Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (63) (Два гроба)

59.

Докато минаваха през градчето, Пендъргаст зяпаше с неприкрит интерес всичко, което му се изпречеше пред очите. Вече ръмеше по-слабо, облаците се вдигаха и мъглите постепенно започнаха да се разпръскват, откривайки по-добър изглед към района. Селището се състоеше от варосани постройки, издигнати от двете страни на широки прави улици покрай брега на изумрудено езеро. Макар да бе на не повече от половин век, то великолепно пресъздаваше архитектурата на старо баварско село, като се започне с общия градоустройствен план и се стигне до паважа по улиците, стръмните каменни стъпала, спускащи се към водата, изрисуваните на ръка табели, покритите с каменни плочи покриви и по-големите каркасно-панелни публични постройки.

Самият бряг на езерото се красеше от дълъг каменен кей от добре одялан камък, който водеше към добре поддържани докове, пристани и рампи за спускане на вода, на които бяха вързани ярко боядисани рибарски лодки и няколко катера. Всичко бе обвито в мъгла; самото езеро чезнеше в ситния дъжд и централният му остров се виждаше само като смътен сив силует.

Селището свършваше рязко с гора от невероятно високи араукарии, смесени с борове и други субтропични дървета. Мъглата, мрачното време и първобитната стена на гората представляваха странна противоположност на градчето — толкова спретнато и чисто, толкова европейско по характер.

Може би поради дъжда улиците бяха зловещо пусти.

След няколко минути спряха пред градския съвет — каркасно-панелна сграда, изпълнена в псевдосредновековен стил. Капитанът го въведе в спартански обзаведената зала за събрания, зад която се намираха кабинетите, а после в голям кабинет в дъното на сградата. От широкия прозорец се откриваше изглед към езерото. В тухлената камина гореше огън, а на масата имаше ваза с великолепни червени рози. Зад бюрото седеше шишкав мъж в тиролски костюм, червенобуз и с жизнерадостно изражение. Сините му очи обаче бяха абсолютно безизразни, подобно на малки стъклени топчета, отразяващи единствено попадналата в тях светлина и нищо повече.

— Това е Bürgermeister Келер — представи го капитанът. — Кметът на Нова Годои.

Кметът стана и протегна ръка — малка и тлъста.

— Разбрах, че търсите пеперудата Кралица Беатрис! — сърдечно рече той. Келер също говореше перфектен английски. — Надявам се да я намерите.

Оправянето на бюрократичните подробности отне време, но бе извършено много прилежно и ефективно. Пендъргаст получи официален подпечатан документ, който трябваше да носи непрекъснато. Докато приключваха с подробностите, в кабинета влезе строен мъж на около трийсет и пет, с тясна глава, изпъкнало чело, което сякаш се надвесваше над воднисто сините му очи, и дебела долна устна, която също стърчеше над горната и придаваше на лицето му чудат, някак хлътнал вид.

— А това е ескортът ви — обяви кметът. — Казва се Егон.

— Можете да ходите където пожелаете, с изключение на езерото и острова. — Капитанът замълча многозначително. — Предполагам, че не сте възнамерявали да посещавате острова?

— О, не — отвърна Пендъргаст. — Последната пеперуда е била открита на сушата, на брега на езерото. Не ми трябват разходки с лодки — наслаждавах им се достатъчно по пътя насам!

Малката шега накара кмета да се изкиска.

— Добре. Егон ще ви покаже и къде ще нощувате. Егон, погрижете се Herr Doktor да получи всички удобства, ако обичате.

Егон кимна.

Пендъргаст се поклони.

— Благодаря. Изключително мило от ваша страна. Но нямам нужда от място за нощуване. Разбирате ли, Кралица Беатрис е най-добре да се търси нощем.

 

 

Щом излязоха обратно на улицата, слънцето най-сетне проби облаците и изпълни градчето със слабата си светлина. Воалът над езерото бавно се вдигна и се видя централният остров — гол конус от застинала лава, увенчан с мрачна крепост от древна вулканична скала, черна, с частично порутени кули и рушащи се бойници и зъбери. Един-единствен слънчев лъч прониза сумрака и освети комплекса; за момент, докато светлината минаваше над стария форт, Пендъргаст зърна отблясъка от нещо метално, скрито зад масивните стени.

Появата на слънцето имаше необичаен ефект върху градчето. Внезапно, сякаш по даден сигнал, улиците се изпълниха с мъже и жени, които вървяха по работата си със забележителна целенасоченост. Беше като на снимачна площадка: много от жителите бяха облечени в старомодни облекла от края на 40-те. Жените бяха с прически на букли и шити по поръчка жакети или рокли с широки рамене и поли, а мъжете носеха тъмни торбести костюми и шапки; някои пушеха лули. Всички бяха красиви и повечето имаха класически нордически черти — високи, руси и синеоки, с високи скули. Придвижваха се с велосипеди или пеша, някои с ръчни колички и двуколки. Но, както забеляза Пендъргаст, не се виждаха никакви автомобили. Единствените моторни превозни средства бяха джипове от времето на Втората световна война, карани от мъже в маслиненозелени дрехи, винаги с важни на вид пътници в сиви униформи на задната седалка. Те бяха и единствените, които носеха оръжие и бяха доста добре въоръжени, с едрокалибрени пистолети, а често и с автомати с големи пълнители.

Мнозина от жителите спираха и го зяпаха, някои с увиснали от изненада ченета, а други с неприкрита враждебност. Защото Пендъргаст, известен също като д-р Пърсивал Фосет, определено биеше на очи тук. Точно както възнамеряваше.

Пендъргаст тръгна енергично към кея, като обясняваше на висок глас, че Кралица Беатрис предпочитала крайбрежните зони и че любимото й време от денонощието било по зазоряване, а не по залез, но човек никога не можело да е сигурен. Егон сякаш не го чуваше и го следваше упорито и неуморимо, без нито веднъж да изостане.

Лодките по кея бяха поддържани безупречно и някои бяха много по-големи, отколкото бе нужно за езерен риболов. Сред тях имаше и два големи моторни шлепа с тежки машини и екзотично оборудване с неясна функция — също много по-големи, отколкото бяха необходими на една затънтена селскостопанска общност. Пендъргаст дори не можеше да си представи как съдове с подобни размери са били транспортирани до това изолирано езеро. Вечерта наближаваше и на кея закипя оживена работа — рибарите започнаха да разтоварват дневния си улов, който се поставяше в лед и се товареше на тежки ръчни колички. Всичко тук бе картина на индустрия, здрава работа и явно самозадоволяване — образец на идеалното общество. Пендъргаст забеляза, че в градчето като че ли няма нито един бар или кафене.

— Егон, кажете ми — тук на сух режим ли сте? Позволено ли е консумирането на алкохол?

Въпросът — първият, зададен от Пендъргаст, — не получи отговор. Егон дори не показа с нищо, че го е чул.

— Е, добре тогава. Да вървим.

Пендъргаст тръгна с бърза крачка по кея. Облаците най-сетне се разпръснаха напълно, разкривайки прекрасен живописен залез — огромният оранжев диск на слънцето се спускаше през яркочервените облачни слоеве на отсрещния бряг, превръщайки водата в огън и откроявайки мрачната порутена крепост на острова в средата на езерото.

Непосредствено след края на кея имаше необичайно скално образувание — три големи камъка, по-скоро канари, забележително еднакви по размери и форма, които се издигаха на няколко стъпки над водната повърхност и бяха подредени почти в равностранен триъгълник, на десетина метра един от друг. Тук Пендъргаст спря и погледна назад към градчето, пълзящо по плавните склонове на стария вулкан. Истинска картина на реда, чистотата, ефективността и регулацията. Сградите бяха чудесно поддържани, прясно варосани, с яркозелени и сини капаци на прозорците. На много от первазите имаше пълни с цветя саксии. Не се виждаха никакви боклуци, дори опаковки от дъвки; нямаше графити, нито бездомни кучета — всъщност нямаше никакви кучета; не можеха да се видят клошари, пияници или безделници, нямаше улични кавги и викове, никъде не се чуваше врява.

Като че ли липсваха и други неща освен кучета и боклук. Макар да имаше много хора на средна възраст, че и вече на години, никъде не се виждаха грохнали, затлъстели или хора с физически недъзи. И, което бе особено интересно, нямаше никакви близнаци.

С две думи, истинска малка утопия, скрита в дълбините на бразилската джунгла.

С падането на нощта в крепостта на острова заблестяха светлини — ярки лъчи на прожектори, които къпеха каменните бастиони в ослепително бяло. Застанал на кея в тихия здрач, Пендъргаст започна да чува звуците откъм острова — бръмчене на генератори, тракане на машини, пращене на електричество и едва доловимия, понесъл се над тъмните води на езерото писък на птица — или може би писък на агония.