Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (66) (Два гроба)

62.

Д-р Джон Фелдър вървеше по плесенясалите избелели килими на старото имение. Движенията му бяха бавни, почти механични. Главата му пулсираше, раната на слепоочието му кървеше и кръвта се стичаше на струйка по врата му, а счупените ребра стържеха едно в друго на всяка крачка. Дукчук вървеше зад него, като от време на време го сръчкваше в кръста със сопата. Единствените звуци, издавани от прислужника, бяха шумоленето на туниката му и шляпането на босите му крака. Възрастната дама беше изчезнала в горните покои на къщата.

Фелдър вървеше, без да вижда нищо около себе си. Това не беше истина, не можеше да се случва. Всеки момент щеше да се събуди на неудобния си малък дюшек в портиерната. Или може би — по някакво чудо — в собствения си апартамент в Ню Йорк и цялото това безумно пътуване до Саутпорт щеше да се окаже само някакъв смахнат кошмар…

Точно тогава Дукчук го сръга отново със заобления връх на сопата и Фелдър осъзна абсолютно ясно, че макар наистина да се намира в кошмар, той изобщо не е сън.

Въпреки това му беше трудно да повярва. Нима старата Уинтур наистина бе наредила на Дукчук да го убие? Сериозно ли говореше, или просто искаше да му изкара акъла? И онази работа с погребването в мазето с другите — това какво трябваше да означава, по дяволите?

Спря. Отпред на слабата, болнава електрическа светлина се виждаше някаква трапезария, а зад нея имаше нещо като кухня с врата на отсрещната стена, която водеше навън в нощта — към свободата. Но Дукчук го сръчка отново и му даде знак да завие наляво по друг коридор.

След като тръгна отново, Фелдър започна да се оглежда. По стените бяха окачени стари оплюти от мухи литографии. Тук-там имаше масички с малки порцеланови статуетки. Но не се виждаше абсолютно нищо, което би могло да се използва като оръжие. Докато вървеше, дланите му докоснаха джобовете на панталона му. Можеше да напипа съдържанието им — отвертката, скалпела, плика с кичура коса. Фенерчето бе останало на пода на библиотеката. Огромният бърз мускулест Дукчук само щеше да се изсмее при вида на скалпела с неговото мизерно острие. Отвертката беше по-добър избор — може би щеше да успее да я забие в окото му? Но изродът беше толкова силен, така подвижен и бърз, че Фелдър никога нямаше да успее. Само щеше да вбеси прислужника.

Положението беше безнадеждно. Даже по-лошо от безнадеждно.

Дукчук почука със сопата си една затворена врата и направи знак на Фелдър да я отвори. Докторът завъртя дръжката, потната му длан се хлъзна по белия мрамор, но вратата се отвори. Зад нея цареше пълен мрак. Дукчук завъртя стар ключ на стената и светна крушка, висяща на жица от тавана. Пред тях имаше груби стъпала, водещи надолу към мазето.

Краката на Фелдър се разтрепериха от страх — страх, който досега бе скрит под объркване, болка и изумление. Всичко това беше самата истина.

— Не — каза той и се дръпна назад. — Не. Моля те. Не можеш да го направиш.

Дукчук го смушка в гърба със сопата.

— Ще ти дам пари — запелтечи Фелдър. — Имам сто и петдесет долара в портиерната. Може би двеста. Можем да идем и до банкомат. Ще си остане наша тайна, не е нужно тя да научава…

Дукчук го сръчка отново, този път много по-силно. Фелдър залитна напред и се хвана за парапета, за да запази равновесие. Ако прислужникът го беше бутнал малко по-силно, щеше да се затъркаля надолу по стълбите.

— Не можеш да убиеш човек просто така. Има хора, които знаят, че съм наел портиерната. Полицията ще дойде да ме търси, ще преобърнат цялата къща. — Но още докато казваше това, Фелдър си даде сметка, че полицията няма да си мръдне и пръста. Кой би повярвал, че една дребна възрастна дама е способна на хладнокръвно убийство? Беше наел портиерната под измислено име, не беше казал на никого, че е тук. Дори да дойдеха, ченгетата щяха само да почукат на вратата, да зададат няколко любезни въпроса и да си тръгнат.

Ново силно сръчкване.

Фелдър се опита да преглътне, но откри, че се задушава от страх. Направи крачка напред, после още една и заслиза болезнено бавно, като някакъв старец. Дукчук го следваше на няколко стъпала разстояние.

Времето сякаш забави хода си. Всяка крачка надолу към мазето бе като малка агония. „Убий го. И после можеш да погребеш останките му под пода на мазето за туршии“. Ох, Господи… Господи, наистина щеше да умре. Или това все пак беше някаква гадна, зловеща шега, опит да го тероризират? Нещо не му се вярваше.

Стигна последното стъпало и спря. Бе студено и влажно, единствената светлина идваше от голата крушка горе на стълбището и от колебливи пламъчета от помещението отляво. Пред него започваше тесен коридор, по чиято дължина имаше други затворени врати.

Това беше. Зачака, готов за свирепия удар в главата, за ослепителната болка, експлодираща в черепа му, за бялата светлина, която бързо ще се смени с пълен мрак. Но вместо това Дукчук го сръчка отново със сопата да продължи напред.

Минаха през отворената врата отляво. С периферното си зрение Фелдър видя високи свещи с трептящи пламъчета, странно изрисувани ленени завеси, малки каменни фигурки на пиедестали, подредени в полукръг. Леговището на Дукчук.

Вървяха право към затворена врата в дъното на коридора. Докато Фелдър се взираше в нея, дишането му се ускори и той изхлипа:

— Моля те. Моля те, моля те, моля те…

Спряха и Дукчук му направи знак да отвори последната врата. Фелдър посегна към дръжката. Ръката му трепереше, краката едва го държаха. Едва на третия опит успя да хване дръжката с достатъчно сила, за да я завърти.

Вратата се отвори към пълен мрак, непряката светлина на свещите разкриваше само смътни очертания — бъчви, щайги, наполовина пълни с гниещи репи и моркови, дървени рафтове с буркани, много от които се бяха пръснали и тъмното им зловонно съдържание беше покрило долната страна на лавиците и висеше на засъхнали нишки.

Мазето за туршии.

Фелдър се чу как хлипа все по-силно. Сякаш плачеше някой друг. Дукчук отново го сръчка да продължи напред. Но този път Фелдър не можеше — или не искаше — да помръдне. Вместо това ръката му се плъзна в джоба и инстинктивно стисна малкия плик.

— Констанс — промълви той. И в този момент на най-дълбока криза внезапно осъзна, макар че сигурно го бе знаел много преди това, че е безнадеждно влюбен в нея. Може би го беше знаел, но просто не го бе признавал пред самия себе си. Именно затова беше дошъл тук. И сега всичко бе свършило. Тя никога нямаше да разбере, че е намерил кичура от косата й. Нито щеше да научи цената, която той щеше да плати за него.

Дукчук го смушка отново. И отново Фелдър остана на мястото си, неспособен да помръдне, на прага на мазето за туршии.

Жесток удар се стовари върху дясното му рамо. Фелдър извика и залитна напред. Втори удар го улучи отзад, в сгъвката на коляното, и Фелдър се свлече на земята, челото му се удари в пръстения под.

Това беше.

Внезапно — сигурен бе, че е свързано с откровението относно чувствата му към Констанс — страхът му изчезна. И се смени с нещо като изненада — и гняв. Изненада, че ще си отиде по този начин; че последното нещо, което ще види, е този неравен прашен под, огромното, подобно на дъска стъпало на Дукчук, обърнато частично към него, с дебели черни нокти. И гняв срещу огромната несправедливост на всичко това. През целия си живот беше вършил добро, бе помагал на хората, беше се опитвал да е най-добрият, искрен и добросърдечен… И нима накрая щеше да умре като беззащитна жертва на побъркан убиец?

Ръката, стиснала плика, напипа нещо друго — нещо студено и право. Скалпелът. Той пусна плика и пръстите му се свиха около дръжката. И изведнъж Фелдър разбра какво трябва да направи.

С едно-единствено движение извади ръка от джоба си и — хванал скалпела между палеца и кокалчето на средния си пръст, с показалец върху тъпата страна на работната част, както го бяха учили в медицинското училище — замахна с цялата си сила към дебелото ахилесово сухожилие зад глезена на Дукчук.

Чу се влажен, мляскащ звук, когато срязаното сухожилие освободи напрежението си, отлетя нагоре като пуснат ластик и изчезна в прасеца. Дукчук моментално рухна на колене. Очите му се разшириха, устата му образува съвършен кръг и за първи път прислужникът издаде звук — оглушителен, животински рев на чиста агония.

Фелдър с мъка се изправи, все още стиснал окървавения скалпел. Дукчук изрева отново и се опита да докопа Фелдър, но психиатърът отскочи назад, като в същото време замахна към ръката му и разряза дланта като презряла диня.

— Още ли искаш, кучи сине? — извика той, изумен от собствената си ярост. Но Дукчук беше ослепял от болка и вече се търкаляше по пода, стиснал глезена си, ревеше и кряскаше като бебе. Сякаш беше забравил напълно за Фелдър.

Със свръхестествен прилив на сили Фелдър се обърна, изкачи със залитане стълбите и излезе в кухнята, като събори някакъв стол. Някъде отгоре се чу раздразненият вик на старата дама.

— За бога, Дукчук! Забавлявай се колкото искаш, но престани с този шум!

Фелдър закуцука колкото се може по-бързо през тъмната кухня. Безмозъчният вой на Дукчук долиташе отдолу, но вече беше по-приглушен. Фелдър стигна до задния изход, вдигна резето и отвори широко вратата. Без да обръща внимание на болката от счупените ребра и наранения крак, тръгна през храсталаците, стигна до портиерната, влезе колкото да вземе куфарчето си и ключовете, добра се със залитане до волвото, качи се, запали двигателя, излезе на централната улица и се отдалечи от кошмарната къща с цялата скорост, на която беше способен.