Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (89) (Два гроба)

85.

В болница „Маунт Мърси“ празнуваха Бъдни вечер. В чакалнята край пункта на охраната имаше прясно отрязана ела с пластмасови украшения, закрепени за клоните й с дискретни ластици. Някъде дълбоко от вътрешността на болницата долитаха записани коледни песни. Иначе огромната разхвърляна сграда бе забулена в носталгична тишина: обитаващите я убийци, отровители, изнасилвачи, подпалвачи, вивисектори и социални девианти бяха унесени в спомени за минали Коледи, за получени подаръци и — което бе доста по-често — за нанесени подаръци.

Д-р Джон Фелдър вървеше по един от вътрешните коридори на болницата заедно с д-р Остром. През последните няколко седмици счупените му ребра бяха почти заздравели, а сътресението му отшумяваше. Единственият белег — единственият външен белег, — останал от изпитанието му в имението Уинтур, бе от раната на слепоочието, където сега имаше неравна алена линия.

Остром поклати глава.

— Ама че странен случай. Още имам чувството, че едва сме докоснали проблема.

Фелдър не отговори.

Остром спря пред двойна врата, на която — подобно на повечето врати в „Маунт Мърси“ — нямаше табела. Пред нея стоеше охранител.

— Това ли е? — попита Фелдър.

— Да. Ако имате нужда от нещо, повикайте охраната.

Фелдър му протегна ръка.

— Благодаря, докторе.

— За мен беше удоволствие. — Остром се обърна и тръгна обратно по коридора.

Фелдър кимна на охранителя, пое си дъх, отвори вратата и влезе.

Озова се в параклиса на „Маунт Мърси“. Той бе остатък от епохата, когато болницата е била санаториум за много богатите, и Фелдър, който никога досега не го беше виждал, остана изумен. Параклисът беше останал непокътнат от времето на зенита си в края на деветнайсети век, когато множеството завещания на богобоязливи болнави пациенти бяха осигурили на дизайнерите работен капитал, на който биха завидели и Медичите. Беше шедьовър на миниатюрата, подобен на скъпоценност и абсолютно съвършен, с неф, побиращ само шест реда пейки между една-единствена пътека в центъра; и въпреки това строителите майсторски бяха пресъздали оребрените сводове на готическа катедрала, изпълвайки страничните страни и вътрешната аркада с деликатни пъстроцветни витражи. В късния следобед параклисът беше окъпан в светлина и цветове. Фелдър направи колебливо крачка напред, после още една. Сякаш беше влязъл в някакъв църковен калейдоскоп.

Тръгна между пейките, като се оглеждаше. Цареше пълна тишина — в параклиса нямаше никого. Но после, докато приближаваше апсидата, забеляза малък страничен олтар отляво. На единствената пейка пред него седеше Констанс Грийн, напълно неподвижна, скрита от пъстрия сумрак, и на Фелдър му трябваше близо минута, за да я различи.

Бе леко наведена напред, погълната от книгата в ръцете й; устните й бяха полуотворени, клепачите спуснати наполовина, дългите й мигли създаваха измамното впечатление, че е задрямала. Но Фелдър виждаше, че е съвсем будна, тъй като погледът й съсредоточено следваше редовете на книгата. Фелдър се запита дали не чете Библията. Опита се да успокои сърцето си, което внезапно се бе разтуптяло.

Тя се обърна и го видя.

— Добър ден, доктор Фелдър.

Той кимна.

— Може ли?

Тя се усмихна едва-едва и му направи място. Докато затваряше книгата, Фелдър видя, че не е Библията, а „Сатирикон“.

— Доста време мина от последното ви посещение — каза тя, след като той седна. — Как я карате?

— Достатъчно добре, благодаря. А вие?

— Същото. Надявам се, че ще прекарате приятно Коледа и…

— Констанс — прекъсна я той. — Ще имате ли много против, ако прескочим формалностите?

Тя го погледна изненадано.

Фелдър бръкна в джоба на сакото си и извади два плика. Единият бе стар и избледнял, другият — свеж и нов. Постави ги пред нея един след друг.

След кратко колебание тя взе стария плик с две ръце. Фелдър забеляза как зениците й се разширяват. Без да каже нищо, Констанс отвори плика и погледна вътре.

— Кичурът от косата ми. — Каза го със съвсем различен глас от онзи, с който бе поздравила Фелдър и се бе поинтересувала как е.

Фелдър кимна.

Сега тя се обърна към него едва ли не с вълнение.

— Къде намерихте това, за бога?

— В Кънектикът.

Констанс се намръщи.

— Кънектикът? Но…

Фелдър изпревари въпроса й с вдигане на ръка.

— Колкото по-малко подробности знаете, Констанс, толкова по-добре. И за двама ни.

Погледът на Констанс се спря върху белега на слепоочието му.

— Когато предположих, че този кичур все още съществува, докторе, нямах намерение да ви карам да се излагате на опасност, за да се сдобиете с него.

— Зная.

Тя извади кичура от плика и го постави на дланта си. Погледна го и прокара много нежно пръст по късата коса. В този странен аквариум от цвят и тишина изражението й сякаш стана някак много, много отнесено. Дълги минути тя не каза нищо. Фелдър също мълчеше.

Накрая — доста внезапно — Констанс се овладя. Прибра кичура в плика, върна го на Фелдър и каза:

— Простете.

— Няма за какво.

— Надявам се, че… не сте имали неприятности при откриването му.

— Изживяването се оказа интересно.

Констанс взе другия плик. На него имаше обратен адрес на лаборатория в Саратога Спрингс.

— А това какво е?

— ДНК резултатите от кичура.

— Разбирам. — Поведението на Констанс, което до момента бе доста неформално, отново стана резервирано. — И какво пише в доклада?

— Погледнете плика — отвърна Фелдър. — Ще видите, че не съм го отварял.

Констанс обърна плика.

— Не разбирам.

Фелдър пое дълбоко дъх. Усети как ръцете и краката му започват леко да треперят.

— Нямам нужда да гледам резултатите. Вече ви вярвам, Констанс. За всичко.

Констанс го погледна и отново сведе очи към плика.

— Зная колко сте стара — и колко млада в същото време. Не ми трябва ДНК анализ, за да го разбера. Зная, че казвахте истината, когато твърдяхте, че сте родена през седемдесетте години на деветнайсети век. Не го разбирам, но вярвам.

Констанс не каза нищо.

— Знам също, че не сте убили детето си. Несъмнено сте имали причина за заблуждението — и веднага щом се почувствате в състояние да ми кажете, можем да продължим.

Нещо проблесна в очите на Констанс.

— Да продължим?

— С освобождаването ви от въдворяването ви тук против волята ви. И с отмяната на присъдата за убийство. — Фелдър се мръдна малко по-близо до нея. — Констанс, бяхте пратена тук по моя препоръка. Сега разбирам, че това беше грешка. Вие не сте луда. И не сте убили детето си — това е било димна завеса. Ако ми кажете къде е детето ви, ще искам от властите да проверят това. И после можем да започнем работа по освобождаването ви.

Констанс се поколеба.

— Аз… — започна тя, но млъкна. Изглеждаше объркана, което бе крайно необичайно за нея.

Фелдър беше мислил, планирал, мечтал за този момент. Но сега, когато той най-сетне настъпи, го изненада толкова, колкото и самата Констанс.

— Поех ужасен риск, за да се сдобия с кичура. — Той докосна белега си. — Това е най-малкото.

Млъкна, за да може тя да вникне в думите му.

— Трябваше да знам. Вината не е ваша, разбира се, но след като вече всичко свърши, искам да знаете, че бих го направил отново. Бих минал и през огън за вас, Констанс. Не, не, моля ви, оставете ме да говоря. Бих го направил отново заради… заради чувствата ми. И не само защото постъпих несправедливо спрямо вас и ви вкарах тук. А заради онова, което започнах да изпитвам към вас. Искам да поправя грешките и да ви извадя оттук, защото се надявам, че като ви освободя, като станем равни, след време ще започнете да гледате на мен не като на лекар, а като… като… — Той се поколеба, по-смутен от всеки друг път. — Естествено, поради професионалната етика сега ще трябва да се откажа от ролята си на ваш лекар… разбира се, ако…

И млъкна, залят от чувства. После колебливо се пресегна и хвана ръката й. С трепет вдигна очи и я погледна в очите. Един миг беше достатъчен. Той сведе очи и я пусна. Чувстваше се зле.

— Докторе — нежно каза Констанс. — Джон. Трогната съм… наистина, дълбоко съм трогната. Вярата ви в мен означава повече, отколкото бих могла да изразя с думи. Но истината е, че никога не бих могла да отговоря на чувствата, които изпитвате към мен… тъй като сърцето ми принадлежи на другиго.

Фелдър не вдигна поглед. Докато Констанс говореше, гласът й ставаше все по-тих и смутен; последните няколко думи бяха произнесени шепнешком.

Той си помисли за онзи ден в библиотеката на „Маунт Мърси“, когато Констанс за първи път спомена за кичура; когато намекна, че ако той го намери, ако го извади на показ, с това ще постигне повече, отколкото само да я оправдае — за него това щеше да е любовно изпитание, начин да докаже дълбочината на чувствата си, да заличи миналото с всичките му фалшиви стъпки и съмнителни медицински наблюдения. Но сега осъзна, че всичко е било само в главата му, че тя не е намеквала подобно нещо. Беше проектирал собствените си надежди върху онова, което му бе предложила — просто възможност да получи удовлетворение, като научи истината за възрастта й. И то само защото той самият беше настоявал за това.

Констанс хвана ръката му. Той вдигна поглед и видя, че му се усмихва. Беше дошла напълно на себе си и в усмивката й се долавяше онази обичайна смес от хладна развеселеност и благосклонна дистанцираност.

— Не мога да отвърна на чувствата ви, докторе — каза тя и леко стисна ръката му. — Но мога да направя нещо друго. Мога да ви разкажа историята си. А това е история, която не съм разказвала на никого, поне не напълно.

Фелдър примигна. Трудно му беше да схване думите й.

— Боя се, че разказът ми ще трябва да си остане между нас — продължи тя. — Какво ще кажете?

— Какво ще кажа ли? — повтори Фелдър. — Господи! Разбира се.

— Добре. В такъв случай ви моля да приемете това като подарък от мен. — Констанс замълча за момент. — В края на краищата е Бъдни вечер.