Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (71) (Два гроба)

67.

Отвън се чу бърза размяна на реплики. После вратата се отвори отново. В килията влязоха още трима войници — двама с различни вериги и окови и още един с ацетиленова горелка. Бергер се огледа. В помещението имаше седем души — четиримата войници, самият той, затворникът — и мъртвото тяло на Егон.

Бергер хвърли поглед към трупа. Лицето му все още беше замръзнало в нелепо изражение на агония, крайниците бяха вцепенени и под неестествени ъгли, езикът се подаваше навън, дебел като колбас, а от ушите, носа и устата му продължаваше да тече кръв. Докторът се обърна към войника на пост и нареди:

— Разкарай това.

Войникът свали железните окови от китките и глезените на Егон. Освободеното тяло тупна тежко на пода. Войникът се наведе, хвана едната сгърчена ръка и извлече трупа в ъгъла.

Бергер кимна към Пендъргаст и нареди на немски:

— Подготви го.

На лицето на войника се изписа жестока усмивка. Той се приближи до Пендъргаст, чиито ръце и крака бяха приковани към каменната стена, и започна да го удря свирепо и методично в лицето и най-вече в корема. Пендъргаст се гърчеше и пъшкаше от болка, но не издаде никакъв друг звук.

Накрая Бергер кимна одобрително и каза:

— Покривай го.

Задъхан, войникът отстъпи назад, вдигна автомата си и зае поста си пред вратата.

По заповед на Бергер останалите трима войници освободиха Пендъргаст от оковите и той тежко падна на пода. Докато войникът с автомата не откъсваше поглед от него, двама от войниците вдигнаха Пендъргаст на крака и му сложиха окови на китките и глезените, както и колан на кръста. Третият ги завари с ацетиленовата горелка. Накрая прокараха две вериги от оковите на ръцете до тези на краката и когато приключиха, погледнаха Бергер за нови заповеди.

— Свободни сте — каза им Бергер.

Тримата се обърнаха към изхода.

— Момент — спря ги Бергер. — Оставете ми горелката. Ще ми потрябва.

Третият войник остави раницата с горелката и двете бутилки на пода и тримата излязоха. Войникът с автомата затвори вратата и отново застана на поста си.

 

 

Бергер извади от чантата си къс бич с метален връх и изгледа преценяващо пленника. Беше висок, слаб и явно без сили, ръцете му бяха увиснали от тежестта на веригите. Главата му бе клюмнала, русата му коса висеше, от носа и устата му течеше кръв. Кожата му бе сива и почти прозрачна, духът му явно беше пречупен. Това нямаше значение. Бергер щеше да го съживи преди края — здравата да го съживи.

— Преди да започнем — каза той, — има нещо, което трябва да знаеш. Бях избран за тази задача, защото ти уби брат ми по време на Vergeltung. В нашето общество на пострадалите винаги се дава възможност да постигнат удовлетворение, като въздадат справедливост на виновника. Мое право и дълг е да те накажа и аз приемам с благодарност това предизвикателство. — Кимна към тялото на Егон, проснато в ъгъла като някакъв гигантски паяк. — Ще има да си мечтаеш за милостива смърт като неговата.

Пленникът като че ли не го чу, което засили гнева на Бергер и той нареди на войника:

— Изкарай го напред.

Войникът опря своя „Щурмгевер 44“ на стената, отиде до Пендъргаст и го бутна грубо към Бергер. После се върна при вратата, взе автомата и отново го насочи към пленника.

— Пендъргаст — каза Бергер и потупа агента по гърдите с бича. — Погледни ме.

Измъченият пленник вдигна глава. Погледът му се фокусира върху Бергер.

— Първо ще изкопаеш гроба си. После ще страдаш. И накрая ще бъдеш погребан, може би жив, може би не. Още не съм решил.

Никакъв признак, че го е разбрал.

— Вземи кирката и лопатата. — Бергер посочи ъгъла на помещението.

Войникът подсили заповедта, като вдигна автомата и кресна:

— Beweg Dich!

Пленникът бавно се затътри към ъгъла. Оковите му дрънчаха, веригите се влачеха по пода.

— Копай тук. — Бергер начерта с тока на обувката си груб правоъгълник във вулканичната пепел. — По-бързо! Spute Dich!

Докато Пендъргаст копаеше, Бергер стоеше на безопасно разстояние, извън обсега на инструментите. Гледаше как пленникът вдига кирката и замахва немощно, отново и отново, докато не успя да пробие горния слой пепел. Беше му неудобно, оковите му пречеха и късите вериги ограничаваха движението на ръцете му. Когато движенията му се забавиха, Бергер пристъпи напред и му нанесе няколко енергични удара с бича, за да го мотивира. Като пъшкаше от усилията, затворникът взе лопатата и започна да изхвърля пръстта. По едно време се подпря на лопатата и промърмори, че трябва да си почине. Бергер отвърна на молбата му с ритник, който го просна на пода. Това малко го съживи.

— Никакво спиране! — каза Бергер.

Копаенето на гроба напредваше бавно. Пленникът работеше упорито, веригите дрънчаха и тракаха, лицето му бе маска на пълна апатия и физическо изтощение. Това, помисли си Бергер, е човек, който осъзнава, че се е провалил, който иска само едно — да умре. И щеше да умре.

Мина цял час и накрая търпението на Бергер се изчерпа.

— Достатъчно! — извика той. — Schluss jetzt!

Гробът беше дълбок само седемдесет и пет сантиметра, но Бергер изгаряше от нетърпение да продължи със следващия етап. Пленникът стоеше на ръба на дупката и чакаше. Бергер се обърна към войника и каза на немски:

— Прикривай ме, докато работя върху него. Никакви рискове. Случи ли се нещо, застреляй го.

Войникът направи няколко крачки напред и вдигна автомата.

— Пусни лопатата — нареди Бергер.

Пленникът пусна лопатата и остана да стои с отпуснати ръце и наведена глава в очакване на края. Бергер пристъпи към него, взе лопатата, събра сили и замахна. Разнесе се тъп удар и пленникът рухна на колене. Бергер опря подметка на гърдите му, блъсна го назад и го просна по гръб в гроба. След като се увери, че войникът държи пленника под прицел, Бергер вдигна раницата с горелката и тежките бутилки с ацетилен и като държеше дюзата нагоре като свещ, запали горелката. Тя оживя и ярката бяла светлина изпълни килията с резки сенки.

— Ich werde Dich bei lebendigem Leib verbrennen^[1] — каза той, като изгледа злобно Пендъргаст и размърда заплашително горелката.

Пленникът лежеше с разширени от страх очи. Опита се да се надигне и да седне, но Бергер отново постави крак върху гърдите му, натисна и го прикова към земята. Без да маха крака си, се наведе и поднесе подобния на карфица пламък към лицето на пленника. Противната бяла светлина превръщаше очите на Пендъргаст в блестящи огнени точки. Пламъкът се приближаваше все повече и повече. Пленникът започна да се съпротивлява, опита се да извърне лице първо на една, после на друга страна, но Бергер продължаваше да го натиска, докато върхът на пламъка не започна да изгаря бузата му. Вече виждаше със задоволство как ужасът изпълва очите му, докато кожата се надуваше на мехури…

Последва невероятно бързо и силно — но едва забележимо — движение: пленникът сякаш изведнъж се изви по изключително странен начин, съпроводен с пукот на изместена кост и сухожилия. Изненаданият Бергер внезапно видя как пленникът вдига ръка. Усети как горелката се завърта и в следващия миг ослепителна бяла светлина изпълни полезрението му. Той се дръпна с вик и с изумление усети студената захапка на стомана около врата си — пленникът беше преметнал веригата и сега го дърпаше към бялата светлина, все по-близо и по-близо. Това сякаш продължи цяла вечност — макар че в действителност не би могло да отнеме повече от секунда-две. Съскащият бял пламък се заби като игла в окото му; последва внезапно кипене и мека, мляскаща експлозия и болка, която сложи край на всички болки; след това всичко се разтвори в бяла, ослепително бяла жега.

 

 

Пендъргаст падна обратно в плиткия гроб, дръпна тялото на Бергер върху своето и го използва като щит, докато войникът, окопитил се от първоначалната си изненада от неочаквания обрат, откри огън и куршумите започнаха да се забиват покрай ръба на изкопа. Ямата бе по-плитка, отколкото би искал Пендъргаст, но се оказа достатъчна. Като продължаваше да използва Бергер като щит, той насочи пламъка на горелката към веригата от лявата си китка до металния колан и я сряза не при китката, а долу, като остави шест стъпки верига, закрепена за ръката му. Куршумите се забиваха и рикошираха около него, няколко се забиха в Бергер със звук, сякаш някой пляска с длан прясно месо. С внезапен вик Пендъргаст се надигна от гроба, изблъска трупа, замахна и завъртя веригата като камшик. Тя описа дъга към тавана и пръсна крушката.

Щом килията потъна в мрак, Пендъргаст се хвърли напред — избегна паническата стрелба на войника, като се приведе и се движеше много бързо по диагонал. Междувременно замахна отново с веригата, тя се уви около автомата и Пендъргаст изтръгна оръжието от ръцете на войника и скочи пак в гроба, когато вратата се отвори и стоящите отвън войници нахлуха в килията и откриха огън. Пендъргаст изчака, докато не се увери, че всички са вътре, след което — легнал по гръб в гроба — вдигна автомата и ги помете на автоматичен, като изпразни пълнителя за по-малко от три секунди.

Внезапно се възцари тишина.

Пендъргаст изпълзя от гроба, пусна оръжието, отиде до най-близката стена, като прескачаше все още потръпващите тела, пое дълбоко дъх, после още веднъж. И с цялата си сила блъсна рамото си в стената, намествайки ставата, която беше изкълчил, за да успее да си осигури допълнителна дължина за веригата, с която да удуши Бергер. Намръщен от болка, изчака, докато не се увери, че рамото му е наместено и че може да движи ръката си. Грабна горелката, включи я и разряза оковите и колана; в бързината подпали ризата си и се наложи да я съблече и да я захвърли горяща на пода. Метна раницата с горелката и бутилките на здравото си рамо, подбра от телата пистолет, нож, запалка, часовник, фенерче и два резервни пълнителя, взе кирката, с която бе изкопал гроба, избра най-малко окървавената риза на един от мъртвите войници и изскочи от килията.

Докато тичаше по тунела и навличаше ризата в движение, в каменните недра на старата крепост започнаха да отекват викове и тропот на ботуши.