Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (62) (Два гроба)

58.

Пендъргаст чу в далечината звука на двигателя, който скоро заглъхна надолу по реката. Устните му се изкривиха в едва доловима усмивка и той продължи напред. Черният път се виеше през безкрайната влажна джунгла, от странните, покрити с тръни клони на вечнозелените араукарии капеха капки. Пендъргаст крачеше, като от време на време се отклоняваше да преследва някоя пеперуда. Пътят правеше няколко широки завоя през джунглата, като се издигаше все повече и повече, докато не стигна до ниско стелещите се облаци.

След час и половина излезе на равно на върха на нисък хребет — устието на древен вулканичен кратер. По-нататък пътят се спускаше в мъглата. Видимостта тук бе само няколкостотин метра.

Пендъргаст се загледа към кратера. Бръкна в джоба си и извади сгънат лист — рисунката на Тристрам, характерната особеност на Нова Годои, която не беше успял да опише с думи. Изображението съответстваше идеално на кратера пред него.

Пендъргаст тръгна надолу и когато теренът се изравни отново, се озова пред два стълба от лава от двете страни на пътя, с телена ограда и каменна стена, която се губеше в джунглата отляво и отдясно. Зад портала имаше постройка за стражата. Когато приближи, двама пазачи изхвърчаха навън с карабини в ръце. Започнаха да му викат на немски и насочиха оръжията си към него.

— Говоря само английски! — извика в отговор Пендъргаст и вдигна ръце. — Аз съм естествоизпитател! Дойдох да търся пеперуди!

Войниците явно никога досега не бяха попадали в подобна ситуация. Единият, който явно беше командирът, пристъпи напред и премина на отличен английски.

— Кой сте вие? Как се озовахте тук?

— Казвам се Пърсивал Фосет — каза Пендъргаст, разрови се в раницата си и извади британски паспорт. — Член на Кралското дружество. Дойдох с лодка по реката и мога да ви кажа, че пътуването никак не бе леко!

Стражите като че ли донякъде се успокоиха и отпуснаха оръжията.

— Това е частна собственост — каза командирът. — Не можете да влезете.

— Обиколих половината свят, за да открия пеперудата Кралица Беатрис, и няма да позволя да ме отпратят — отвърна Пендъргаст с писклив глас, комбиниращ молба и агресивност. После извади някакъв лист. — Имам препоръчително писмо от губернатора на провинцията и още едно от Санта Катарина. — Представи документите, които бяха на бланки, надлежно подпечатани и подписани. — Имам също и писмо от Кралското дружество, призоваващо да ми бъде оказано съдействие във важната ми мисия, както и друго от Департамента по лепидоптерология на Британския музей, подкрепено от Ентомологическото дружество на Бразилия. — Появиха се още бумаги. — Както виждате, мисията е от изключителна важност за науката! — Децибелите на гласа му се увеличиха.

Командирът взе наръча листа и ги прегледа. Намръщената му физиономия изкривяваше острите му нордически черти.

— Не допускаме посетители по какъвто и да бил повод — заяви той. — Както вече ви казах, това е частна собственост.

— Ако откажете да ме пуснете — пискливо отвърна Пендъргаст, — ще стане скандал. Ще се погрижа за това. Скандал!

Думите му породиха известно безпокойство в изражението на стража и той се дръпна настрани и се консултира с подчинения си. След това влезе в постройката и през прозореца се видя как се обажда по радиостанцията. Разговорът продължи известно време. Накрая командирът се върна при портата и каза:

— Чакайте тук.

След няколко минути по пътя се спусна джип, каран от мъж в маслиненозелени дрехи, друг мъж в сива униформа седеше на задната седалка. Джипът спря и онзи от задната седалка слезе. Макар да не беше облечен точно във военна униформа, стойката и походката му бяха войнишки.

— Отворете портата — каза той.

Стражите отвориха портата и мъжът пристъпи напред с протегната ръка.

— Аз съм капитан Шеерман — каза с лек немски акцент, докато се ръкуваше с Пендъргаст. — А вие сте господин Фосет?

— Доктор Фосет.

— Разбира се. Естествоизпитател, доколкото разбрах?

— Точно така — отвърна Пендъргаст, повишавайки войнствено тон. — Както казах на тези мъже, обиколих половината свят на мисия от огромна научна важност, подкрепен от губернаторите на два бразилски щата, а също така от Британския музей и Кралското общество в сътрудничество с Ентомологическото дружество на Бразилия. — Произнесе името на бразилското дружество на португалски, като се запъваше на всяка дума. — Настоявам да бъда посрещнат с подобаващата любезност! Ако ме отпратите, гарантирам ви, сър, че ще последва разследване. Много подробно разследване!

— Разбира се, разбира се — успокояващо рече капитанът. — Ако позволите…

Пендъргаст обаче нямаше намерение да млъква.

— Тук съм, за да намеря пеперудата Кралица Беатрис, Lycaena regina, отдавна смятана за изчезнала. Била е наблюдавана за последен път в калдерата Нова Годои през хиляда деветстотин трийсет и втора. Двайсетгодишните ми проучвания…

— Да, да — любезно, макар и с известно нетърпение го прекъсна капитанът. — Разбирам. Не е нужно да се вълнувате толкова, нито да се стига до разследване. Добре сте дошли. Имаме някои правила, но за вас ще направим изключение. Временно изключение.

Последва кратко мълчание.

— Е — рече Пендъргаст, — това е изключително мило от ваша страна. Изключително! Ако има някакви такси и…?

Капитанът вдигна ръка.

— Не, не. Единственото, за което ще настояваме, е да приемете ескорт.

— Ескорт ли? — Пендъргаст се намръщи.

— Тук сме свикнали на уединение и някои от хората ни могат да се стреснат при вида на непознат. Ще ви трябва ескорт, най-вече за собственото ви удобство и безопасност. Съжалявам, но това не подлежи на обсъждане.

Пендъргаст изсумтя.

— Щом е необходимо, добре. Но ще обикалям гората по всяко време и при всякакви условия, така че по-добре той или тя да бъдат във форма.

— Естествено. А сега, мога ли да ви ескортирам до градския съвет, където да се погрижим за документацията?

— Така е по-добре — каза Пендъргаст и се качи в джипа, докато капитанът му държеше вратата отворена. — Всъщност много по-добре. Направо чудесно.