Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (65) (Два гроба)

61.

Този път Фелдър остана в тъмното край прозорците на библиотеката повече от час в мразовитата нощ, напрегнат и изпълнен с опасения. Къщата изглеждаше като мъртва — никакви светлини, никакво движение. И най-вече никакъв Дукчук. Накрая събра кураж, отвори прозореца и се вмъкна вътре.

Остави прозореца отворен, в случай че му се наложи да се изнася по спешност, застана неподвижно и се ослуша. Нищо. Точно както се беше надявал.

Беше взел всички предпазни мерки. През последните няколко нощи бе държал библиотеката под око, като наблюдаваше от безопасното прикритие на кипариса. Цареше пълен покой. Разминалата се на косъм среднощна среща с Дукчук явно беше някаква шантава случайност, тъй като той като че ли нямаше навика да броди из къщата по тъмно. Предишния следобед госпожица Уинтур го беше поканила на чай и нито тя, нито ужасяващият й прислужник не показаха с каквото и да било, че нещо не е наред. Явно не бяха заподозрели нищо.

Но Фелдър знаеше, че не може да чака цяла вечност. Трябваше да действа сега — още протакане и щеше напълно да изгуби кураж. Констанс и „Маунт Мърси“ и без това започваха да му се струват много, много далеч.

Тръгна пипнешком покрай рафтовете, като докосваше вълнистата повърхност на оловните стъкла на витрините. Буква У трябваше да е в края на колекцията и това означаваше, че портфолиото на Александър Уинтур се намира близо до плъзгащите се врати, водещи към главния коридор. За негово облекчение вратите бяха плътно затворени.

Спря при предпоследния шкаф и се заслуша, но къщата си оставаше все така притихнала. Извади фенерчето от джоба си, внимателно го заслони с длан и светна към книгите пред себе си. Трап. Трейвън. Тримейн.

Изгаси светлината и пристъпи към следващия, последен шкаф. Отново се поколеба, като се ослушваше и за най-малкия шум. После вдигна фенерчето и го насочи към горните лавици. Някакви седем тома — и до тях нещо като пергаменти, завързани с разпадаща се алена лента.

Насочи фенерчето към следващата лавица, после към следващата и продължи хоризонтално по заглавията. Оскар Уайлд, „Портрет на Дориан Грей“. П. Г. Удхаус, „Моят човек Джийвс“. Все първи издания. А между тях имаше три дебели папки от черна кожа, съвсем прости и оръфани, без никакви етикети или надписи.

Сърцето на Фелдър се разтуптя бясно.

Стисна фенерчето със зъби, отвори стъклената витрина и извади първата папка. Беше покрита с прах и изглеждаше така, сякаш не е била докосвана от сто години. Фелдър я отвори внимателно, като едва ли не се страхуваше да си поеме дъх. Вътре имаше десетки груби скици и предварителни опити за бъдещи картини. Бяха избледнели, покрити с кафяви петна и доста приличаха по стил на онези, които беше видял в Историческото дружество.

Сърцето му заби още по-бързо.

Започна да прелиства с треперещи пръсти скиците. Първите две бяха неподписани, но на третата имаше подпис в долния десен ъгъл — УИНТУР, 1881.

Отвори края на папката. Там, закрепен за корицата с тясна ивица лепило, имаше пожълтял плик. Фелдър извади скалпела от джоба си и внимателно отдели плика. Пръстите му бяха като изтръпнали и му трябваха два опита, за да го отвори.

Вътре имаше малък кичур тъмна коса.

За момент Фелдър просто се взираше в него със странна смесица от чувства — тържество, облекчение, донякъде изумление. Значи беше истина — всичко бе истина.

Момент — това онази коса ли беше? Имаше и две други папки. Възможно ли бе Уинтур да е събирал кичури и от други момичета? Изглеждаше малко вероятно, но трябваше да провери.

Прибра плика в джоба си, върна папката на мястото й и взе следващата, като я прелисти бързо. Вътре имаше още скици и акварели. Дишането му се ускори от желанието да приключи по-бързо. Не откри пликове с кичури. Върна папката, свали третата и я прелисти, като в бързината скъса няколко страници. Пак не откри нищо. Затвори папката и я напъха на мястото й, но в бързината прояви небрежност и тя падна от задната страна на лавицата с глухо туп.

Фелдър замръзна. В студената тишина на къщата тихото тупване бе прозвучало като трясък на гръмотевица.

Зачака, като се ослушваше.

В мразовитата къща обаче не се чуваше нито звук. Фелдър бавно се отпусна и дишането му се успокои. Никой не бе чул нищо. Просто го гонеше параноя.

Опипа плика в джоба си и той изпука сухо. Едва сега, когато страхът му отшумя, Фелдър започна да си дава сметка за значението на находката. Вече нямаше никакво съмнение — Констанс наистина бе на сто и четирийсет години. Не беше побъркана. Казвала бе истината от самото начало.

Странно, но това осъзнаване не го шокира толкова, колкото беше очаквал. Неясно как, но вече знаеше, че е истина — от спокойния, прозаичен тон, с който тя защитаваше твърденията си, от начина, по който описваше с най-малките подробности Уотър стрийт от 80-те години на деветнайсети век, от честността, която се излъчваше от нея. Всъщност всичко бе точно такова, каквото Фелдър искаше да е, защото…

Двойната врата на библиотеката се отвори с трясък и влезе Дукчук — облечен в своята безформена роба и стиснал същата жестока сопа, която Фелдър бе видял и миналия път. Взираше се в него с мънистените си черни очи.

С вик на ужас Фелдър се хвърли към прозореца, но Дукчук се оказа по-бърз — с един скок се озова до прозореца и го затвори, като се движеше безшумно, ужасяващо безшумно. Оголи зъби в хищна усмивка — и за първи път Фелдър забеляза, че те са изпилени. Фелдър изрева и се опита да се защити, но Дукчук се нахвърли върху него, една татуирана ръка го сграбчи през врата и се стегна като гарота.

Докато се съпротивляваше като обезумял, Фелдър почувства внезапна изпепеляваща болка, — сопата го фрасна отстрани по главата. Коленете му се подкосиха, Дукчук го просна на земята и го блъсна в гърдите; ужасният удар го остави без въздух и той остана да лежи, без да може да си поеме дъх.

Червена пелена се спусна пред очите му. Фелдър се бореше да остане в съзнание, дереше гърдите си, докато най-сетне не успя да поеме глътка въздух. Мъглата бавно се разпръсна и на слабата светлина от коридора Фелдър видя, че Дукчук се е надвесил над него, скръстил мощните си татуирани ръце на гърдите си. Неестествено малките му очи горяха като въглени. Зад него стоеше миниатюрната госпожица Уинтур.

— Така значи! — каза тя. — Бил си прав, Дукчук. Този човек е най-обикновен крадец, представящ се за наемател! — Изгледа свирепо Фелдър. — И като си помисля каква наглост само, да пиете чая ми под собствения ми покрив, да се радвате на гостоприемството ми, докато кроите планове как да лишите една слаба, беззащитна възрастна жена като мен от мизерното й имущество! Отвратителен човек!

— Моля ви — започна Фелдър. Опита се да се изправи на колене. Главата му пулсираше, несъмнено имаше счупени ребра, а в устата си усещаше металическия вкус на кръв, примесена със страх. — Моля ви. Не съм взел нищо. Просто ми беше любопитно. Исках да огледам. Чувал съм толкова много…

Млъкна, понеже Дукчук вдигна заплашително сопата. Госпожица Уинтур щеше да се обади в полицията; щяха да го арестуват и да го хвърлят в затвора. С кариерата му бе свършено. Какво си беше въобразил, по дяволите?

Прислужникът погледна през рамо госпожица Уинтур. Въпросът в очите му беше недвусмислен: какво да правя с него?

Фелдър преглътна с мъка. Това беше — щяха да извикат полицията, след което щяха да започнат гадостите. По-добре бе да го приеме. И да започне да скалъпва някакво добро обяснение.

Госпожица Уинтур продължи да го гледа свирепо още няколко секунди. После се обърна към Дукчук.

— Убий го. И после можеш да погребеш останките му под пода на мазето за туршии. При останалите. Обърна се и излезе с вирната глава от библиотеката.