най-странните спектакли на войната. Всичките парижки таксита, около две хиляди на брой, натоварени със зуави, по осем човека във всяко, минали с пълна скорост по булевардите, наежени като таралежи заради стърчащите от прозорците им пушки и изглеждали като безкрайно сватбено шествие. А войниците още със слизането от колите започвали незабавно да стрелят, влизайки веднага в боя. Галиени хвърлил всички мъже, способни да си служат с оръжие, срещу десния фланг на врага в най-решителния момент, когато победата още не била сигурна и дори минималният превес можел да я реши. Писари от военните канцеларии, ординарци, полицейски служители, жандармеристи — всички те, оформяйки една плътна разноцветна маса, се включили в последната атака.

А в неделния следобед, когато с трите си другарки „по местоживеене“ се печал на слънце в Булонския лес заедно с хиляди други парижани, разбрал от извънредните новини във вестниците, че сражението, което се състояло в околностите на града и вече привършвало, било решаващата битка, увенчана с победа.

— Много съм видял, госпожо Деноайе… Мога да ви разкажа велики неща.

А тя приемаше всичко за чиста монета: да, Архенсола го е видял… На тръгване му предложи помощта си. Като приятел на сина й познаваше желанията му. Времената се бяха променили и господин Марсел сега показваше безгранична щедрост… Но бохемът я прекъсна с величествен жест: имал всичко в изобилие. Хулио го бил оставил за свой администратор. Паричният превод от Америка бил признат от банката като сума на депозит и можели да разполагат с еди-колко си процента, съгласно указа за мораториума. Приятелят му винаги изпращал чек, когато имал нужда от пари за поддръжката на дома. Никога не се бил чувствал толкова заможен. Освен всичко друго войната имала и някои добри страни… Но в желанието си да не бъдат забравени добрите стари традиции, заяви, че не би имал нищо против още един път да изкачи сервизното стълбище, за да вземе пълна мрежа с бутилки…

След отпътуването на сестра си доня Луиза започна сама да посещава църквите. Внезапно обаче се сдоби с неочаквана нова придружителка.

— Мамо, идвам с теб…

Чичи изведнъж прояви силна набожност.

Тя вече не обръщаше наопаки дома с шумната си и момчешка веселост, не заплашваше враговете с въображаеми пробождания с нож. Сега изглеждаше бледа, тъжна, имаше тъмни сенки под очите и често обронваше глава, сякаш от едната страна на челото й натежаваше огромен камък от сериозни, съвсем нови мисли.

Съвсем обезсърчена, доня Луиза много внимателно я наблюдаваше в църквата. Очите й плуваха в сълзи, както и нейните, молеше се пламенно — също както и тя, но явно не го правеше за брат си.

Хулио беше изтласкан на второ място в съзнанието й. Друг мъж в опасност запълваше мислите й. Последният от рода Лакур вече не беше прост войник от „помощната служба“, нито беше в Париж.

Щом се върна от Биариц, Чичи веднага нетърпеливо поиска да изслуша разказите на своето „захарно войниче“ за военните му подвизи. Трепереща от вълнение, настоя да разбере всички опасности, с които се е сблъскал, и младежът й разказа за безпокойствата си в задушната канцелария през безкрайните дни, когато чувал артилерийската канонада на сраженията в околностите на Париж. Баща му искал да го отведе в Бордо, но административното безредие в последните часове го задържало в столицата. Направил нещо на своя глава. В деня на решаващото усилие, когато губернаторът призовал в боя всички дееспособни мъже, той, без някой да го кара, взел пушка и се качил в една от колите заедно с разни пратки от канцеларията. Не видял нищо друго, освен дим, горящи къщи, мъртви и ранени. Пред погледа му не минали никакви германци, само група пленени улани. Дълги часове лежал, стреляйки напосоки в една крайпътна канавка… И нищо повече.

За момента на Чичи това й беше съвсем достатъчно. Почувства се горда да бъде годеница на герой от битката при Марна, макар участието му да бе продължило само няколко часа. Но с течение на времето настроението й постепенно се помрачи.

Притесняваше се да се разхожда по улиците с Рене, един най-обикновен войник и на всичкото отгоре — от помощната служба… Жените от града, развълнувани от спомена за воюващите на фронта свои мъже или носещи траур за загиналите близки, проявяваха дръзко нахалство. Деликатността и елегантността на републиканския принц изглежда ги ядосваше. Често до ушите й достигаха тежки думи срещу „скатаващите се“.

Мисълта, че брат й, който не беше французин, в момента се сражаваше на бойното поле, я караше още повече да се смущава от положението на Лакур. Имаше за годеник някакъв си „скатаващ се“. Как само се смееха приятелките й!…

Синът на сенатора, без съмнение, се досети за терзанията й и това го накара да изгуби спокойната си усмивка. Цели три дни не се появи в дома на семейство Деноайе. Всички помислиха, че го задържа някаква работа в службата.

Една сутрин, излизайки на булеварда придружена от една от камериерките с бакърен цвят на кожата, Чичи видя един военен да върви към нея.

Беше облечен в чисто нова униформа с наложилия се напоследък синьо-сивкав цвят, или както скоро го нарекоха във френската армия — цвят „хоризонт“. Подбрадната ремъчка на фуражката му беше позлатена, а на единия от ръкавите имаше малка златна лента. Усмивката му, протегнатите му напред ръце, сигурната крачка, с която вървеше към нея, я накараха да го познае. Рене офицер!… Годеникът й — младши лейтенант!

— Да, не издържам повече… Какво ли вече не чух зад гърба си!

Без знанието на баща си и възползвайки се от приятелските му връзки, той за броени дни беше успял да постигне това преобразяване. Образованието му бе дало основание да получи офицерски чин младши лейтенант от запасната артилерията и веднага след това бе поискал да бъде изпратен на фронта. Край на помощната служба!… След два дни отиваше на война.

— Направил си го! — възкликна Чичи. — Наистина си го направил!…

Гледаше го пребледняла, с широко отворени очи, които сякаш го поглъщаха с възхищението си.

— Ела, бедничкият ми… Ела тук, сладичко войниче… Дължа ти нещо.

И обръщайки гръб на камериерката, го накара да завият зад близкия ъгъл. Страничната улица обаче се оказа толкова многолюдна, колкото и булевардът. Изобщо не обърна внимание на любопитните!… Бурно обви врата му с ръце, сляпа и безчувствена към всичко, което не беше той.

— Ето… ето…

Покри лицето му със силни, звучни, спонтанни целувки.

После, леко залитайки върху несигурните си крака, обзета от внезапна слабост, вдигна кърпичката към очите си и избухна в отчаяни ридания.