Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (64) (Два гроба)

60.

След кея се извиваше леката дъга с чакъл плаж, а четиристотин метра по-нататък започваше гората, подобна на някаква тъмна, бодлива, сякаш непреодолима стена. Небето потъмня, когато слънцето се спусна през последния слой облаци и угасна във водовъртеж от светлина на хоризонта.

Пендъргаст бръкна в раницата си, извади червено фенерче, обърна се към невъзмутимия Егон и заговори тихо, с едва сдържано вълнение:

— Скъпи ми друже, сега настъпва времето на Кралица Беатрис.

Пое по плажа, следван от Егон. Няколко малки лодки бяха изтеглени на брега, с опънати да се сушат мрежи. По-нататък чакълът се смени с вулканична скала, а минути по-късно се озоваха на края на гората. Последната светлина умираше зад крепостта на острова, подчертавайки ярките прожектори. Над водата се разнесе друг далечен писък — птичи или човешки?

— Егон, каква е онази развалина там? — попита Пендъргаст и посочи към форта. — Защо е цялата осветена? Какво става там?

За момент Егон впери поглед в него и очите му отразиха светлината от крепостта. После проговори за първи път, откакто бяха заедно.

— Селскостопански проучвания. Животновъдство.

— Животновъдство ли? — Пендъргаст поклати глава. — Е, не ми влиза в работата. Нашата цел е гората. — Той бръкна отново в раницата и извади второ червено фенерче. — Това е за вас. Не използвайте обикновено фенерче, моля — Кралица Беатрис не обича ярката светлина. Следвайте ме, не се отделяйте и не вдигайте шум.

Подаде на Егон фенерчето и влезе в гората. Бодливите клони на араукариите се смесваха с гъстия храсталак и им препречваха пътя, всичко беше влажно, но Пендъргаст, слаб и подвижен като змия, се движеше бързо през тъмната мокра растителност, като насочваше фенерчето си в една или друга посока, вдигнал мрежата за пеперуди, готов да замахне.

— Не изоставайте! — прошепна през рамо на препъващия се зад него Егон.

Теренът започна да се издига. В тази част на гората нямаше никакви пътеки; не се виждаха никакви признаци за човешко присъствие извън градчето. Гората по всичко приличаше на затънтена джунгла. И в същото време, поради някаква необяснима причина, нещата не изглеждаха съвсем наред.

— Ето една! — изведнъж извика Пендъргаст. — Виждате ли я? Боже мой! Не мога да повярвам!

И в следващия миг изчезна в гъсталаците с фенер в ръка, размахал мрежата си като обезумял. Егон извика някъде отзад и се втурна след него, като чупеше клони.

 

 

След десетина минути Пендъргаст наблюдаваше от един дебел клон на десетина метра над земята как Егон се препъва през гората, вика Фосет и осветява с мощен фенер храсталаците около себе си. В гласа му ясно личеше напрежение и паника.

Пендъргаст изчака половин час, докато спътникът му тръгна да го издирва някъде на юг. После се спусна безшумно и пъргаво като маймуна от дървото, покри червения си фенер със специално капаче и бързо тръгна на север, нагоре по склона. Продължи да се изкачва цял час, докато не стигна до тесен хребет — устието на кратер, долепен до основния. Тук изключи фенера. Дърветата тук бяха по-редки и му откриваха изглед надолу към широкото дъно на огромния кратер, осветен от лунния сърп. Беше доста плитък, с диаметър няколко километра и площ от няколко хиляди хектара ниви и пасища, възползващи се от богатата вулканична почва. Това бе житницата на Нова Годои, несъмнено някогашното място на старата тютюнева плантация. Кратерът създаваше почти идеален за земеделие микроклимат. В отсрещния му край се издигаше компактна група мъртви вулканични конуси, подобни на черни цилиндри. До тях бяха долепени селскостопански навеси, оранжерии, плевни и силози. Всичко около тях бе притихнало, никакви светлини не нарушаваха кадифената тъмнина.

По устието минаваше едва забележима пътека и Пендъргаст тръгна по нея, докато не стигна до втора, спускаща се на зигзаг в кратера — стръмна отначало, но с приближаването на полята започна да става по-полегата. Секунди по-късно се намираше на края на първата нива — същинско море от царевица, напълно неподвижна на бледата лунна светлина. Пендъргаст навлезе в нея и продължи с бърза безшумна крачка към отсрещния край на кратера и селскостопанските постройки.

След царевичната имаше други ниви и градини, засети и засадени с най-разнообразни култури — домати, бобови, тикви, пшеница, памук, люцерна и тимотейка, както и тучни пасища за добитък. Пендъргаст бързо пресече всичко това и стигна до отсрещната страна при сградите.

Избра първата — огромен склад с ламаринен покрив. Вратата беше заключена с катинар. Пендъргаст бързо прокара длан по него и той сякаш се отвори самичък. Пендъргаст бутна вратата. Вътре миришеше на машинно масло, дизел и пръст. Бързо светване с покритото фенерче разкри редици селскостопански машини — трактори, култиватори, плугове, дискове за брануване, редосеялки, пръскачки на тор, комбайни, балиращи машини, багери и товарачи — все стари, но отлично поддържани модели.

Пендъргаст разузна покрай оранжериите, чиито стъклени панели проблясваха на лунната светлина. Вътре се отглеждаха цветя — всякакви видове, в несметни количества. Една оранжерия бе пълна с екзотични рози с всевъзможни размери, цветове и форми.

След оранжериите се издигаха мъртвите вулканични конуси, стръмни и високи, покрити с вулканична пепел. Пендъргаст се промъкна покрай най-близкия и спря — там, в подножието му, имаше тясна, подобна на барака постройка без прозорци, чиято задна част бе вкопана във вулканичната скала.

Пендъргаст се промъкна до вратата и долепи ухо. Отначало не успя да различи нищо, но след малко до него достигнаха едва доловими звуци — движение, въздишки, тътрене, може би дори кашлица.

Вратата бе неуместно яка, от тежко дърво със стоманен обков. Ключалката бе сложна, но не успя да издържи повече от шейсет секунди на опитните ръце на Пендъргаст. Вратата се отвори на добре смазаните си панти. Отвътре го лъхна зловонна, противна миризма. Цареше пълен мрак.

Пендъргаст пристъпи напред, като прикриваше светлината на фенерчето. Бараката се оказа само преддверие, водещо към нещо, изградено под или може би във вулканичните конуси. Пред него имаше широко стълбище с ниски стъпала от изгладен от използване камък. Пендъргаст спря на горното стъпало и изключи фенерчето, преди да продължи. Отдолу се процеждаше слаба светлина с червеникав оттенък, която се засилваше с приближаването му. Пендъргаст слезе по стълбището и се озова в дълъг тъмен тунел. Тук звуците се чуваха по-ясно — тътрене, хъркане, мърморене. Звуци на хора. На много хора.

Безкрайно предпазливо Пендъргаст запристъпва в тъмното, като се придържаше към стената. Червеникавото сияние идваше от два прозореца с решетки на заключена двойна врата в дъното на тунела. Приклекнал, Пендъргаст продължи до вратата, огледа ключалката и се заслуша. От другата страна имаше някой, който крачеше напред-назад — стража. Пендъргаст продължи да слуша, преценявайки бавното му равномерно темпо. После издебна подходящия момент, изправи се и надникна през решетките.

Пред очите му се разкри огромно помещение, осветено с приглушена червена светлина от редици голи електрически крушки. Помещението бе заето от множество редове груби дървени легла на три етажа, които се губеха в мрака. На всяко легло имаше едно-единствено одеяло, а под одеялата — поне под повечето — имаше хора. Повечето спяха неспокойно, с измъчени лица, но имаше и други — движеха се като призраци, очевидно към тоалетната покрай едната стена. Имаше и такива, които просто се щураха безцелно, неспособни да заспят, с безнадеждни очи, отразяващи червената светлина на крушките.

Всичко, което Пендъргаст не бе видял в Нова Годои, беше тук — деформираните, сакатите, грозните, ниските и дебелите, слабите, старите — и най-вече душевноболните. Но онова, което го ужаси най-много, бе, че той разпозна някои от тези лица. Само преди часове ги беше видял в градчето, но онези лица бяха на изпълнените с жизненост, усмихнати половинки на тези хора — на близнаците. Само че тези подземни двойници имаха странните и смущаващи изражения на душевноболни, на празнота на ума, на отчаяние и безнадеждност, а жилавите им мускули, почернялата кожа и грубите ръце свидетелстваха, че животът им минава в тежък труд на полето.

Пендъргаст видя как стражът се обръща в дъното на помещението. Той не беше от тези хора, а от другите — висок, красив. Присъствието му изглеждаше ненужно — горките нещастници тук не бяха в състояние да се разбунтуват, да избягат или да създадат някакви други неприятности. На лицата на всички бе изписано абсолютно примирение.

Пендъргаст се дръпна от прозореца и се оттегли обратно в тунела към стълбището. След няколко минути вдишваше дълбоко, или по-скоро гълташе прохладния свеж въздух горе, но гротескната картина на човешко страдание, която бе видял току-що, остана запечатана в съзнанието му.