Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (9) (Два гроба)

5.

Д’Агоста беше реквизирал главната заседателна зала на детектив Дюро на Полис Плаза 1. След аутопсията бе направил грешката да изпие три кафета и да изяде две кексчета в „Старбъкс“ в лобито и сега в стомаха му протичаше нещо, което май нямаше връзка с нормалното храносмилане.

Един без пет. Господи, очертаваше се дълъг ден. Проблемът бе, че въпреки напредъка дотук имаше лошо предчувствие относно случая. Много лошо предчувствие. За пореден път се зачуди къде ли се е дянал Пендъргаст. С голямо удоволствие би споделил наученото с него, за да чуе неофициалното му мнение. Случаят си беше точно за него. Проктър, който тъкмо беше излязъл от болницата и се бе върнал в къщата на Ривърсайд Драйв, не го беше чувал. Констанс не знаеше нищо. Никой не вдигаше телефона в апартамента в „Дакота“; мобилният на Пендъргаст също беше изключен.

Д’Агоста поклати глава. Нямаше смисъл да се тревожи — Пендъргаст често изчезваше, без да предупреди никого.

Време беше да тръгва. Взе папката и лаптопа, стана от бюрото, излезе от кабинета и тръгна към заседателната зала. Със случая бяха натоварени над трийсет служители, което го правеше среден по важност. По най-важните случаи понякога работеха два пъти повече полицаи. Но въпреки всичко това бяха адски много хора, доста от които имаха какво да кажат. Трябваше да каже сбогом на спокойния следобед. Подобни срещи трябваше да се провеждат — всеки трябваше да знае онова, което знаят другите. Да не забравяме и всеизвестния факт, че колкото и да увещаваш или заплашваш, не можеш да накараш ченге да седне и да прочете доклад. Нещата трябваше да се казват на срещи.

Пристигна няколко минути след един и със задоволство откри, че всички вече са се събрали. В залата беше оживено, всички бяха изпълнени с очакване. Докато шумът утихваше, Д’Агоста чу зловещо къркорене в корема си. Качи се на подиума и застана зад катедрата до прожекционния екран. От двете му страни имаше дъски на колела. Д’Агоста огледа помещението и забеляза шефа на детективите капитан Сингълтън, който седеше на първия ред до заместник-шефа за Манхатън и няколко други големи клечки.

Стомахът му изръмжа отново. Д’Агоста остави папката на катедрата, изчака да настъпи тишина и изрече думите, които беше подготвил предварително.

— Както повечето от вас знаят, аз съм лейтенант Д’Агоста, главен разследващ по случая. — Набързо запозна групата с убийството, след което направи справка със списъка имена. — Кугелмайер, отпечатъци.

Кугелмайер се качи на подиума, като по пътя закопчаваше отвратителния си кафяв костюм от „Уол Март“. Д’Агоста му посочи часовника си и леко го почука. Беше предупредил всички, че ги чака сериозно наказание, може би дори смъртно, ако не се вместят в пет минути.

— Разполагаме с отлична серия отпечатъци както от тялото, така и от стаята — бързо заговори Кугелмайер. — Пълни и частични, от леви и десни пръсти, а също и от дланите. Сравнихме ги с всичките ни бази данни. Без резултат. Изглежда, извършителят никога не е бил регистриран.

Това беше всичко. Кугелмайер си седна.

Д’Агоста огледа отново залата.

— Форман, косми и нишки?

Още един кратък доклад. След него бяха изнесени десетина други — пръски кръв, обувки, микроскопски данни, виктомология — всички следващи указанията с военна точност, за огромно задоволство на Д’Агоста. Опитваше се да не поглежда към Сингълтън, макар страшно да му се искаше да види каква е реакцията му.

Едно от нещата, които Д’Агоста бе научил за срещи като тази, бе да създава малко драма, като запази най-доброто за накрая — така можеше да накара всички да останат будни и да внимават. И в този случай най-добрият бе Уорсоу, специалистът по видеозаписи от отдела на криминалистите, който анализираше записи от охранителни камери. Макар официално да се водеше детектив, Уорсоу приличаше по-скоро на развлечен тийнейджър с чорлава коса и младежки пъпки. За разлика от останалите, той не носеше костюм и дори май си нямаше, а предпочиташе тесни черни джинси и тениски с емблемите на хевиметъл групи. Разминаваше му се, защото беше страшно добър в работата си.

Освен това си падаше донякъде по представленията. Уорсоу скочи енергично на подиума с дистанционно в ръка. Светлините в залата угаснаха.

— Привет на всички — започна той. — Добре дошли на убийствения трейлър.

Това предизвика смях.

— Грандхотел „Марлборо“ е оборудван с най-ново поколение дигитална охранителна система и разполагаме с прекрасни, ама наистина прекрасни записи. Извършителят е заснет отпред, отзад, отстрани, отгоре, отдолу — и всичко това с HD качество. Ето и основните моменти, сместени в… ъ-ъ-ъ, пет минути. В папките ви има подбрани снимки от записите, които в момента се разпространяват в различни други луксозни хотели и много скоро ще се появят на страниците на „Таймс“, „Поуст“ и „Дейли Нюз“.

Записът започна и беше наистина толкова добър, колкото им бе обещал Уорсоу. Кадрите показваха извършителя — с бинтовано ляво ухо — във фоайето, в асансьора, как върви по коридора, как нахълтва в стаята на жертвата. След това видяха как излиза по абсолютно същия начин — без да бърза, все така спретнат, напълно спокоен.

Д’Агоста вече беше виждал клипа, но въпреки това отново го побиха тръпки. Знаеше, че повечето убийци могат да се разделят на две основни групи — организирани и неорганизирани. Този обаче беше толкова хладнокръвен, така методичен, че заслужаваше отделна категория. И Д’Агоста още веднъж усети дълбоко безпокойство. Просто не се връзваше. Изобщо не се връзваше.

Клипът свърши и бе последван от откъслечни аплодисменти. За леко раздразнение на Д’Агоста, Уорсоу направи дълбок поклон и си седна.

Д’Агоста се върна на подиума. Вече беше два и половина. Дотук всичко вървеше като по часовник. Стомахът му изръмжа отново, сякаш е изпил бутилка солна киселина. Беше запазил края с парчето от ухото за себе си. Прерогатив на главния разследващ.

— Все още нямаме ДНК анализ на допълнителната част от тяло, открита на местопрестъплението — парчето от ухо — започна той. — Разполагаме обаче с предварителни данни. Състоянието на кожата показва, че възрастта на извършителя е под петдесет — това е най-точното, което можем да кажем. Почти сигурно е, че наличието на парчето на местопрестъплението не е в резултат на борба. По-скоро е било отнесено на местопрестъплението и нарочно оставено там. Освен това изглежда, че парчето е било отделено от ухото няколко часа преди убийството, при това не от труп, а от живо тяло; в това няма нищо чудно, тъй като от видеозаписа ясно можем да видим, че извършителят е съвсем жив.

— Знаем как изглежда убиецът и скоро цял Ню Йорк също ще знае — продължи Д’Агоста. — Набива се на очи с рижавата си коса, скъпия костюм, добрия външен вид и атлетичната си фигура. Разполагаме с пръстови отпечатъци, косми, нишки от облеклото му, а скоро ще имаме и ДНК. Установихме вратовръзка на Шарве и в най-скоро време ще знаем производителя на костюма и обувките. Изглежда, че сме на крачка да установим самоличността му.

Д’Агоста замълча и събра кураж да го каже.

— И тъй, какво е сбъркано в тази картина?

Въпросът бе риторичен и никой не опита да отговори.

— Този тип наистина ли е толкова малоумен?

Остави думите му да увиснат в залата, след което продължи:

— Вижте го на записа. Възможно ли е наистина да е толкова пълен и тотален идиот, за какъвто се представя? Така де, има съвсем прости начини да се маскира или да промени външността си, най-малкото да избегне камерите. Не е било нужно да стои като истукан цели пет минути насред лобито, докато не бъде видян от целия персонал и докато камерите не го заснемат от всички страни. Изобщо не се опитва да се смеси с тълпата. Поканили сме и психиатър да работи по случая, за да се опита да разбере какви са подбудите му, какво послание иска да ни остави с трупа, защо е оставил парче от ухото си на местопрестъплението. Може да е луд и да иска да бъде заловен. На мен обаче ми се струва, че този тип знае какво прави. И че категорично не е някакъв пълен глупак. Така че нека не приемаме, че случаят ни е в кърпа вързан, колкото и да ни се струва така.

Последва мълчание. Имаше и друго нещо, което тормозеше Д’Агоста, но той предпочете да не го споменава, тъй като можеше да прозвучи малко странно, пък и самият той не беше сигурен как точно да го формулира. Беше свързано с избирането на момента на нападението. Камерата беше записала всичко. Убиецът си вървеше по коридора и точно когато се озова пред стаята на жертвата, тя отвори да вземе вестника. Синхронът беше пълен.

Съвпадение ли беше това?