Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (78) (Два гроба)

74.

След мястото на срутването тунелът правеше широка дъга покрай външната крепостна стена от дясно и лабораториите отляво. Това беше основният път за придвижване на това ниво и като такъв бе доста опасно място. Ключът, реши Пендъргаст, бе да се спуснат още по-надолу, в лабиринта от подземни проходи, тъмници, килии и складови помещения. Бяха го затворили точно в тази част, но по време на бързото си разузнаване на крепостта не я беше проучил, тъй като бе сметнал, че не е от значение.

А сега се оказваше от изключително значение. Всъщност беше единственият им шанс за спасение.

Вече чуваха как мъже тичат към тях, тракането на автомати и ритмичният тропот на ботуши отекваха в каменния коридор. От лявата им страна имаше врата на лаборатория в каменна ниша, но тя беше заключена и Пендъргаст нямаше време да се справи с ключалката. Направи знак на полковника и хората му да се притиснат към стените от двете страни, да клекнат и да насочат оръжия към приближаващите войници.

— Стреляйте по ваша преценка — тихо каза Пендъргаст. Полковникът повтори командата на португалски.

Стъпките приближаваха. Малката група се приготви за засада от упор.

В отговор на рязка команда приближаващите войници изведнъж спряха, точно зад завоя. Настъпи внезапна тишина, наситена с напрежение — и изведнъж две експертно метнати гранати отскочиха от заоблената стена, паднаха на пода и се затъркаляха към бразилците.

Изненадани, Пендъргаст и останалите мигновено отскочиха назад, обърнаха се и се хвърлиха в нишата с вратата; гранатите избухнаха едновременно и неимоверно силната в затвореното пространство ударна вълна ги блъсна назад. Един от бразилците не беше достатъчно бърз и изчезна в облак от кръв, плът, кости и прах.

Пендъргаст тръсна глава, за да я проясни, и стреля в надигналия се прашен облак. Чу да падат камъни и осъзна, че войниците не могат да продължат веднага напред поради срутването.

— Назад! — каза той и стреля отново в прахта.

Полковникът и тримата му останали хора побягнаха. Пендъргаст продължи да води задържащ огън, докато не изчезнаха зад дъгата, след което ги последва. Знаеше, че няколкостотин метра по-нататък минава напречен тунел; не знаеше накъде води и никак не му се искаше да рискува, но нямаше друг избор.

— Надясно! — извика той към бразилците. — Direita!

Поеха по тунела, като оставиха задръстения с прах проход зад себе си. Нямаше никакво осветление и хората на полковника извадиха фенери, за да виждат какво ги чака отпред. Тунелът бе стар и изоставен, камъните бяха покрити с нитратен налеп, въздухът бе застоял и миришеше на плесен и разложение. Стигнаха до стара дъбова врата, обкована с ръждиво желязо и проядена от червеи, която падна още при първия удар с приклад.

Озоваха се пред спирално стълбище, което се спускаше в зловонния мрак. Зад тях отново долетя тропот на ботуши.

Стълбището беше частично срутено и групата забърза по разбитите, покрити с хлъзгава слуз камъни. Скоро стигнаха до най-долното ниво на крепостта и се втурнаха по дълъг тунел. Преследвачите им ги следваха по петите.

В един момент тунелът се разклони, след което стигна до голямо куполно помещение. В центъра му имаше необичайна гледка — здраво заключена стоманена клетка със страна около метър и четирийсет. Не беше закрепена за земята, а бе сглобена около нещо като дълбока естествена цепнатина в необработения под на подземието. Цепнатината бе пълна догоре с безброй сандъци с оръжия, гранати, снаряди и кутии с барут, всички със свастики и предупреждения за много опасно съдържание — Sehr Gefährlich. Очевидно бяха попаднали в главния склад за муниции, разположен като предпазна мярка дълбоко в недрата на крепостта.

Това означаваше, че първоначалният им план да взривят погреба така или иначе беше обречен на провал — складът се намираше твърде дълбоко, за да успее да пробие отвор за полковника и хората му.

Нямаше време за допълнителни огледи; групата бързо пресече помещението и продължи по друг коридор, започващ от отсрещната страна.

След малко коридорът свърши с напречен проход, който също се разклони между редици празни килии. По мократа земя се търкаляха гниещи останки от дървени врати; някакъв стар скелет, покрит с медни соли, все още беше прикован към една стена. По стените се стичаха струйки, образуващи локви по пода от вулканична пепел, по който, за съжаление, следите им се отпечатваха съвсем ясно.

Пъшкането на преследвачите им и тропотът на ботуши наближаваха.

— Трябва да ги избием — каза полковникът.

— Отлично предложение — отвърна Пендъргаст. — Гранати, ако обичате.

Извади последната си граната и кимна на полковника; докато тичаха след Пендъргаст, Суза и тримата му войници дръпнаха халките на своите гранати, като държаха предпазителите им. Щом наближиха един ъгъл, Пендъргаст рязко кимна и всички пуснаха предпазителите едновременно, хвърлиха гранатите в меката пепел, завиха зад ъгъла и се метнаха на земята.

— Как беше изразът ви? — промърмори полковникът.

— Разплатата е гадна кучка.

— Угасете фенерите — прошепна в отговор Пендъргаст. Секунди по-късно експлозиите отекнаха в тунела зад ъгъла, като едва не ги оглушиха. Пендъргаст незабавно скочи на крака, даде знак на останалите да го последват и се втурнаха обратно. В облака прах тук-там се виждаха объркани смътни лъчи на фенерчета. Откриха огън в облака, като се целеха в светлината; ответният огън беше неефективен и хаотичен.

Няколко секунди по-късно всичко бе свършило. Преследвачите им бяха мъртви, прахта се уталожваше във влажния въздух. Пендъргаст включи фенерчето си и освети труповете — шестима войници с прости сиви униформи без отличителни знаци. Но седмият, явно водачът им, беше облечен в стара нацистка униформа — feldgraue полева униформа на Waffen-SS, с някои по-късни добавки.

— Babaca!^[1] — каза полковникът и срита тялото. — Виж го само курвенския син. Играе си на нацист. Que bastardo^[2].

Пендъргаст бързо огледа униформения офицер, след което насочи вниманието си към останалите мъртви — шестима чудесно изглеждащи млади мъже, разкъсани от експлозиите и стрелбата. Сините им очи се взираха невиждащо нагоре, устите им бяха зяпнали от изненада, деликатните им ръце още бяха върху оръжията. Пендъргаст се наведе и взе един пълнител и граната. Останалите също попълниха запасите си.

В подземието вече цареше тишина, нарушавана единствено от бавния ритъм на капеща вода. Миризмата на кръв и смърт се смесваше с тази на кал, пръст и гнило. Но не след дълго се чу и шумолене. Експлозиите бяха разместили част от масивната стена и сега насекомите, разтревожени в гнездата си, бяха плъзнали навсякъде и много от тях падаха от тавана — мазни стоножки, бели паякообразни с бодливи крака, гигантски щипалки с лъскави щипки, скорпиони албиноси, мъхнати скачащи паяци.

Полковникът изруга и изтупа някаква гадина от рамото си.

— Трябва да се махаме оттук — каза Пендъргаст. — Веднага.

И тогава се случи нещо странно. Един от войниците на полковника изпъшка, обърна се… и извади окървавен нож от гърдите си, погледна го с изумление и рухна на колене.