Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (55) (Два гроба)

51.

Във Vila Germanica, празничното, ярко боядисано сърце на Немското село в центъра на Блуменау, туристите можеха да намерят изобилие от закрити бирарии, открити бирарии и таверни. Повечето заведения бяха весели, пълни с гуляещи гости и уж германски момичета в крещящи костюми, проправящи си път между масите с множество еднолитрови халби в ръце. Една-две от пивниците обаче бяха по-тихи и обслужваха предимно местните; макар да бяха със забележително автентична архитектура и интериор, отвътре те бяха по-мрачни, лишени от трескавата празнична атмосфера на съседите.

Едно такова място бе „Хофгартен“. Отвътре заведението бе с нисък таван от дебели издялани на ръка греди, които минаваха малко над главите на вечерните посетители. Стените се украсяваха от поставени в рамки гравюри на немски замъци, а менюто бе написано с тебешир на черни дъски. С всяко поръчано ястие вървеше безплатна баварска бира. Покрай двете страни на острова в средата минаваше дълъг бар, но повечето посетители предпочитаха дълбоките дървени сепарета покрай стените на таверната.

В едно от сепаретата седеше мъж и четеше местен вестник. Беше дребен и с широки гърди, силни ръце и глава, която изглеждаше малка за тялото му. Лицето му бе гладко обръснато, косата — намазана с брилянтин, и макар да бяха бразилски, а не немски, чертите му бяха фини, с високи скули и орлов нос. Мъжът пиеше бира и пушеше къса тънка пурета.

Хвърли поглед над вестника и видя, че в сепарето срещу него седи някакъв мъж. Движенията му бяха толкова бързи и безшумни, че непознатият вече се беше настанил удобно, когато пушещият го забеляза.

— Boa tarde^[1] — поздрави непознатият.

Мъжът с пуретата не отговорила само изгледа новодошлия с едва доловимо любопитство.

— Може ли да говорим на английски? — продължи непознатият. — Уви, португалският ми не става почти за нищо.

Другият сви рамене и тръсна пепелта от пуретата си, сякаш още не беше решил дали изобщо ще се стигне до разговор.

— Казвам се Пендъргаст — каза непознатият. — И имам предложение за вас.

Другият прочисти гърлото си.

— Ако знаехте кой съм — рече той, — нямаше и да помислите да идвате при мен с предложения.

— А, но аз знам кой сте. Полковник Суза, началник на военната полиция в Алсдорф.

Полковникът мълчаливо дръпна от пуретата.

— Не само че съм наясно кой сте, но и знам доста неща за вас. Бивш командир на Полицейския батальон за специални операции, най-елитната и бърза част на бразилската военна полиция. Всички я уважават и се страхуват от нея. Но въпреки това вие сте напуснали — доброволно, обзалагам се — за да станете началник на полицията в Алсдорф. Това ми се струва доста любопитно. Не че имам нещо против Алсдорф, разбира се — той е очарователно по свой начин селце. Но това ми се струва забележителна стъпка назад от една бърза и възходяща кариера. Можели сте да приемете назначение в гражданската полиция, или дори във федералната. А вместо това… — Пендъргаст махна с ръка, обгръщайки с жеста си „Хофгартен“.

— Проучвали сте ме — отвърна полковник Суза. — Трябва да ви предупредя, о senhor, че подобно занимание не е от най-здравословните.

— Скъпи ми полковник, просто полагам основата за предложението, за което споменах. И не се бойте — то е не толкова бизнес, колкото професионално предложение.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Пендъргаст остави тишината да се проточи цяла минута, след което продължи:

— Имате едно качество, което изглежда едва ли не уникално в тази част на света. Неподатлив сте на корупция. Не само че отказвате подкупи, но и не допускате онези около вас да приемат подкупи. Може би това е още една причина да се озовете в Алсдорф, нали?

Полковник Суза извади пуретата от устата си и я смачка в пепелника.

— Прекалихте с гостоприемството ми, приятелю. А сега ви съветвам да се омитате, преди да съм наредил на хората ми да ви ескортират извън града.

В отговор Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си, извади картата си на агент на ФБР и я постави на масата. Полковникът я разучи внимателно, след което отново погледна Пендъргаст.

— Намирате се извън юрисдикцията си.

— Боя се, че съм много далеч от нея.

— Какво искате?

— Съдействието ви. В едно начинание, което при успех може да се окаже от огромна полза и за двама ни.

Полковникът се облегна назад и запали нова пурета.

— Слушам ви.

— Вие имате проблем. Аз също имам проблем. Нека поговорим първо за вашия. — Пендъргаст леко се наведе напред. — През последните месеци Алсдорф е в смут поради серия неразкрити убийства. При това доста неприятни убийства, ако се съди по информацията, която спестявате на широката публика.

За да прикрие изненадата си, полковник Суза извади пуретата от устата си, огледа я и отново я захапа.

— О, запознах се с файловете ви — обясни Пендъргаст. — Както вече ви казах, португалският ми е доста слаб, но напълно достатъчен, за да си съставя добра картина. Фактът е, че през последната половин година в и около Алсдорф са извършени най-малко осем жестоки убийства, но въпреки това в местните вестници няма никакви материали за тях.

Полковникът облиза устни.

— Туризмът е основният ни поминък. Подобни истории биха се отразили… зле на занаята.

— Особено ако се разчуе за начина, по който са извършени престъпленията. Някои от убийствата изглеждат уникално садистични. Други пък са извършени колкото се може по-бързо — най-често с прерязване на югуларната вена. Видях фотографиите.

Полковникът се намръщи, но не каза нищо.

— И тук е моментът, който ми е най-трудно да разбера. Извършени са куп убийства, но, доколкото мога да преценя, гражданската полиция не е предприела почти нищо.

Полковникът се намръщи още повече.

— Не им се занимава. Алсдорф е бедно градче. Под интересите им е. Всички жертви са campones. Селяци. Надничари от планините. Безпарични скитници.

Пендъргаст кимна.

— И затова сте оставен с военната полиция да разрешавате случаите, без да имате необходимите ресурси, като в същото време се опитвате да пазите нещата в тайна от туристите и местните жители. Както казах, това е проблем.

Дойде една сервитьорка, смени празната халба на полковника с пълна и попита Пендъргаст какво ще поръча.

— Същото, което пие и полковникът — каза той на португалски, след което премина отново на английски. — Позволете да ви попитам нещо. Когато лежите буден нощем и мислите за случая, за това кои биха могли да са убийците, накъде се насочват подозренията ви?

Полковникът отпи от бирата си, но не отговори.

— Мисля, че знам. Мислите ви се насочват нагоре по реката, дълбоко в джунглата. Към място, известно като Нова Годои.

За първи път полковникът го погледна с неподправена изненада.

Пендъргаст кимна.

— За онова място се носят много слухове, нали? Има репутация за нещо зло вече повече от половин век. Носят се какви ли не предположения какво става там, кой живее там, с какво се занимават… накратко, жителите на Блуменау и Алсдорф си шепнат какво ли не. Говори се за любопитни, които тръгнали към Нова Годои… но така и не се върнали.

Халбата на Пендъргаст пристигна. Той погледна бирата, но не я докосна.

— Знам и още нещо за вас, полковник. Вярно е, грижа ви е за Алсдорф. При това ви е много грижа. Фактът, че гражданската полиция не проявява интерес към убийствата, сигурно не ви дава покой. Но истината е, че вие сте военен. Изтъкнат служител от специалните части. И усещам, че сте човек, който, ако вижда ясно дълга си, няма да позволи на бюрокрацията или на йерархията на командването да му се изпречва на пътя. Ако знаехте какво става в Нова Годои, ако знаехте, че те са отговорни за убийствата и за онези, които още не са извършени, според мен едва ли бихте се поколебали да действате.

Полковник Суза изгледа Пендъргаст дълго и изпитателно. Накрая кимна едва забележимо.

— А вие какво знаете за Нова Годои? — попита Пендъргаст.

Полковникът остави угарката в пепелника и отпи дълга глътка бира.

— Говори се, че е започнало преди векове като францисканска мисия високо в планините.

— И после?

— Отците били избити от местните индианци — неохотно продължи полковникът. — Така мисията се превърнала в гарнизон на португалски войници, които в крайна сметка избили местните. След това мястото станало плантация, но тя била изоставена през трийсетте. След войната там се заселили немски бежанци, както и на много други места в Бразилия.

— А какво представлява самото място?

— Много е отдалечено и до него е почти невъзможно да се стигне, при това само по реката. Немското селище е разположено на брега на езеро във вулканичен кратер. В средата на езерото има остров, на който била построена първо мисията, а после и фортът. — Той сви рамене. — Жителите са напълно затворени. Използват Алсдорф като портал към външния свят, за новини, припаси и така нататък, идват и си заминават, но никога не общуват с никого, дори с германските си сънародници. — Полковникът замълча за момент. — Опитват се да се смесват с останалите, да не привличат внимание към себе си. Като се изключи това, нямам какво друго да кажа.

Пендъргаст кимна бавно.

— Начинанието би било опасно като военна операция. И гражданската полиция, разбира се, не бива да научава нищо. Акцията трябва да се извърши от военната полиция и да остане в пълна тайна. Целта несъмнено ще бъде добре охранявана и отбранявана; ще е нужна ударна част от най-малко сто души, за предпочитане повече. Но вие не бива да тръгвате без пълен инструктаж и без данни от разузнаване — неща, които мога да ви осигуря. Както споменах, ако всичко мине успешно, проклятието над Алсдорф ще бъде вдигнато завинаги.

— Значи твърдите, че хората от Нова Годои са отговорни за убийствата, така ли? — попита полковникът.

— Точно това твърдя.

— И какви са доказателствата ви?

Пендъргаст извади от вътрешния джоб на спортното си сако няколко снимки от местопрестъпленията в Ню Йорк. Разположи ги една по една пред полковника, който ги разгледа мълчаливо и после каза:

— Да, същите са като тукашните убийства.

— Тези убийства са извършени в Ню Йорк. Проследих убиеца до Нова Годои.

— Но защо Ню Йорк?

— Дълга история, която с радост ще ви разкажа по-нататък. И тъй, нужни ли ви са повече доказателства за твърденията ми, или това ще бъде достатъчно?

— Достатъчно е — каза полковникът, като побутна с отвращение снимките.

— Има някои условия. Някъде в Нова Годои има двама младежи. Близнаци. Нито един не бива да пострада — ще се погрижа лично за тях. Ще ви дам техни скици.

Полковникът изгледа Пендъргаст, но премълча.

— И още нещо. В Нода Годои ще има мъж — висок, едър, с късо подстригана снежнобяла коса. Казва се Фишер. Никой не бива да го докосва. Той е мой и аз ще се заема с него.

Над масата се възцари тишина.

— Това са единствените ми условия — рече Пендъргаст. — И тъй, искате ли да чуете какъв е по-нататъшният ми план?

За момент полковникът остана мълчалив. После по лицето му бавно плъзна усмивка.

— Определено успяхте да събудите интереса ми, агент Пендъргаст.