Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (74) (Два гроба)

70.

Полковник Суза чакаше скрит с основната част от отряда си в гъстата гора край селището. Беше се срещнал с разузнавачите малко преди един следобед и нещата се бяха оказали точно такива, каквито се беше надявал. Единственият път и трите пътеки, водещи към градчето, бяха слабо охранявани, а по периметъра или другаде нямаше патрули. Жителите не очакваха атака, особено откъм безкрайните гори около селището. Живееха с лъжливото чувство за безопасност, несъмнено подсилено от пълната им изолация.

Полковникът обаче нямаше намерение да рискува. Беше устроил отвличаща вниманието акция на портала на пътя, която щеше да започне — погледна си часовника — точно след две минути. Възможно бе в градчето да има голяма част войници, готови да действат по тревога. Не биваше да действа само на базата на предположения.

Хората му, облечени в камуфлажни екипи, чакаха в пълно мълчание. Суза ги беше разделил на три екипа от по десет души — Червен, Син и Зелен, като един от всеки екип щеше да участва в отвличащата маневра.

Секундите се изнизваха. И тогава я чу — автоматична стрелба, съпровождана с по-силните, по-плътни експлозии на ръчни гранати. Отвличащата атака беше започнала.

Вдигна ръка, давайки знак на хората си да са в готовност, като се вслушваше в звуците от отвличащата атака. Имаше ответен огън, но той бе пръснат, неорганизиран и не толкова силен, колкото беше очаквал. Нацистите с техния милитаризъм и уж блестяща бойна подготовка явно бяха сварени напълно неподготвени.

Въпреки това полковникът се замисли дали няма възможност те самите да станат жертви на измамна проява на слабост и да бъдат подлъгани в някакъв смъртоносен капан.

Минутите отминаваха, а звуците от атаката се засилваха, с допълнителни експлозии и стрелба от хората му, скрити в гората от другата страна на портала. Ответният огън продължаваше да е анемичен.

Суза нагласи слушалките на радиостанцията, като гледаше как изтичат последните секунди, след което рязко свали ръка. Хората му моментално се втурнаха напред. Изскочиха от храсталаците по края на откритото пространство и започнаха да се разгръщат на три отделения. Най-външните постройки на градчето се намираха на стотина метра пред тях, от другата страна на един черен път и градини приветливи къщи с ярко боядисани дървени капаци на прозорците, саксии и островърхи покриви. Хората му пресякоха пътя и нагазиха в зеленчуците. Две момичета, които беряха домати, захвърлиха с писъци кошниците си и побягнаха.

Вече разделени, отделенията на Суза нахлуха в най-близките улици; полковникът водеше Синия екип, а Тиаго — Червения. Ключът бе в тактиката на блицкрига — да се втурнат по улиците със светкавична скорост и да избягват всякакво скупчване, което би могло да се окаже катастрофално при атака с гранати или РПГ. Трябваше да стигнат пристанището преди жителите да се окопитят и да окажат организирана съпротива — последното, което искаше Суза, беше престрелка по тесните улички.

Полковникът водеше отделението си напред; малцината пешеходци, които им се изпречиха, или замръзваха от изненада, или побягваха ужасени. С навлизането им по-навътре в града обаче започна да ги посреща спорадична стрелба от прозорците, покривите и страничните улички.

— Сдържащ огън! — извика полковникът в микрофона.

Хората му започнаха да стрелят в уличките и нагоре към покривите и неорганизираният огън бързо утихна.

Когато приближиха централния площад, местните започнаха да оказват по-организирана съпротива. Група младежи, набързо въоръжени, но без униформи, се изсипаха на площада и заеха позиции зад някакви теглени от коне каруци. Когато хората на Суза излязоха на открито, бяха посрещнати с огън отпред и от страничните улици.

— Червен екип, сдържащ огън! — нареди полковникът. — Син и Зелен, продължавайте напред!

Червеното отделение на Тиаго зае позиции и откри свиреп огън; леката картечница 50-и калибър помете площада, подкрепена от половин дузина добре насочени изстрели с РПГ. Огънят постигна желания ефект да пръсне противника и да всее ужас: веднага щом площадът беше разчистен, Червеният екип се втурна през него, следвайки другите две отделения по тесните улички от другата страна. Тук улиците започнаха да се спускат към водата и Суза вече можеше да види завързаните за каменните и дървени кейове лодки.

По време на разузнаването с бинокъла беше избрал двата най-подходящи съда — голям моторен шлеп с метален корпус и бърз пътнически катер. Противникът обаче отново откри огън, при това не само от покривите, но и от самото пристанище, покривайки дългите улици, водещи към водата. Внезапно втора група младежи се изсипа от една странична улица и откри стрелба.

— Контраатака! — извика полковникът, но картечарят на Тиаго вече беше открил огън: повали най-малко шестима от нападателите и пръсна останалите. Наблизо избухна граната, след това още една, която разруши фасадата на една сграда и ги обсипа с парчета мазилка и стъкло.

— Напред! — извика полковникът, но хората му нямаха нужда от подтикване — авангардът на трите отделения прочистваше улиците с автомати и РПГ, а картечарят покриваше тила.

Излязоха на широкия, открит от всички страни кей. Противникът отново откри огън, един от хората на полковника изпъшка и залитна, но трите отделения отново отвърнаха със смазващ огън и изстрели с РПГ, които запращаха защитниците високо във въздуха.

— Качвайте се! — нареди Суза.

Отделенията се качиха в съдовете според предварително уточнения план и срязаха въжетата. Двамата морски специалисти на полковника заеха места в кабините и запалиха двигателите, докато останалите заемаха отбранителни позиции по палубата. След по-малко от две минути съдовете вече се отдалечаваха от пристанището и набираха скорост, а хората му продължаваха да поддържат силен сдържащ огън по брега.

— Докладвайте загубите! — нареди полковникът.

Докладът не закъсня. Медикът се грижеше за двама пострадали, чието състояние не беше тежко. И двамата бяха повече или по-малко годни да продължат.

Полковникът гледаше с огромно облекчение как брегът се отдалечава. Операцията бе минала точно по план. Ако беше дошъл със сто души, още щяха да са на улиците, с повече ранени и изоставащи, без да се броят и неизбежните идиоти, изгубили се след погрешно взет завой, които трябваше да бъдат прибирани. Повече хора означаваше повече лодки, повече логистика и повече възможности за провал.

Когато съдовете се отдалечиха, спорадичната стрелба от брега спря. Тежкият шлеп бе отпред, хората му вече водеха прицелен огън, като не позволяваха на противника да се прегрупира и да се впусне да ги преследва. Полковникът извади копринена кърпа, свали каската си и внимателно избърса голата си глава и лицето си. Фаза едно беше завършена с минимални жертви. С известна неохота той насочи вниманието си напред, към мрачния остров, извисяващ се над водата. Не можеше да различи никакви хора, никакво движение. И докато оглеждаше крепостта върху черния вулканичен конус, чувството му за победа донякъде се разклати. За опитното му око крепостта изглеждаше непристъпна. Всичко зависеше от грингото. Не му харесваше да зависи от успеха на един човек, без значение колко способен е той — особено от човек, когото почти не познаваше.

Огледа се. Хората му също се взираха в крепостта с мрачни и сериозни физиономии. Явно си мислеха същото. Двата съда вече бяха преполовили разстоянието, островът ставаше все по-голям и по-голям, моментът на истината наближаваше.

Погледна си часовника. Отново всичко зависеше от скоростта и изненадата. Приближаващите съдове се виждаха от крепостта и несъмнено защитниците й знаеха всичко за атаката срещу града. Бяха изгубили елемента на изненада, но това нямаше как да се избегне.

Докато преценяваше ситуацията, започна да премисля стратегията. Идеята да изгубят време, за да заобиколят острова и да атакуват крепостта откъм залива, му се струваше все по-безсмислена. Какво беше казал навремето британският адмирал лорд Нелсън? „Пет минути делят победата от поражението“. И нещо още по-уместно: „Зарежи маневрите, карай право напред“. Заобикалянето на острова щеше да изяде не пет, а десет или повече минути и щяха да се озоват на непознат терен. А точно пред тях лежаха открити, пусти и неохранявани докове.

За пореден път си погледна часовника. Време беше за сигнала на Пендъргаст — уреченият час даже беше отминал. Но сигнал нямаше. И безпокойството започна да се промъква в полковника. Беше грешка да разчита на онзи човек. Груба грешка. Ако акостираха на острова преди сигнала, нямаха никакви шансове да проникнат в крепостта. Усилията им щяха да са напразни. А връщането в града не съществуваше като опция.

Сигналът закъсняваше вече пет минути. Островът приближаваше все повече и повече. Вече навлизаха в обсега на стрелба.

— Стоп машини! — нареди Суза по микрофона. — Спрете съдовете!

Никой не оспори заповедта, макар че всички се питаха o que diabos agora^[1]. Шлепът намали скорост и спря, като двигателят рязко заработи на заден ход. Катерът също даде заден. Езерото беше спокойно, небето — ясно. От градчето зад тях се издигаше дим и прах от отделните пожари и краткото сражение. Островът пред тях си оставаше мрачен и смълчан.

Докато чакаха безцелно във водата, започна да ги обзема чувството за безпокойство и за възможно поражение. Всички гледаха полковника. Той с нищо не издаваше собствените си мисли и съмнения. Лицето му оставаше напълно безизразно, погледът му не се откъсваше от острова. Съдовете се полюшваха на ниските вълни.

И в следващия миг — димно кълбо, последвано от пламък. Няколко секунди по-късно ги достигна звукът — оглушителен грохот над водата. Голяма част от външната стена на крепостта се срути като на забавен кадър — каменните блокове рухваха и се търкаляха надолу по склона, следвани от железобетонната надстройка. Във въздуха се вдигна огромен облак прах, а в стената зейна дупка.

Сигналът на Пендъргаст. Не беше такъв, какъвто бе очаквал полковникът — а още по-добър. И освен това им осигуряваше входен коридор.

— Пълен напред! — извика полковникът в микрофона. — Към доковете!

Хората му нададоха радостни викове, съпроводени от рева на дизеловите двигатели. Двата съда се устремиха право към незащитените докове. Докато приближаваха, полковникът изкрещя:

— Estão prontos! Ataque!^[2]