Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (59) (Два гроба)

55.

Естествоизпитателят седеше на сянка върху раницата си и чакаше пристигането на сеньор Майкъл Джексън Мендонка. Онзи най-сетне се появи, при това с фанфари — едър, широкоплещест, почернял от слънцето, сравнително млад, с гигантска усмивка, дълга къдрава коса, прибрана с бандана^[1], риза без ръкави, шорти и джапанки. Проби си с лакти път през тълпата, като силният му дружелюбен глас подканваше всички да му сторят път. Протегна ръка двайсет метра преди да е стигнал до учения и се ръкува енергично с него.

— Майкъл Джексън Мендонка! На вашите услуги!

Естествоизпитателят измъкна полусмазаната си ръка при първа възможност и каза малко сковано:

— Аз съм Пърсивал Фосет^[2]. — Поне английският на Мендонка беше почти перфектен.

— Пърсивал! Мога ли да ви наричам Пърси?

Разрешението бе дадено с още едно сковано кимане.

— Добре, добре! Аз самият съм от Ню Йорк. Куинс! Прекарах двайсет години във вашата велика Америка. И тъй… чух, че искате да пътувате до Нова Годои?

— Да. Макар да се оказа, че може да е трудно.

— Не, ни най-малко — извика Мендонка. — Вярно, пътят е дълъг. И Нова Годои не е истински град, искам да кажа, публичен град. Намира се много навътре в гората. Външни лица не се допускат. Не са приятелски настроени. Никак не са приятелски настроени.

— Не ми трябват приятели — каза естествоизпитателят. — Няма да досаждам на никого. Ако изникнат проблеми, мога да платя. Разбирате ли, тръгнал съм по следите на Кралица Беатрис. Да ви е позната?

Мендонка се намръщи объркано.

— Не.

— Не? Това е най-рядко срещаната пеперуда на света. Уловен е само един екземпляр, който сега се намира в Британския музей, екземпляр номер 75935А1901. — Произнесе номера едва ли не с благоговение. — Всички я смятат за изчезнал вид… но аз имам основания да смятам, че това не е така. Разбирате ли… — вече разпалено продължи той, — от проучванията ми излиза, че кратерът на Нова Годои представлява уникална екосистема с много специални условия. Пеперудата се е срещала само там и никъде другаде. А този кратер не е бил посещаван от професионален лепидоптерист от времето на Втората световна война! Какво може да се очаква в такъв случай? Естествено, че не са били наблюдавани още пеперуди — защото не е имало учен, който да ги наблюдава! Но вече има — аз.

Разрови се в раницата си и извади ламинирана фотография на малка кафява пеперуда, забодена за бял картон, с надпис под нея.

Мендонка се загледа в снимката.

— Това ли е Кралица Беатрис?

— Великолепна е, нали?

— Esplêndido. Сега трябва да поговорим за сумата.

— Това е екземплярът от Британския музей. Виждате как е избледняла, за жалост. Твърди се, че в действителност цветът й е на плътен махагон.

— За сумата — повтори Мендонка.

— Да, да. Колко?

— Три хиляди реала — каза Мендонка, като се мъчеше да говори небрежно. — Това е за четири дни. Плюс разходите за храна и припаси.

— Освен наема на лодката? Хм-м. Е, щом цената е такава, такава да бъде.

— Всичко в аванс — бързо добави Мендонка.

Кратка пауза.

— Половината сега, половината после.

— Две хиляди в аванс, хиляда като пристигнем.

— Е, добре.

— Кога тръгваме? — попита Мендонка.

Естествоизпитателят го изгледа изненадано.

— Веднага, разбира се.

И започна да брои парите.

 

 

Естествоизпитателят седеше на носа с раницата си и четеше книга на Владимир Набоков, докато Мендонка товареше в лодката хладилна чанта с храна, сушени припаси, палатка, спални чували и собствения си скромен багаж, съдържащ кат чисти дрехи.

Не след дълго пътуваха нагоре по течението. Мендонка седеше на кормилото и лодката оставяше кремава диря в кафявата вода. Вече бе късно сутринта и Мендонка си мислеше, че привечер ще успеят да стигнат последното селище преди джунглата. Там нямаше къде да отседнат, но поне можеха да намерят вечеря и — най-вече — студена бира в местния fornecimento. Щяха да прекарат нощта на открито край реката. Освен това се надяваше, че ще успее да научи от някого как да продължи през последната част от Рио Итажаи до Сул до Нова Годои — място, на което никога не бе стъпвал, макар да бе чувал много слухове за него.

Докато лодката пътуваше нагоре, разминавайки се с рибари и речни пътешественици, над водата подухна приятен ветрец, който ги разхлади и пропъди комарите. Подминаха последните къщи на Алсдорф, зад които се ширнаха зелени ниви, някои засети, други оставени за пасища. Всичко беше много подредено и поддържано — както си беше по принцип в южните части на Бразилия. Нищо общо с хаотичния, затънал в престъпност Рио де Жанейро.

Естествоизпитателят вдигна глава от книгата си и учтиво попита:

— Били ли сте в Нова Годои?

— Ами, не точно — отвърна Мендонка. — Но знам как се стига дотам, разбира се.

— Какво ви е известно за онова място?

Мендонка се изсмя, за да прикрие нервността си.

Страхуваше се, че пътникът ще започне да задава подобни въпроси. Макар че не вярваше и на половината от слуховете, които бе чувал, не искаше да плаши клиента си.

— Чувал съм някои неща. — Мендонка поклати глава и коригира курса, за да се размине с група рибари с мрежа.

— Колко души живеят там?

— Не зная. Нова Годои не е истински град, както вече ви казах. Стара тютюнева плантация, частна собственост, затворена за външни лица. Германска колония като онези, които съществували навремето навсякъде по тези места, само че много по-отдалечена.

— Значи е била тютюнева плантация?

— Да. Тютюнът е един от най-големите ни земеделски отрасли — гордо заяви Мендонка. За да подчертае думите си, извади от джоба си две пури и предложи едната на естествоизпитателя.

— Не, благодаря. Не пуша пирони за ковчег.

— Ха, ха — отвърна Мендонка и запали. — Много сте забавен. — Пусна облаче дим. — Тютюн. Плантацията била изоставена през трийсетте. След войната дошли германците и възникнало малко селище. Живеят си там и почти не идват надолу. Другите германци не ги харесват, казват, че били нацисти. — Мендонка се разсмя от сърце.

— Но вие не вярвате.

— В Бразилия хората си мислят, че навсякъде е пълно с нацисти. Това е национално развлечение. Има ли петима стари германци някъде, всички казват — трябва да са нацисти. Не, хората от Нова Годои просто живеят уединено, това е. Те са нещо като… как беше думата? Нещо като култ. Външните посетители не са добре дошли. Изобщо не са добре дошли.

Ново дръпване от пурата, после още едно. Двете синкави облачета изостанаха зад лодката.

— Някои май си мислят, че убийствата в Алсдорф са извършени от хора от Нова Годои — изтърси естествоизпитателят.

— Убийства ли? А, говорите за слуховете, които се носят. Местните хора са такива провинциалисти. Където и да разпитате в Бразилия, ще ви кажат, че ония от съседното селище са все лоши хора. Живял съм в Куинс, така че не се връзвам на такива неща. — Разсмя се отново, за да омаловажи слуховете. Беше изненадан, че чужденецът е научил толкова много. Нямаше смисъл да го плаши, преди да е прибрал последната си хилядарка.

— Ами какво ще кажете за другия слух? Нали се сещате, че всички в Нова Годои били близнаци?

Тук вече Мендонка замръзна. Беше чувал слуха, но той беше таен, предаваше се само шепнешком. Как бе успял да го чуе този тип, по дяволите?

— Не съм чувал нищо такова — каза той.

— Разбира се, че сте. Говори се, че градчето било населено само с близнаци, почти еднакви. И че провеждали някакви експерименти. Генетични експерименти. Ужасни генетични експерименти.

— Къде чухте това?

— В една бирария.

Това изглеждаше невъзможно. По гърба на Мендонка полазиха студени тръпки. Този естествоизпитател започваше да го плаши.

— Не, не знам нищо такова. Не е вярно. — Отчаяно се опита да смени темата. — Там горе има развалини. Стар форт. Знаете ли историята му?

— Не.

— Бил построен от португалците в края на седемнайсети век. — Покрай многото си други занимания Мендонка караше туристически автобус в Блуменау и знаеше кажи-речи всичко. — Група францискански мисионери построили манастир на един остров в средата на езерото в кратера Годои и покръстили индианците авейкома. Или поне си мислели, че са ги покръстили. — Изсмя се гръмко. — Един ден индианците се надигнали. Писнало им да работят в градините на монасите. Избили ги всичките. Дошли военните, превърнали манастира в крепост и избили или прогонили местните. След като не останали никакви индианци, войниците си заминали. По-късно мястото станало плантация.

— Защо в района има толкова много германци? — попита естествоизпитателят.

— През хиляда осемстотин и петдесета бразилското правителство започнало програма за германска колонизация. Знаете ли за това? Германия била пренаселена и никой нямал земя, а Бразилия имала земя, която се нуждаела от заселници. Затова Бразилия предложила на германците безплатна земя в отдалечени райони на страната. Така възникнал Блуменау, а също Алсдорф, Жоанвил и още няколко градове в Санта Катарина. Трийсет, може би четирийсет процента от тукашните жители са с германско потекло.

— Ама че интересно!

— Да. Колониите били толкова изолирани, че се развивали по типично германски начин, с немски език, архитектура, култура — всичко. Разбира се, през четирийсет и втора всичко това се променило напълно.

— Какво е станало тогава?

— Тогава Бразилия обявила война на Германия.

— Никога не съм чувал за това.

— Малцина са чували. Във Втората световна война сме били на страната на американците. В Бразилия бил въведен закон, според който немските колонисти трябва да научат португалски и да станат бразилци. Повечето го направили, но някои в отдалечените райони си продължили по стария начин. И много германци напуснали страната, за да се върнат в Германия и да се бият за нацистите. А после избягали отново тук, за да се скрият от Нюрнбергския процес. Поне така казват. Вече всички те са си отишли. Както казваме на португалски, água debaixo da ponte. Вода под моста.

— Значи в Нова Годои няма нацисти? — Естествоизпитателят изглеждаше едва ли не разочарован.

Мендонка поклати енергично глава.

— Не, не! Всичко това е мит! — Подчерта думите си с още няколко енергични дръпвания, преди да засили сдъвканата угарка зад борда. Разбира се, слуховете за Нова Годои като че ли никога не преставаха — какви ли не нелепи, пълни със суеверия глупости. Но Мендонка бе живял двайсет години в Куинс. Беше видял света. Познаваше кое е слух и кое — факт.

Лодката продължаваше с равномерно темпо нагоре по течението. Нивите бяха изчезнали, гората от араукарии приближаваше, хвърляйки тъмни сенки над кафявата вода. И макар че беше живял в Куинс, Мендонка усети как ледените тръпки на страха го полазват отново.