Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (7) (Два гроба)

3.

Детектив лейтенант Д’Агоста отдавна се беше научил да закъснява за всички срещи в патологията на Източна Двайсет и шеста. Бе научил по трудния начин, че подраняването има определени неудобства като това да пристигнеш по време на аутопсията и да ти се налага да ставаш свидетел на последните етапи, които винаги бяха най-лошите. Бяха му казали, че в крайна сметка ще свикне.

Не свикна.

Знаеше, че този случай ще е по-тежък от повечето. Млада ИТ консултантка в командировка от Бостън, заклана и разфасована в луксозен нюйоркски хотел; охранителните камери записват убиец с външността на модел и жертва, която е също толкова привлекателна. Характерът на престъплението, което имаше всички признаци на случайно убийство за удоволствие, може би включващо и сексуален компонент, гарантираше силен публичен интерес. Дори „Таймс“ бяха излезли с материал по случая.

Макар да мразеше да си го признае, някъде дълбоко в себе си той не беше недоволен, че е тук. Капитанът на участъка го беше натоварил със случая и го направи началник на разследващия екип. Това беше негово престъпление, негово бебче.

Мина през вратите, с прочутите думи TACEAT COLLOQUIA. EFFUGIAT RISUS. HIC LOCUS EST UBI MORS GAUDET SUCCURRERE VITAE. „Разговорите да спрат. Смехът да избяга. На това място смъртта се радва да помогне на живота“. И това го накара да си помисли с известно удовлетворение как се бяха наредили нещата в собствения му живот. Раненото му сърце се беше възстановило почти напълно, отношенията му с Хейуърд бяха добри, бившата му жена беше извън картината, поддържаше редовна връзка със сина си и служебното му досие с простъпките и дисциплинарните наказания бе твърдо в миналото. Единственият неуреден въпрос беше Пендъргаст и неговото преследване на похитената му жена. Но пък федералният агент определено беше от хората, способни много добре да се погрижат за себе си.

Мислите му се върнаха към работата. Случаят беше повече от възможност за него — бележеше важен етап в кариерата му, ново начало. Може би дори първата му стъпка по пътя към капитанско звание.

С подобни мисли Д’Агоста влезе в главния коридор на патологията, размаха значката си на една сестра вместо поздрав, подписа се и тръгна към Зала 113. Облече хирургическа престилка и влезе — и откри, че е уцелил момента идеално.

Разчлененото тяло лежеше на масата за аутопсии. На втората маса до нея, подредени с военна точност, се намираха липсващите части, големи и малки, които бяха изрязани от трупа; имаше и пластмасови контейнери с различни органи, извадени от патолога по време на аутопсията.

Съдебният лекар тъкмо претегляше последния орган, изваден от тялото — черния дроб, — и го поставяше в отделен контейнер.

До масата стояха двама души от новосформирания му екип — Барбър, следовател от участъка, и онзи специалист по отпечатъци със странното име, което Д’Агоста все не можеше да запомни. Барбър беше в отлична форма, жизнерадостен както винаги, с бебешки кафяви очи, които не изпускаха нищо. Големият тип от криминалистите — как му беше името, по дяволите? — имаше изражение на човек, готвещ се да съобщи голяма новина. Д’Агоста се подразни, че изобщо не им беше призляло. Как го правеха?

Опита се да не задържа вниманието си върху подробностите и непрекъснато местеше поглед, без да го спира върху нещо конкретно. Предвид обстоятелствата се чувстваше доста добре — тази сутрин, за най-голямо раздразнение на приятелката си Лора, беше отказал любимата си закуска — препечена франзела с портокалов сок. Пропусна дори кафето и се задоволи единствено с чаша италианска минерална вода.

Тихи поздрави, кимане. Д’Агоста не познаваше патоложката, която диктуваше резултатите в микрофона си. Трудно беше да я разгледа човек зад маската, но си личеше, че е млада и поразително добре изглеждаща, с лъскава черна коса, прибрана на опашка — но и много напрегната.

— Докторе? Аз съм лейтенант Д’Агоста, главен разследващ — каза той вместо поздрав.

— Доктор Пизети — отвърна тя. — Нова съм в патологията.

Хубава. Италианка. Добро предзнаменование. Думичката „нова“ обясняваше напрежението й.

— Когато ви се отвори възможност, бихте ли ме запознали с резултатите, доктор Пизети? — попита той.

— Разбира се.

Тя започна да оправя тялото, като диктуваше последните си наблюдения. Трупът лежеше на масата като набързо събран човешки пъзел и сега тя подреди някои от частите, разместили се по време на аутопсията, като придаваше на останките някакво подобие на човешка форма. Премести някакви органи, затвори няколкото все още отворени контейнера. След това асистентът й каза тихо нещо и й подаде дълга, зловещо изглеждаща игла.

Д’Агоста усети как се вцепенява. Какво беше това? Мразеше иглите.

Пизети се наведе над главата. Черепът вече беше отворен и мозъкът бе изваден. Нима не беше приключило? Какво правеше тя, по дяволите?

Докато я гледаше, тя протегна ръка, повдигна с палец единия клепач и заби иглата.

Д’Агоста трябваше да се извърне по-бързо, но не успя и стомахът му се сви по неприятен начин на топка, когато иглата се заби в яркосиньото око. Обикновено вземаха проби от очната течност за токсикологични тестове в началото на аутопсията, а не в края.

Д’Агоста се престори, че кашля в маската си, като продължи да гледа надолу.

— Почти приключихме, лейтенант — каза Пизети. — Трябва ни само още една проба. Първата не беше достатъчна.

— Ясно. Добре. Няма проблем.

Тя изхвърли иглата в кофата за отпадъци и подаде на асистента си пълната с жълтеникава течност спринцовка. После отстъпи назад и се огледа. Махна изцапаните си ръкавици, метна ги в червения чувал, свали маската и слушалките с микрофона. Асистентът й подаде клипборд.

Наистина беше нервна. Д’Агоста поомекна спрямо нея — млада, новопостъпила, работеща може би по първия си важен случай. Разтревожена да не направи някоя грешка. Но от онова, което се виждаше изложено по масите, си бе свършила работата чудесно.

Пизети започна доклада си с обичайните неща — височина, тегло, възраст, причина за смъртта, отличителни черти, стари белези, здравословно състояние, заболявания, патологии. Гласът й бе приятен, макар и напрегнат. Онзи от криминалистите си водеше бележки. Д’Агоста предпочиташе да слуша и да запомня — при воденето на бележки често му се случваше да пропуска разни неща.

— Само една от раните е причинила смъртта. Тази на гърлото — каза патоложката. — Няма тъкани под ноктите. Предварителните токсикологични анализи са отрицателни. Няма следи от борба.

Продължи с подробно описание на дълбочината, ъгъла и анатомията на прободната рана. „Имаме си работа с организиран и интелигентен убиец“ — помисли си Д’Агоста, когато чу колко ефективна е била раната за обезкървяването на тялото, как е накарала жертвата да замлъкне незабавно и кръвта й да изтече много бързо — само с един удар с остър като бръснач двуостър нож с дължина около десет сантиметра.

— Смъртта — завърши тя — е настъпила в рамките на трийсет секунди. Всички други порезни рани са били направени след това.

Пауза.

— Тялото е било разчленено с трион „Страйкър“, може би като този до мен. — Тя посочи триона върху рафта до тялото. — Инструментът представлява клиновидно острие, което се движи напред-назад с висока скорост, задвижвано от сгъстен въздух. Предназначен е специално за рязане на кости и спира веднага щом достигне мека тъкан. Освен това е изработен така, че да не предизвиква разпръскване на костен материал и течности при рязането. Извършителят като че ли има голям опит в използването му. Необикновено голям опит. — Тя отново замълча.

Д’Агоста прочисти гърлото си. Топката в стомаха не беше изчезнала, но поне не застрашаваше да изригне.

— Значи е възможно извършителят да е патоанатом или хирург-ортопед? — попита той.

Дълго мълчание.

— Не е моя работа да правя предположения.

— Просто искам да чуя личното ви мнение, докторе. Не някакво научно заключение. Няма да ви карам да се подписвате под думите си. Е, какво ще кажете? — Опитваше се да говори меко, за да не я кара да се чувства заплашена.

Тя отново се поколеба. На Д’Агоста започваше да му просветва защо е толкова напрегната — сигурно се питаше дали убиецът не е някой неин колега.

— Струва ми се, че човекът, който го е направил, е с професионален опит — изтърси тя.

— Благодаря.

— Извършителят е използвал и други хирургически инструменти, за да среже плътта до кост… прецизността е забележителна… ретрактори за разделяне на плътта… документирахме следите… и, както казах, използвал е „Страйкър“, за да среже костта. Всички срезове са направени много прецизно, без никакви грешки, точно както хирург би направил ампутация. Разбира се, с тази разлика, че кръвоносните съдове не са били прищипани или каутеризирани.

Тя прочисти гърлото си.

— Тялото е разчленено симетрично — един разрез на седем и половина сантиметра под коляното, един на седем и половина сантиметра над него, един на пет сантиметра над и един на пет сантиметра под лакътя. Ушите, носът, устните, брадичката и езикът също са били отстранени. Всичко това с хирургична точност.

Тя показа частите от тялото, подредени на втората маса до трупа. Ушите, носът, устните и други малки парчета бяха измити и изглеждаха като восъчни имитации или части от грима на клоун.

Д’Агоста усети как топката в стомаха му се стяга и нещо парещо се надигна в хранопровода му. Господи, май и чашата минерална вода беше грешка.

— Имаме също и това. — Пизети се обърна и посочи снимката, закачена на корковата дъска заедно с други фотографии от местопрестъплението. Д’Агоста вече го беше виждал на място, но въпреки това събра сили.

Върху корема на жертвата имаше съобщение, написано с кръв. То гласеше:

Гордеете ли се с мен?

Д’Агоста погледна специалиста по отпечатъци. Как му беше името? Сега беше негов ред и по блясъка в очите му си личеше, че има какво да каже.

— Да, господин…

— Кугелмайер — бързо и с готовност отвърна онзи. — Благодаря. Така. Свалихме доста пълна серия от тялото. Ляв и десен палец, ляв и десен показалец, десен среден, частични отпечатъци от дланите. Имаме и два чудесни отпечатъка от самото съобщение, при това не къде да е, а в кръвта на жертвата. Писано е с левия показалец.

— Добре — рече Д’Агоста.

Даже повече от добре. Убиецът беше проявил шокираща небрежност, за да остави отпечатъците си навсякъде. От друга страна, криминалистите на място не бяха успели да открият много други материали — никаква слюнка, сперма, пот, кръв или други телесни течности от извършителя. Естествено, намериха много косми и влакна — все пак беше хотелска стая, — но нищо, което да изглежда обещаващо. Никакви следи от ухапвания по тялото, никакви драскотини, нищо, което да осигури ДНК материал от убиеца. Все пак бяха снели много отпечатъци с надеждата да открият случайно останала ДНК и бяха уверени, че лабораторните анализи ще дадат резултат.

— Няма следи от сексуална активност, проникване, насилие или блудство — продължи Пизети. — Жертвата тъкмо е взела душ, което направи откриването на потенциални следи по тялото по-лесни.

Д’Агоста се канеше да зададе въпрос, когато зад гърба му се разнесе познат глас:

— Виж ти, виж ти. Не кой да е, а самият лейтенант Д’Агоста. Как си, Вини?

Д’Агоста се обърна и се озова пред внушителната фигура на самата д-р Матилда Зиевич, главен патолог на Ню Йорк. Стоеше като някакъв централен защитник, с цинична усмивка на начервените устни, със скрита под голяма шапка руса коса и издут работен комбинезон, ушит специално по поръчка. Беше блестяща, внушителна, физически отблъскваща, саркастична, всяваща ужас и изключително ефективна. Ню Йорк никога не бе имал по-компетентен главен патолог.

Д-р Пизети се притесни още повече.

Зиевич махна с ръка.

— Давайте нататък, не ми обръщайте внимание.

Беше невъзможно да не й обръщаш внимание, но Пизети все пак се опита и продължи да изрежда предварителните резултати, важни или не. Зиевич слушаше много внимателно и докато Пизети говореше, сложи ръце зад гърба си и обиколи мъчително бавно двете маси, едната с тялото и другата с останалите части, като ги разглеждаше с нацупени червени устни.

След няколко минути се чу едно басово „хм-м-м“. И после още едно, последвано от кимане, изсумтяване и някакво мърморене.

Пизети млъкна.

Зиевич се обърна към Д’Агоста.

— Лейтенант, след толкова много години спомняте ли си музейните убийства?

— Как бих могъл да ги забравя? — Тогава беше първата му среща с тази грамадна жена, малко след като бе назначена за главен патолог.

— Никога не съм предполагала, че ще доживея да видя друг толкова необичаен случай като онзи. До днес. — Тя се обърна към Пизети. — Пропуснали сте нещо.

Д’Агоста видя как Пизети замръзна.

— Пропуснала съм… нещо?

Кимане.

— Нещо изключително важно. Точно онова, което запраща този случай в… — Тя посочи небето с дебелата си ръка. — В стратосферата.

Последва дълго, изпълнено с паника мълчание. Зиевич се обърна към Д’Агоста.

— Лейтенант, изненадвате ме.

Д’Агоста откри, че се чувства по-скоро развеселен, отколкото предизвикан.

— Какво, да не видяхте някъде нещо недоизрязано?

Зиевич отметна глава и се разсмя звучно.

— Много сте забавен. — Обърна се отново към Пизети, докато останалите се споглеждаха озадачено. — Един добър съдебен лекар започва аутопсията без абсолютно никакви предварителни нагласи.

— Да — каза Пизети.

— Но вие сте дошли с предубеждение.

Паниката на Пизети видимо се засилваше.

— Не мисля. Дойдох с открит ум.

— Опитали сте се, но без успех. Разбирате ли, докторе, вие сте приели, че си имате работа с нещо. С един-единствен труп.

— Моите уважения, доктор Зиевич, но не е така. Огледах всяка рана и специално потърсих заместени части от тялото. Но всяка върви с другите. Всички са от едно и също тяло. Никоя не е сменена с част от друг труп.

— Или така изглежда на пръв поглед. Но вие не сте направили пълна инвентаризация.

— Инвентаризация ли?

Зиевич премести масивното си туловище до втората маса, където се намираха измитите и подредени парчета от лицето, и посочи едно малко парче месо.

— Какво е това?

Пизети се наведе и се загледа.

— Парче от… устната, предполагам.

— Предполагате. — Зиевич се пресегна, взе дълги пинцети от подноса и много деликатно хвана парчето. Постави го в микроскопа, включи осветлението, отстъпи назад и даде знак на Пизети да погледне.

— Какво виждате?

Пизети погледна през микроскопа.

— Пак казвам, прилича ми на парче от устна.

— Виждате ли хрущял?

Пауза. Пизети зачопли парчето с пинцети.

— Да, съвсем малък фрагмент.

— Е, ще ви попитам отново — какво е това?

— Значи не е устна, а… ухо. Меката част на ухо.

— Много добре.

Пизети се изправи. Лицето й се бе превърнало в напрегната маска. Зиевич обаче явно очакваше още и след малко Пизети отиде до масата и огледа двете уши, лежащи като някакви бледи мидени черупки върху неръждаемата стомана.

— Ъ-ъ-ъ, забелязвам, че и двете уши са налице и невредими. Меките части са си тук. — Тя замълча. После се върна при микроскопа и погледна отново през него, като ръчкаше парчето с пинцетите. — Не съм сигурна, че принадлежи на извършителя.

— Така ли?

— Тази част — рече Пизети, като внимателно подбираше думите си, — не изглежда откъсната или срязана при борба. По-скоро е била отстранена хирургично, много внимателно, с помощта на скалпел.

Д’Агоста си спомни един малък детайл от записите на охранителните камери, които бе преглеждал часове наред, и това го потресе. Той прочисти гърлото си.

— За протокола ще отбележа, че камерите са заснели, че извършителят има малка превръзка на лявото ухо.

— Боже мой — възкликна Пизети в настъпилата зашеметена тишина. — Да не мислите, че е отрязал собственото си ухо и го е оставил на местопрестъплението?

Зиевич се усмихна иронично.

— Отличен въпрос, докторе.

Мълчанието в помещението се проточи. Накрая Пизети каза:

— Ще поискам пълен анализ на парчето. Микроскопски, токсикологичен, ДНК и всичко останало.

Зиевич се усмихна още по-широко, свали ръкавиците и маската си и ги хвърли в коша.

— Много добре, доктор Пизети. Изкупихте прегрешението си. Приятен ден, дами и господа.

И излезе.