Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (91) (Два гроба)

87.

Д’Агоста се опасяваше, че старият бар може да е хлопнал кепенци. Не беше стъпвал в него от години. Малцина от колегите му изобщо знаеха за съществуването му — папратите в декоративните саксии гарантираха, че никое уважаващо себе си ченге няма да бъде сварено неподготвено там.

Пресният сняг скърцаше под краката му, когато зави от Весей на Чърчстрийт и с облекчение откри, че заведението още е на мястото си. През прозореца папратите изглеждаха ако не друго, то по-мъртви от всеки друг път. Д’Агоста се спусна по стъпалата и влезе.

Лора Хейуърд вече беше там. Седеше в дъното, на същата онази маса — голямо съвпадение, а? — с чаша пенлива „Гинес“ в ръка. Вдигна очи към приближаващия Д’Агоста и се усмихна.

— Дори не знаех, че това място си има име — каза, докато той сядаше.

Д’Агоста кимна.

— „Вино Веритас“^[1].

— Може собственикът да е познавач на вина. Или да е завършил Харвард. Или и двете.

Д’Агоста не разбра съвсем забележката й и затова вместо отговор кимна на келнера и посочи питието на Хейуърд.

— Мястото ми се стори добро за среща — рече той, докато поставяха бирата пред него. — На един хвърлей от Полис Плаза.

Отпи глътка и се облегна назад, като се мъчеше да си придаде безгрижен вид. А всъщност беше ужасно нервен. Идеята му беше хрумнала тази сутрин, на път за работа. Този път без големи планове и подготовки. Инстинктът му казваше, че е по-добре просто да действа.

— Големи събития ставали в офиса на капитан Сингълтън — подкачи го Лора.

— Значи вече се е разчуло?

Тя кимна.

— Мидж Роули. Последният човек, за когото би си помислил. Така де, тя е доверена секретарка на Глен и знае всичко за работата му от… колко, десет години?

— И според мен му е била вярна през всичките десет. До неотдавна. Най-малкото, когато започнали плащанията — според банковите записи.

— Чух, че имала някакви лични проблеми. Разделила се със съпруга си, майка й била в старчески дом. Предполагам, че затова са избрали нея.

— Може да са я изнудвали. Почти изпитвам съжаление към нея.

— Почти. Докато не си спомниш, че именно тя е издала мястото на срещата в Сентръл Парк. Което доведе до престрелката, смъртта на петима души и отвличането и убийството на Хелън Пендъргаст. — Лора замълча. — При обиска откри ли се нещо?

Д’Агоста поклати глава.

— Надяваме се да научим повече от аудио- и видеонаблюдението. Или може би от самата Роули. Момчетата от Вътрешни работи в момента я държат в Томбс. Кой знае? Може пък да се разприказва. — Отпи от бирата. С всяка минута ставаше все по-нервен — и празните приказки изобщо не подобряваха положението.

— Както и да е, справи се добре, Вини. Това ще е сериозно перо на шапката ти.

— Благодаря.

— И може малко да натрие носа на Сингълтън.

Д’Агоста си беше мислил за това. Откриването на къртица в собствения му кабинет щеше да накара капитан Сингълтън да заеме отбранителна позиция — а това непряко щеше само да помогне на Д’Агоста да се махне от напеченото място. Макар че беше адски жалко — Сингълтън беше свестен тип.

— Всъщност Пендъргаст трябва да обере овациите — каза той.

— Да не би просто да ти се е обадил и да ти е посочил виновника?

— Не точно. Да кажем, че ме насочи в правилната посока.

— Значи си го направил ти с добрата си полицейска работа. Не се подценявай, Вини. Направи голям удар. Така че взимай парите и бягай. — Лукавата усмивка на Лора стана още по-широка. — Това означава ли, че двамата с агент Пендъргаст пак сте първи приятелчета?

— Нарече ме „скъпи ми Винсънт“, ако това може да послужи за ориентир.

— Ясно. Значи Пендъргаст е отново в Ню Йорк, убийствата в хотелите престанаха, а онези от ФБР смятат, че убиецът е продължил нататък. Бъдни вечер е. Бог е на небето, на света цари щастие. — Тя вдигна чашата си.

Д’Агоста отпи отново от бирата. Почти не усещаше вкуса й. Едва се сдържаше да не се загърчи. Това ставаше непоносимо. Трябваше да намери някакъв начин да повдигне темата, но проклет да е, ако знаеше как…

Изведнъж осъзна, че Лора е оставила чашата си и го наблюдава внимателно. За момент се гледаха мълчаливо. А после Лора каза тихо:

— Да.

Д’Агоста се обърка.

— Моля?

Тя се пресегна и хвана ръката му.

— Ама че си шматка. Нека те отърва от страданията ти. Разбира се, че ще се омъжа за теб.

— Ти… как? — Д’Агоста замълча, изгубил ума и дума.

— За пълна идиотка ли ме мислиш? Защо ще ме каниш на питие не някъде, а именно тук? Направил си си труда да избереш точно това място — мястото, където се запознахме. Преди две години, помниш ли? — Стисна ръката му и се разсмя. — „Вино Веритас“, и още как. Знаеш ли какво? Дълбоко в себе си, лейтенант Д’Агоста, ти си един мекушав добродушко. Сантименталист. И това е едно от нещата — едно от многото неща — заради които те обичам.

Д’Агоста сведе поглед. Беше толкова развълнуван, че изгуби дар слово.

— Не мога да повярвам, че си знаела. Така де…

— Е, къде е пръстенът?

Д’Агоста запелтечи, опита се да обясни, че решението му е било спонтанно, в последната минута, докато тя не го прекъсна със смях.

— Просто се майтапя. Вини. Обичам спонтанните неща. Мога да изчакам пръстена. Няма проблем.

Той стеснително хвана ръката й.

— Благодаря.

Все така усмихната, тя наклони глава настрани.

— Хайде да идем някъде другаде. На някое ново, наистина хубаво място. Колкото и носталгично да е тук, нека тази вечер я запомним с нещо ново. Трябва да празнуваме — и не само защото е Бъдни вечер. Имаме да планираме много неща.

И махна на келнера да донесе сметката.