Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (82) (Два гроба)

78.

Пендъргаст се бе гмурнал с отворени очи и видя как лодката рязко завива и се насочва точно към мястото, където смяташе да излезе на повърхността. Веднага промени плановете си и спря под водата, задържал дъх; лодката отново промени посоката на движението си и забави ход, сякаш Албан беше прочел мислите му.

Прочел мислите му? Изглеждаше абсурдно… но за обясняването на необичайни събития трябва да се разгледат дори най-смахнатите хипотези. Пендъргаст беше на ръба на откровение, усещаше го. Нишките се събираха в страдащия му от недостиг на кислород мозък — необяснимото естество на убийствата в Ню Йорк; преследването в тунелите и невероятната проява на досетливост; изпълнените с гордост думи на Албан за способностите на баща му; изключителната увереност на младежа, че Пендъргаст не може да му се измъкне. И онзи странен цитат от Ницше.

Тук ставаше нещо изключително. Сякаш Албан наистина четеше мислите му.

Трябваше му въздух. Веднага. Пендъргаст се издигна право нагоре, изскочи на повърхността, пое дълбоко дъх. И видя Албан да се отдалечава от него и да обръща лодката. Изражението му бе изненадано, дори смаяно.

Не, Албан не можеше да чете мисли. Беше нещо друго. Пендъргаст си спомни какво беше казала Констанс за него — нещо за шестото чувство или може би за продължение на някое от другите пет сетива. Цитатът от Ницше прозвуча в главата му веднъж, втори път. Какво означаваше?

Пендъргаст се гмурна на около метър и заплува решително към брега. Лодката над него рязко зави и направи кръг, воят на двигателя изпълни ушите му, след което катерът забави скорост и се насочи приблизително към мястото, където щеше да му се наложи да изплува за глътка въздух. И да, той наистина щеше да изплува там. Определено щеше да го направи.

Не, не ставаше въпрос за четене на мисли. Албан не беше телепат. Имаше някаква необичайна способност, но не тази. А нещо друго, едновременно по-малко и по-голямо.

Много преди да стане абсолютно наложително, Пендъргаст изскочи на повърхността след мигновена промяна на плановете — и Албан, който бе само на шест метра от него, но продължаваше да се движи в неправилната посока, го видя и отново се изненада. Момчето рязко зави и даде газ. Пендъргаст изчака, гмурна се и докато лодката минаваше над него и правеше рязък завой, се издигна с нацисткия нож в ръка и го заби в корпуса. Тежкото острие се вряза в тънкото фибростъкло и Пендъргаст завъртя ножа, преди движението на лодката да го изтръгне от ръката му. Перката мина само на сантиметри над него и разроши косата му, бръмчейки като някаква гигантска оса.

Пендъргаст излезе на повърхността зад лодката, пое въздух и заплува като луд към брега. На Албан щяха да са му нужни поне няколко минути да се справи с пробойната, а Пендъргаст вече приближаваше плитчините край брега, на стотина метра от началото на тръстиките и на двеста от гъстите папури и тресавището.

Доколкото можеше, плуваше под вода, като правеше случайни промени в посоката, неочаквани дори за самия него, често противоположни на онова, което му казваше инстинктът; случваше се дори да се връща назад. Когато подаваше глава на повърхността, виждаше как Албан трескаво се опитва да запуши дупката; но всеки път, когато Пендъргаст си поемаше дъх, Албан се изправяше, вдигаше пушката и стреляше, като куршумът се забиваше във водата само на сантиметри от главата на Пендъргаст. Когато се обръщаше и се гмуркаше отново, агентът чуваше как още няколко куршума се забиват край него.

Продължи да плува, като все така сменяше посоките, но винаги към брега. Лодката вече се беше наклонила сериозно, но Албан явно беше успял да запуши дупката и сега изгребваше водата, като от време на време се изправяше да стреля, щом Пендъргаст излизаше на повърхността. Беше великолепен стрелец — Пендъргаст се спаси единствено благодарение на увисналото ниско над хоризонта слънце, което светеше право в очите на Албан и се отразяваше във водата пред него.

Краката на Пендъргаст докоснаха тинестото дъно и той продължи да плува, докато водата не стана дълбока до кръста му при тръстиката. Тук можеше да гази, макар и тромаво, като през цялото време оставаше приведен. Проехтяха още изстрели, но разстоянието и тръстиките вече бяха на негова страна и го скриваха. Пендъргаст успяваше да маскира движението си, като се пресягаше и разклащаше папурите, които бяха на известно разстояние от него. Албан обаче бързо се досети за номера му и куршумите полетяха от двете му страни, като съсичаха стъбла и вдигаха облаци мъх.

Двигателят изрева и Пендъргаст ускори крачка. Чу как лодката се врязва в тръстиките — и след това се разнесе приглушен задавен звук, когато перката се заби в тинята и катерът заседна.

Плясък — Албан беше скочил във водата и го преследваше.

Пендъргаст се хвърли напред през папурите, стигна до гъстия храсталак край брега на блатото, мина през него и продължи в гората, като си пробиваше с рамо път през гъсталака.

Синът му го превъзхождаше физически, а може би дори и умствено. Никакъв номер нямаше да изненада Албан в гората — гора, която познаваше отлично. Единственият шанс на Пендъргаст бе да разбере напълно загадъчното предимство на Албан — и да го използва срещу него.

Странният цитат от Ницше отново изникна неканен в ума му:

Погледни на света така, сякаш времето е изчезнало, и всичко изкривено ще стане право за теб.

И тогава откровението го озари като изгрев.