Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (54) (Два гроба)

50.

Пенелопе Ваксман седеше сковано на неудобния стол с права облегалка в чакалнята на Военната полиция в Алсдорф, Бразилия. Помещението беше голямо, боядисано в жълто, с отворени за приятния ветрец прозорци, снимка на президента на едната стена и, както беше при повечето официални места в Бразилия, с разпятие на другата. Нисък дървен парапет с портичка минаваше през средата и отделяше чакалнята от служителите в участъка, които трескаво попълваха формуляри или пишеха на компютрите. От време на време някой полицай, облечен в синя риза и с червена барета, пресичаше помещението и изчезваше зад вратата в дъното.

Госпожа Ваксман въздъхна и се размърда неспокойно. Живееше в страната вече от две години, в хубав тристаен апартамент в столицата Бразилия — съпругът й беше износител на текстил, — но така и не бе свикнала с мудното темпо, с което се движеше администрацията. Чакаше вече повече от половин час и досега дори не бе имала възможност да подаде съобщението. Единственият начин да задвижиш нещата тук май бе да размахаш пачка пари, но тя бе горда жена и нямаше намерение да прибягва до подобни средства. Погледна си часовника — почти три следобед. Защо се бавеха толкова, за бога? В чакалнята имаше само още един човек — онзи, шумният.

Вината всъщност бе на съпруга й. Беше чул, че градчето Блуменау в южния щат Санта Катарина е почти идеална реплика на стар баварски град, и я бе замъкнал от столицата на дълга ваканция през уикенда. И тя трябваше да признае, че Блуменау бе забележително място. Наистина приличаше точно на германски град, цъфнал не другаде, а насред тропическите джунгли и планини на Бразилия — с бирариите, боядисаните в ярки цветове магазини, сгради с бяла мазилка и тъмно дърво, със старинни готически постройки, чиито покрити с плочи покриви, някои от които имаха по три реда тавански прозорци, бяха големи като фасадите под тях. И повечето жители на града бяха руси, синеоки и с розови бузи. По улиците се говореше повече немски, отколкото португалски. Госпожа Ваксман, която много се гордееше със собствения си германски произход, беше като омагьосана.

Но после започнаха неприятностите. Съпругът й не се беше сетил да резервира предварително хотелска стая и когато пристигнаха, се озоваха в разгара на някакъв гигантски немски културен фестивал. Всички хотели бяха пълни и семейство Ваксман бе принудено да потърси свободни места в съседното градче Алсдорф — много по-малка и долнопробна версия на Блуменау, опитваща се да спечели от чара на съседите, но без особен успех. Жителите бяха като цяло по-бедни, с не толкова силно изразени европейски черти, много по-близки до местното население. И за разлика от Блуменау, престъпността в Алсдорф явно процъфтяваше. Тази сутрин пътническите им чекове бяха откраднати направо от хотелската им стая. Пътнически чекове, за бога! Сега съпругът й беше в Блуменау и се мъчеше да извади нови, а тя беше тук, в полицейския участък на Алсдорф, и чакаше да подаде сигнал за кражбата.

Мислите й бяха прекъснати — за пореден път — от другия посетител в чакалнята, който отново започна да изрежда дългите си оплаквания на злочестата жена зад близкото бюро. Госпожа Ваксман го изгледа раздразнено. Мъжът беше с крещящо ярка тропическа риза и с широкопола сламена шапка, която би отивала повече на главата на някой пристанищен комарджия. Лененият му панталон бе бял, безформен и ужасно измачкан. Ако се съдеше по бледото му, почти болнаво лице, беше несъмнено турист — иначе казано, типичният гаден американец, говорещ само английски, колкото по-високо, толкова по-добре, убеден, че щом го чуят, всички ще наскачат на крака и ще се втурнат да изпълняват прищевките му. Беше се лепнал за жената, която говореше най-добре езика му.

— Всичко става толкова бавно — каза той с писклив назидателен тон. — Защо е цялото това бавене?

— Служителят, обработващ формулярите, ще ви приеме веднага щом може — отговори жената. — Ако носехте паспорта си, сър, всичко щеше да стане много по-бързо…

— Обясних ви вече. Откраднаха ми паспорта. Заедно с портфейла ми, парите, кредитните карти и всичко останало в джоба ми. — Мъжът замърмори летаргично, но все така гласовито. — Боже мой. Сякаш съм попаднал в роман на Кафка. Сигурно никога няма да изляза от това място. Ще се спаружа и ще умра направо тук, в участъка. Като жертва на смъртоносна бюрокрация.

— Много съжалявам, сър — каза жената с търпение, подхождащо по-скоро на светица. — Всички служители са заети. Денят е напрегнат.

— Убеден съм — отвърна мъжът. — Обзалагам се, че някоя дребна кражба е основният ви проблем в Алсдорф. Знаех си, че трябваше да си остана в Рио.

Представител на военната полиция излезе от стаята в дъното и тръгна през офиса и чакалнята.

Туристът скочи на крака.

— Вие! Хей, вие!

Полицаят не му обърна никакво внимание и изчезна през предната врата.

Туристът отново се обърна към секретарката.

— Какво, да не би да е глух?

— Работи по случай, сър — отвърна жената.

— Разбира се. Сигурно поредното джебчийство. Не се съмнявам, че онзи, който ме обра, сега обира и други американци.

Жената поклати глава.

— Не. Не е джебчийство.

— А какво тогава? Какво е толкова важно, че не искат да ми обърнат внимание? Бих искал да знам!

Жената зад бюрото не отговори. И с право, помисли си госпожа Ваксман. Идеше й да постави този досадник на мястото му.

Сега туристът надничаше отново през входната врата в посоката, в която бе тръгнал полицаят.

— Може пък да не е твърде късно да го настигна — каза той по-скоро на себе си, отколкото на някой друг. — Ще го спра, ще му кажа проблема си. Тогава ще е длъжен да ми помогне.

Секретарката поклати глава.

— Твърде е зает.

— Твърде зает ли? Да бе, твърде зает да пие кафе и да дъвче понички!

Жената най-накрая не издържа и отвърна доста остро:

— Той разследва убийства.

Госпожа Ваксман се вцепени на стола си.

— Убийства ли? — повтори нахалният турист. — Какви убийства?

Но секретарката явно бе казала повече, отколкото възнамеряваше, и просто поклати глава.

Туристът се върна на мястото си и завъртя очи.

— Някакво кръчмарско сбиване, несъмнено. А аз кисна тук, лишен от самоличност, в една чужда страна. Господи! — Мълчание. — Казахте убийства. Тоест повече от едно?

Жената само кимна.

— Какво, да не би да си имате сериен убиец или нещо подобно?

Жената не каза нищо, а само стисна устни. Изведнъж проблемът с пътническите чекове стана маловажен за госпожа Ваксман. Убийства? Може би беше най-добре да забрави за жалбата, да намери мъжа си и да се върнат колкото се може по-скоро в Бразилия.

Докато тя обмисляше това, на досадника като че ли му хрумна идея. Той се надигна, затършува в джобовете на безформения си панталон и извади пачка бразилски реали. После се наведе към секретарката.

— Вземете — каза с театрален шепот, който госпожа Ваксман чу идеално. — Джебчията не се добра до тези. Дайте двайсет реала на онзи, който обработва формулярите. Може би това ще смаже колелата на прогреса.

Щом го чуха, останалите служители вдигнаха глави.

— Не мога да го направя, сър — бързо отвърна секретарката и се намръщи.

— Не са достатъчно, а? Добре, знам я тази игра. — Мъжът прерови смачканите банкноти и извади още една. — Ето. Петдесет реала. Дайте му ги.

Жената отново поклати глава, този път по-съчувствено.

— Никакви подкупи.

— Никакви подкупи ли? Майтапите ли се? Това е Бразилия, нали? Не съм се родил вчера, госпожо.

— В полицията на Алсдорф не се вземат никакви подкупи, сър — каза му жената с твърд официален тон, в който ясно се долавяше гордост. — Полковникът не допуска подобни неща.

— Полковник? — с доста скептицизъм повтори туристът. — Какъв полковник?

— Полковник Суза.

— Не вярвам — заяви туристът. — Какво, повече реали ли искате? Смятате да ги разделите със служителя, нали? — И се изсмя. — Бива си ви, няма що.

— Сър, приберете парите си. — Секретарката като че ли най-сетне беше стигнала границите на търпението си. — Вижте, ще ви пусна да чакате във външния офис. Обещавате ли да пазите тишина, докато ви извикат?

Туристът я изгледа подозрително.

— А ще ме приемат ли по-бързо?

— Възможно е.

Мъжът сви рамене.

— Добре. Водете.

Той стана и секретарката го поведе покрай работните места към вратата в дъното. Възцари се блажена тишина. Госпожа Ваксман най-сетне стана и без дори да си направи труда да се обади на когото и да било, излезе и се заоглежда за такси, което да откара нея и съпруга й колкото се може по-бързо извън Алсдорф.

 

 

Туристът с ризата на цветя и безформения ленен панталон изчака секретарката да излезе и след като стъпките й се отдалечиха, тихо отиде до вратата, хвана дръжката и леко я дръпна, докато почти не я затвори. След това се обърна и огледа офиса. В него имаше една-единствена маса с четири стола. Покрай три от стените бяха наредени шкафове за папки. Докато погледът му се плъзгаше по тях, на лицето му се появи едва забележима усмивка.

Серия смъртни случаи. Шеф на полицията, който не взема подкупи. Това се оказваше наистина обещаващо.

— Отлично — каза мъжът с мелодичен южняшки акцент, много по-различен от онзи, който бе използвал в чакалнята. — Направо отлично.