Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (68) (Два гроба)

64.

Пътуването не продължи дълго.

Акостираха на каменен кей и свалиха грубо Пендъргаст на сушата — войниците го ръчкаха с пушките си да върви. Сега старата крепост се извисяваше право пред него, бойниците по външната й стена бяха като някакви черни изпочупени зъби. Тръгнаха нагоре по павирания път, водещ към голяма желязна порта; малка врата в нея се отвори и минаха през нея. Вратата се затвори с трясък зад тях.

Пред очите на Пендъргаст се разкри изумителна картина. Разнебитената външна стена на крепостта скриваше вътрешна постройка, изградена върху руините и старите основи, които бяха подсилени и преправени. Надземната й част беше от железобетон, покрит с влажни петна и изпълнен в характерния за фашистите монументален стил, с гладки стени, прекъсвани нарядко от мънички прозорци, разположени високо горе. Отстрани беше гравиран огромен релеф на Parteiadler на Третия райх — орел със свастика в ноктите, единствената украса върху иначе еднообразните стени и кули на този форт във форта.

Пендъргаст беше спрял да се огледа и един от войниците го смушка в хълбока с дулото на оръжието си и излая:

— Beweg Dich!

Пендъргаст продължи през двора към една врата, водеща в самата крепост. Вътре имаше още много войници — някои стояха на пост, други чистеха оръжията си, трети просто се мотаеха и гледаха Пендъргаст с насмешливи физиономии. Покрай тях забързано минаваха механици, тръгнали по задачи.

След като влязоха във вътрешната крепост, продължиха нагоре, първо по стари каменни коридори и влажни стълбища, побелели от налепи. Разминаха се с неколцина техници и учени в лабораторни престилки, които вървяха надолу, и после излязоха в новата, горна част на бетонната крепост.

Изкачиха спирално стълбище и се озоваха пред дъбова врата. Тя се отвори към неочаквано просторно помещение, от чиито прозорци се откриваше великолепна — макар и ограничена — гледка към покривите на крепостта, езерото и околните гори и планини. Кабинетът беше великолепно обзаведен, със стени от дялан камък, персийски килим, масивно старо бюро между нацистки знамена, с изящни сребърни произведения на изкуството, грижливо подредени покрай стените. Зад бюрото седеше забележителен на вид мъж, истински образец на тевтонско съвършенство — як и мускулест, с пронизващи светли очи, загоряла от слънцето кожа и грижливо подстригана бяла коса. Мъжът се усмихна.

Пендъргаст го позна моментално. Фишер.

— Много добре, оберфюрер Шеерман — каза Фишер.

Капитанът се стегна и изтрака с токове.

— Danke, mein Oberstgruppenführer.

Фишер стана, извади цигара „Дънхил“ от сребърна табакера, запали я със златна запалка и вдиша дълбоко, без да откъсва поглед от Пендъргаст. Издиша, заобиколи бюрото и огледа Пендъргаст, който стоеше неподвижно, заобиколен от войниците с автомати. Фишер протегна нашарена с вени ръка, поглади изкуствената брада на Пендъргаст, после я сграбчи и я свали. Обиколи лениво Пендъргаст, а усмивката му ставаше все по-широка.

После протегна ръка. За момент изглеждаше, сякаш иска да се ръкува, но впечатлението беше погрешно — Фишер зашлеви Пендъргаст с такава сила, че го просна на земята. След което нареди:

— Извадете тези неща от устата му.

Войниците продължаваха да държат оръжията си насочени към Пендъргаст, докато един от тях напъха дулото на пистолета си в устата на агента и я задържа отворена, докато опипваше вътре. След малко вдигна ръка да покаже на Фишер какво е намерил. В дланта му лежаха мънички шперцове, няколко малки театрални подплънки за бузи за промяна на външния вид и малка стъклена ампула с прозрачна течност.

Войникът грубо вдигна Пендъргаст на крака. От носа на агента течеше кръв. Очите му бяха с цвета на хартия.

— Вече е сигурно — каза мъжът, докато се взираше в него. — Това наистина е агент Пендъргаст. Колко мило, че изминахте толкова много път, за да дойдете при нас. Аз съм Вулф Конрад Фишер. Човекът, който отвлече жена ви.

И отново се усмихна.

Пендъргаст не отговори и Фишер продължи:

— Трябва да призная, че маскировката ви беше много добра. Знаех, че човек като вас ще дойде да ме търси. Да ни търси. И предположих, че с вашите необичайни способности рано или късно ще ме намерите. Онова, което не очаквах, бе маскировката. Смятах, че ще се промъкнете и ще се смесите с местните или ще се спотайвате в гората. Не вярвах, че ще се появите тук така дръзко. Маскировката ви беше добра, както и всички онези дивотии за Кралица Беатрис. Много добре, че и много правдоподобно. Поздравявам ви.

Дръпна от цигарата си — държеше я вертикално, за да не позволи на пепелта да падне.

— Грешката ви беше с онази малка сценка с Егон. Разбирате ли, Егон е израснал в гората. Познава я. Щом научих, че сте му се измъкнали, веднага разбрах, че не сте никакъв естествоизпитател.

Пендъргаст стоеше неподвижно.

— Аз и колегите ми останахме, така да се каже, впечатлени от онова, което направихте с Vergeltung. Разбира се, за нас беше голям шок да научим, че Хелън Естерхази е все още жива. Макар много да ни се искаше да я изучим in vivo^[1], вие ни принудихте да приключим с нея по доста груб начин. Все пак успяхме да извършим доста подробна аутопсия на останките й, които бързо бяха открити в импровизирания гроб, който сте изкопали за нея.

При тези думи едното око на Пендъргаст като че ли трепна едва забележимо.

— О, да. Никога не си позволяваме да пропуснем възможността да проучим нещо. Ние сме най-вече учени. Например вашето забележително и неочаквано включване в програмата ни — отново Vergeltung, както и последвалото преследване — предизвика сериозни тревоги. Но тъй като сме учени, успяхме да се адаптираме. Бързо променихме плановете си така, че да включим и вас във финалната фаза на великото ни начинание тук. Видяхме възможност и се възползвахме. Поради което съм ви благодарен за участието ви.

Пепелта още не беше паднала от цигарата. Фишер я наклони хоризонтално; пепелта се отрони и Фишер бавно смачка угарката в гравиран сребърен пепелник.

После внимателно вдигна мъничката ампула, която беше поставена на бюрото му заедно с останалите неща, взети от Пендъргаст. Завъртя я замислено между пръстите си.

— Възхищавам се на смелостта ви. Но ще се убедите, че не сте имали нужда от това. Ние ще ви спестим грижите.

Обърна се към войниците.

— Отведете го в Стая номер четири.