Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (85) (Два гроба)

81.

Смехът затихна. Албан погледна надолу към брат си, който лежеше в прахта. После бавно се обърна към Пендъргаст. Извади пистолета си, „Валтер Р38“, който бе реставрирал сам. Наслади се на хладното тежко оръжие в ръката си. Беше му дадено от Фишер, когато навърши десет, и той бе сменил оригиналната дръжка със слонова кост, обработена лично от него.

Близнакът му, Четирийсет и седем, се надигна, зяпнал пистолета.

— Не се безпокой, братко — високомерно му каза Албан. — Нямам намерение да повреждам собствената си банка за кръв и органи. — Вдигна оръжието. — Не, това е за баща ни.

Der Schwächling се изправи.

— Връщай се при своя вид — каза Албан. Междувременно нацистките офицери чакаха. Както и бригадата от съвършени близнаци. Чакаха да видят какво ще направи, как той, избраният за бета-теста, ще сложи край на това. Сега беше моментът. Неговият момент.

Нямаше да направи грешка. Албан извади пълнителя, за да се убеди, че е пълен, после го върна на мястото му. Бавно, с изпъната ръка, вкара патрон в цевта.

Близнакът му обаче не помръдна. Заговори на немски, със силен и ясен глас.

— Нима това е добро?

Албан се изсмя грубо и в отговор цитира Ницше:

— „Що е добро? Всичко, което засилва чувството за сила, волята за мощ, самата мощ“.

— Това е отвратително — каза близнакът.

Албан махна с ръка, сякаш искаше да прогони досадно насекомо. Всички го гледаха и той го осъзнаваше. Единственият липсващ бе Фишер.

— Какво си ти, Четирийсет и седем, освен торба с кръв и органи, генетично бунище? Мнението ти е безсмислено, подобно на вятъра в клоните.

Това предизвика нов изблик на смях от войниците. Албан не се сдържа и погледна баща си, който се взираше в него със странните си очи. Не можеше да разчете нищо в този поглед. Но това нямаше абсолютно никакво значение.

Близнакът му, който явно не знаеше кога да спре, заговори отново, но този път не на Албан, а на себеподобните си.

— Чухте го. Той нарече мен и всички вас „вид“. Колко още ще позволим да се отнасят с нас като с торби кръв и органи? Колко още ще бъдем третирани като животни? Аз съм човек.

И от тълпата се надигна мърморене.

— Не се напрягай, братко — каза Албан. — Ако искаш да видиш силата на волята, гледай това.

И насочи пистолета към баща си.

— Братко! — извика близнакът, като отново се обръщаше към тълпата дефектни. — Чухте ли тази дума? Не разбирате ли колко неправилно е това? Брат срещу брат? Син да убива собствения си баща?

За лека изненада на Албан дефектните реагираха. Отново се надигна остро и засилващо се мърморене, някои се размърдаха неспокойно.

— О, не! — театрално извика Албан. — Реч, реч!

За негово облекчение това предизвика още весел смях от страна на войниците. И той самият си каза, че ситуацията е доста весела — тълпата жалки слабоумници протестираше срещу униженията и лишенията през годините. Смая го обаче начинът, по който говореше Четирийсет и седем. Подобно нещо не би трябвало да се позволява. И докато се оглеждаше, не беше в състояние да потисне безпокойството, което се натрупваше като приближаваща буря в усещането му за бъдещето. Непрекъснато разклоняващите се пътища се стесняваха, сближаваха се и се сливаха в ума му, водейки към едно-единствено бъдеще.

Погледна отново баща си, който се взираше в него с блестящите си очи. Пръстът му легна върху спусъка. Време беше да приключва.

— Това не е правилно! — силно извика Четирийсет и седем. — Дълбоко в себе си знаеш, че е грешно! Отвори очи! Всички ние сме братя, сестри, близнаци! Във вените ни тече една и съща кръв!

Линиите на бъдещето се виеха и мятаха в ума на Албан като внезапно избухнал пожар. Видя го, почувства го — обръщането на грамадното колело. Това не можеше да се случва, не и при системното втълпяване, след годините планиране и усъвършенстване… но ето че се случваше и той вече започваше да различава, подобно на призрачно изображение зад картина, как ще завърши. Мърморенето на дефектните премина в глъчка, после в рев и тълпата нерешително пристъпи напред с вдигнати мотики, лопати и коси; някои взеха камъни от земята.

— Можем да спрем това! — извика Четирийсет и седем. — Сега!

Албан отстъпи крачка назад, насочил пистолета към баща си. Оберфюрер Шеерман излая команда и строените войници вдигнаха оръжията.

— Връщайте се по нивите! — извика оберфюрерът. — Ще стреляме!

Но Албан знаеше, че няма да го направят, че не могат да стрелят по дефектните. С изключение на шепа от най-новата партида близнаци, най-добрите и най-развитите като него, останалите не можеха да убият със собствените си ръце собствените си братя и сестри, ако нещата загрубеят. А ако нацистките офицери, началниците им, се опитаха да стрелят по дефектните… всичко се събираше в ума на Албан с ужасяваща отчетливост. Това щеше да означава край на програмата и на колонията, внезапен и разтърсващ край на повече от половин столетие научни изследвания. За първи път той осъзна, че дефектните са толкова важни за проекта, колкото и самият той. Едното не можеше да съществува без другото. Защо не го беше разбрал досега? Защо никой не го беше разбрал? Целият план се основаваше на невярна хипотеза, на блъф. И сега собственият му близнак разкриваше този блъф.

Това осъзнаване, този внезапен поврат, неочакван и ужасен, го зашемети.

Тълпата продължаваше да пристъпва към строените войници, вече не така нерешително. Дефектните викаха и разтърсваха грубите си инструменти. Албан усещаше горещината на яростта им.

Сега. Той натисна спусъка и стреля по Пендъргаст.

Но баща му го беше очаквал. Неизвестно как се беше задействал преди Албан да стреля, беше се метнал мълниеносно настрани, невероятно бързо и неочаквано — как го беше направил? — и избегна куршума. Албан стреля отново, но този път изстрелът му отиде на вятъра заради дъжда от камъни от тълпата, който се изсипа върху него и го принуди да вдигне ръце, за да се защити.

Пендъргаст беше отскочил настрани и сега се хвърли към него. Албан избегна нападението с пирует, баща му едва успя да го закачи отстрани. Албан стреля отново, но бе невъзможно да се прицели от валящите камъни и беше принуден да отстъпи назад, да се обърне и да приклекне, закрил главата си с ръце. Чу как Шеерман крещи на войниците да стрелят над главите им. Лейтенантите повториха заповедта и последва оглушителен, подобен на гръмотевица залп, после още един.

Стрелбата за момент спря стремглавата атака на дефектните и те замръзнаха в объркано множество. Албан се огледа и откри баща си, вече отново на крака, да стои до близнака му Четирийсет и седем, начело на тълпата. Отново вдигна пистолета. Но докато го правеше, видя как колелото се завърта неумолимо, как изкривените пътища на времето се изправят… и отстъпи назад, ужасен от откровението. Пендъргаст се взираше в него с ужасните си очи. Беше безсмислено — всяко разклонение, всяка нишка на времето водеше до задънена улица, до пълно поражение накрая.

Изведнъж Албан се обърна и побягна през редицата войници, които се разделиха, за да му направят път — знаеше, че ще го направят. Трябваше да стигне до езерото, да намери лодка, да се върне в крепостта при Фишер.

И да го предупреди какво ще се случи.