Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (90) (Два гроба)

86.

Седяха съвсем неподвижно в пъстроцветната светлина. Констанс погледна над рамото на Фелдър към основната част на параклиса. Двата плика, стар и нов, лежаха на пейката между тях.

— Родена съм на Уотър стрийт шестнайсет, Ню Йорк, през седемдесетте години на деветнайсети век — започна Констанс. — Най-вероятно през лятото на хиляда осемстотин седемдесет и трета. Когато навърших пет, двамата ми родители бяха умрели от туберкулоза. През седемдесет и осма по-голямата ми сестра Мери беше затворена в изправителен дом — мисията Файв Пойнтс — и в крайна сметка изчезна. Брат ми Джоузеф умря през осемдесета. Това ви е известно. Онова, което може би не знаете, е, че сестра ми Мери е станала жертва на доктор в мисията. Много опитен хирург, Енох Ленг. Доктор Ленг беше човек с една-единствена цел — да продължи живота си далеч над нормалния срок, определен на човека. Преди да го съдите, трябва да обясня, че доктор Ленг не се опитваше да удължи живота си поради егоистични причини. Той работеше върху научен проект, който не би могъл да бъде завършен в рамките на един човешки живот.

— Какъв научен проект? — попита Фелдър.

— Подробностите не са важни за разказа ми. — Констанс замълча за момент. — И тъй, стигаме до първата от няколко фантастични истории. Теориите на доктор Ленг бяха неортодоксални, както и схващанията му за медицинската етика. Проучванията му го навели на заключението, че е възможно да се създаде метод, рецепта или еликсир за значително удължаване на живота. Съставките му можели да се получат единствено от жива човешка тъкан, взета от здрав млад индивид.

— Мили Боже! — промълви Фелдър.

— Като специалист в детския изправителен дом във Файв Пойнтс в Манхатън, по онова време най-прочутия бедняшки квартал на Ню Йорк, доктор Ленг не страдал от липса на суров материал. Собствената ми сестра станала жертва на експериментите му. Обезобразеното й тяло, наред с още десетки други, беше открито в масов гроб три години по-късно в Долен Манхатън.

Фелдър си спомни, че е попадал на статия за находката при едно от посещенията си в обществената библиотека. Материалът беше публикуван в „Ню Йорк Таймс“ и бе написан от онзи репортер Смитбак, който по-късно бил убит. „Значи Мери Грийн е била сестра на Констанс“ — помисли си той.

— Боя се, че много хора са станали жертва на доктор Ленг, докато усъвършенствал техниката си. Достатъчно е да се каже, че през хиляда осемстотин осемдесет и пета той постигнал успех в създаването на еликсира.

— Значи е намерил начин да удължи живота си?

— Техниката му е съсредоточена върху група нерви, известна като cauda equina^[1] — тъй като сте лекар, едва ли имате нужда от допълнително анатомично обяснение. В отговор на въпроса ви — да, чрез серия последователни усъвършенствания той наистина успял да създаде еликсир, който драматично забавя процесите на стареене на човешкото тяло. По онова време аз бях негова повереница и живеех в къщата му.

— В къщата му? — възкликна Фелдър.

— След като сестра ми изчезна, аз станах „дете от канавките“, както се казваше по онова време. Нямах семейство и живеех на улицата, правех всичко, за да остана жива. Просех, правех циганско колело или чистех тротоарите с надеждата да изкарам някой цент. Неведнъж бях на крачка да замръзна или да умра от глад. Много нощи преспивах в сянката на мисията, където доктор Ленг работеше като доброволец. Един ден той спря и ме попита как се казвам. Когато му казах, той като че ли осъзна, че е виновен за положението ми, и поради някаква неизвестна причина се съжали над мен. Или може би не. Както и да е, прибра ме в къщата си на Ривърсайд Драйв и ме използваше като опитно зайче, като ми даваше от усъвършенствания си еликсир, може би за да провери за странични ефекти. И колкото и да е странно, с времето се привърза към мен. Така и няма да разбера защо. Хранеше ме, обличаше ме, образова ме и… продължи да ми дава същия еликсир, който пиеше и той самият.

Констанс трудно изрече последните думи. За няколко минути параклисът потъна в тишина. Историята беше невероятна, но Фелдър знаеше, че е истина.

Накрая Констанс продължи:

— Много години водехме самотен, изолиран живот в онова имение. Продължавах да изучавам литература, философия, изобразително изкуство, музика, история и езици, отчасти с помощта на доктора и отчасти самостоятелно, като имах пълната свобода да използвам библиотеката му и научните му колекции. Междувременно доктор Ленг продължи работата си. Към хиляда деветстотин трийсет и пета постигна втория си успех. С помощта на различни вещества и съединения, които дотогава не бяха достъпни, успя да синтезира еликсир, който вече не изискваше… човешки фактори.

— Иначе казано, престанал е да убива — отбеляза Фелдър.

Констанс кимна.

— Стига да можеше да удължи живота си, той не изпитваше угризения да отнема живот. Като учен обаче това накърняваше чувството му за чистота и естетика. Да, престана да убива. Вече нямаше нужда от това. Еликсирът, който продължавахме да вземаме, беше изцяло синтетичен. Но по-голямата му задача си оставаше незавършена. И затова проучванията му продължиха, докато не бяха прекратени, при това доста внезапно, през пролетта на петдесет и четвърта.

— Защо петдесет и четвърта? — попита Фелдър.

На устните на Констанс заигра тънка усмивка.

— И това няма отношение към разказа ми. Ще ви кажа обаче едно. Веднъж доктор Ленг ми обясни, че има два начина да „излекуваш“ пациент. Общоприетият начин е като възстановиш здравето му.

— А какъв е другият?

— Да го избавиш от мъките му. — Тънката усмивка изчезна. — Във всеки случай, след като работата му най-сетне беше завършена — или по-точно, вече не бе необходима, — доктор Ленг престана да приема еликсира. Изгуби интерес към живота, стана още по-усамотен и започна да старее с нормална скорост. Но ми даде възможност да избирам. И аз… избрах да продължа.

— Нещата продължиха по същия начин още петдесет и няколко години, докато не станахме жертви на неочаквано и жестоко нападение в дома ни. — Тя въздъхна. — Доктор Ленг беше убит, а аз се скрих в най-затънтените кътчета на къщата. В крайна сметка редът беше възстановен и имението премина в ръцете на един роднина на Ленг — Алойзиъс Пендъргаст.

— Пендъргаст? — слиса се Фелдър.

Констанс кимна.

Фелдър поклати глава. Това бе твърде много, за да може да го възприеме. Твърде много.

— Наблюдавах Пендъргаст много месеци, преди най-сетне да му се разкрия. Той бе така мил да ме приеме за своя… за своя повереница. — Констанс се размърда на пейката. — Това е, доктор Фелдър. Историята на живота ми.

Фелдър пое дълбоко дъх.

— Ами… детето ви? — Нямаше начин да не се запита кой е бащата.

— Родих го в Гсалриг Чонг, един затънтен манастир в Тибет. Чрез една сложна процедура монасите припознаха сина ми като деветнайсета инкарнация на един от най-светите ринпоче на Тибет. Това се оказа неимоверно опасно. Китайските окупатори безмилостно преследваха тибетския будизъм и особено идеята за прераждането на светци. През деветдесет и пета, когато Далай Лама провъзгласи едно шестгодишно момче за единайсета инкарнация на Панчен Лама, китайците прибраха детето и оттогава никой не го е виждал — вероятно е било убито. Китайците научиха, че синът ми е провъзгласен за деветнайсета реинкарнация на ринпоче, и дойдоха да го приберат.

— И затова е било нужно да ги убедите, че е умрял — каза Фелдър.

— Именно. Престорих се, че бягам с детето, и после го хвърлих зад борда. Всичко беше постановка. Около ареста ми се вдигна много шум и това като че ли задоволи китайците. Междувременно истинското ми дете бе прехвърлено тайно от Тибет в Индия.

— Значи на борда на „Куин Мери Две“ сте качили манекен, който после сте изхвърлили през борда?

— Точно така. Кукла в цял размер. Тя полетя през борда.

Последва кратко мълчание, след което Фелдър заговори отново:

— Има още нещо, което не разбирам. Защо ме пратихте след кичура коса? Винаги съм смятал, че това е… — Той се изчерви. — Любовно изпитание. Начин да се изявя, да се докажа пред вас. Но вие ясно казахте, че не изпитвате към мен подобни чувства.

— Все още ли не сте се досетили за отговора, доктор Фелдър? — отвърна Констанс. — Всъщност те са по-скоро два. — Усмихна му се. — Онзи ден, когато дойдохте да ме посетите в библиотеката, току-що бях научила, че синът ми е стигнал жив и здрав в Индия. Намира се в Дарамсала, при тибетското правителство в изгнание, и е много добре охраняван. Сега ще може да израсне и да получи съответното обучение, необходимо за позицията му като деветнайсети ринпоче. В безопасност от китайците.

— Значи вече не е нужно да се поддържа измислицата, че сте убили детето си.

— Точно така. И в резултат на това не е нужно да оставам в „Маунт Мърси“.

— Но за да ви пуснат, трябва да бъдете освидетелствана като психично здрава.

Констанс кимна.

— Което означава, че е трябвало да ме убедите, че сте наред.

— Така е. Но аз споменах и за втори отговор. Освен че ще ви убеди, че съм здрава, той би могъл да разреши и мъчителните ви колебания. Ако знаехте, че казвам истината, това щеше да ви помогне да преодолеете трудностите в разказа ми — трудности, които несъмнено са ви тежали.

Значи все пак я беше грижа за него — по един или друг начин. Най-малкото беше забелязала вътрешната му борба и го беше съжалила. В последвалото мълчание Фелдър откри, че в светлината на цялата тази нова информация обмисля аргументите, които ще представи за отменянето на въдворяването й. С растящ ужас осъзна, че нищо от онова, което му бе казала току-що, не може да се използва като доказателство. Историята й не би издържала дори на изслушване в съда. Трябваше да намери свой начин да се справи с лабиринтите на закона — и да докаже, че онова дете в далечна Индия е нейно, — но знаеше, че й го дължи… и не само това. Поне доказването, че детето е живо, щеше да е лесно — благодарение на напредъка в ДНК тестовете.

Искаше му се да зададе още толкова много въпроси, че откри, че не е в състояние да формулира дори един. И си даде сметка, че му е нужно време да смели всичко чуто. Време беше да си върви.

Взе двата плика и подаде стария на Констанс.

— Това по право е ваше.

— Бих била по-щастлива да знам, че се намира у вас.

Фелдър кимна и прибра двата плика в джоба на сакото си. Стана, но не си тръгна, а се поколеба за момент. Един важен въпрос все още очакваше отговора си.

— Констанс — каза той.

— Да, докторе?

— За… еликсира. Кога престанахте да го приемате?

— Когато първият ми пазител доктор Ленг беше убит.

Той се поколеба.

— Това притеснява ли ви?

— Кое?

— Ами… съжалявам, не мога да се сетя как да го кажа по-деликатно… имам предвид осъзнаването, че животът ви е бил изкуствено удължен чрез убиването на невинни хора.

Констанс го изгледа с дълбоките си неразгадаеми очи. Сякаш всичко в параклиса замря.

— Чували ли сте този цитат от Фицджералд? — попита най-сетне тя. — „Тестът за първокласна интелигентност е възможността да имаш две противоположни идеи в ума си по едно и също и време и да функционираш нормално“?

— Да, чувал съм го.

— Помислете върху следното. Аз не бях просто бенефициент от експериментите на доктор Ленг. Станах повереница на човека, който беше убил и обезобразил собствената ми сестра. Прекарах повече от сто години под покрива му, четях книгите му, пиех виното му, ядях храната му, водех приятни разговори с него вечер — и през цялото това време знаех кой е той и какво е направил на сестра ми. Рядък случай на противоположни идеи, не смятате ли?

Тя замълча. Фелдър беше поразен от необичайното изражение в очите й… На какво? Не можеше да определи.

— Така че ще ви попитам, докторе — това означава ли, че мога да се похваля с първокласна интелигентност, или че съм луда? — Тя замълча, дълбоките й очи проблеснаха. — Или… и двете?

И с тези думи Констанс кимна, взе отново книгата си и продължи да чете.