Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (52) (Два гроба)

48.

Кори стоеше пред автокъщата.

Беше три часът, нощта бе тъмна като грях, температурата беше паднала до десет под нулата. Гадните натриеви лампи осветяваха редиците паркирани коли с болнава жълта светлина, под която скрежът по предните стъкла проблясваше. На Кори не й бяха дали ключове от автокъщата, но тя бе успяла да отмъкне ключовете на Милър, когато ги остави без надзор — а това се случваше често. Бесен, Милър ги беше търсил къде ли не, като ругаеше, риташе кошчета за боклук и като цяло се проявяваше като пълен задник, какъвто си беше.

Кори беше посветила много проучвания — и мислене — върху схемата, с която така се гордееха дилърите. Оказа се, че практиката е доста честа и е известна като кредитна измама. Милър беше прав, когато каза, че схемата се използва широко от автокъщите и рядко се преследва. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече разбираше, че единствените, които могат да бъдат заплашени от едно разкриване на далаверата, са не дилърите, а собствениците. Иначе казано, Рико-старши и Рико-младши. Ако баща й беше изпълнил заканата си да вдигне тревога, те единствени щяха да го отнесат.

Кори реши да насочи вниманието си към бащата и сина.

Като стоеше извън ярката светлина, тя обиколи автокъщата и се приближи до сградата отзад, където се намираха служебните помещения и сервизът. Тук също имаше осветление, но мястото бе скрито от пътя; зад автокъщата имаше само големи поля, засети с царевица, от която сега бяха останали само сухи стебла.

Кори се втурна през осветения район, стигна до постройката, сложи си латексови ръкавици и зачака. Автокъщата беше празна, без никаква следа от нощен пазач или частна охрана.

Или поне не такива, които да се виждат.

Кори се промъкна до страничния вход на шоурума. Опита ключовете, намери правилния и влезе.

А сега — да не позволи на алармата да се включи.

През деня беше разучила мястото и бе забелязала панелите на алармата до всяка врата. Следобед „случайно“ се облегна на един от тях, натисна червения бутон и задейства алармата, при което Милър се втурна и вкара изключващия код. Естествено, тя не пропусна да го запомни. Сега, докато предупредителната лампичка примигваше и екранът отброяваше оставащите секунди, вкара комбинацията. Лампичката светна в зелено.

Дебелото стъкло на салона пропускаше предостатъчно светлина от паркинга — даже прекалено много. Като се придържаше към сенките, Кори се промъкна до съседните офиси, където двамата Рико деляха една секретарка в преддверието.

Вратата дори не беше заключена.

Тя се вмъкна вътре и се насочи към кабинета на Рико-старши. Задната стена беше заета от редица шкафове за папки от имитация на дърво. Кори извади малката щанга, която бе донесла, вкара я в процепа на горното чекмедже и натисна. То се отвори рязко с пукота на пластмаса и евтин метал.

Вътре имаше редица папки — стотици на пръв поглед. И това беше само едно чекмедже от общо двайсет. Кори се замисли. Всъщност нямаше реална представа какво точно търси. Доказателство за кредитната измама? Вече разполагаше с такова. Реши, че е най-добре да започне с личното досие на баща си. Останалите папки щеше само да ги прегледа на случаен принцип.

Първото чекмедже съдържаше само свързани с продажбите документи. Кори ги прелисти, отвори второ чекмедже, после трето. Господи, каква бумащина само!

След половин час най-сетне стигна до личните папки. Те бяха в отделно чекмедже без означение. Запрехвърля ги и почти веднага намери една с надпис СУОНСЪН.

Поколеба се. Макар че щеше да остави ясни следи, че е влизано с взлом, не можеше да отмъкне само неговата папка — това щеше да насочи вниманието към баща й. Не, трябваше да открадне всички лични досиета, наред с някои други папки. Така нямаше да могат да определят кои точно документи са представлявали интерес за крадеца.

Напъха папката на баща си в раницата си и започна да вади други — и неочаквано чу някакъв шум. Тихо затваряне на врата. Не можеше да се обърка с друго.

Замръзна. Не можеше да напусне офисите през задния изход — такъв просто нямаше. Единственият начин бе да мине през големия остъклен салон, окъпан в светлината от паркинга. Докато стоеше, чу как се затваря втора врата и стъпки по полирания гранитен под на салона.

Тихо затвори всички чекмеджета с надеждата, че не ги е разбила прекалено очевидно, прибра щангата в раницата и се оттегли към края на офиса. Къде да се скрие?

В тоалетната.

Отвори леко вратата, измъкна се навън, затвори след себе си, влезе в кабинката и я заключи. После се качи на тоалетната чиния.

Всичко бе тихо. Който и да се намираше в салона, явно нямаше намерение да влиза в офисите на двамата Рико. А и дори да го направеше, едва ли щеше да отиде в тоалетната. Или може би грешеше? Със закъснение си даде сметка, че не трябваше да заключва проклетата врата. Това щеше да се стори подозрително на евентуален посетител. Трябваше да остави вратата притворена.

Започна да се поти. Беше постъпила като последна глупачка. И бе извършила сериозно престъпление — за пореден път. Какво й ставаше? Нима дълбоко в себе си бе престъпничка? Защо поемаше тези безумни рискове?

Стъпките приближиха и тя чу как външната врата на офисите се отваря. Непознатият идваше. Стъпките вече се чуваха по-слабо по дебелия мокет на приемната. Кори напрегна слух.

Силно скърцане я накара да подскочи — новодошлият беше отворил едно от разбитите чекмеджета. После го затвори, при това доста шумно. Стъпките, вече по-енергични, се чуваха от кабинета.

Внезапно вратата на тоалетната изтрака. Последва кратка тишина, след това втори, по-силен опит. Чуваше се как отвън натискат вратата с тяло.

Рико ли беше? Сигурно. С нея бе свършено.

Разнесе се трясък, когато човекът се хвърли срещу вратата; после втори, последван от звука на разцепено дърво — и светлината нахлу в тоалетната.

За момент настъпи тишина. Кори не смееше дори да си поеме дъх. Сърцето й се блъскаше в гърдите като камък в консервена кутия.

Бързи стъпки и вратата на кабинката се отвори толкова енергично, че слабото резе отлетя нанякъде.

— Ти!

Чарли Фут стоеше пред нея с обляно в пот лице. Беше уплашен почти колкото нея.

— Нека обясня… — панически започна Кори.

Фут въздъхна дълбоко и вдигна ръка.

— Моля те… слез от чинията. Изглеждаш идиотски.

Кори слезе. Без да каже нито дума, той се обърна и тя го последва навън. Бъдещето минаваше пред очите й — пристигането на полицията, арестуването й, установяването, че е дъщеря на баща си, което пък водеше до неговото арестуване. След това щяха да ги осъдят и да ги хвърлят в затвора — може би за години. Това бе краят на кариерата й и връзката й с Пендъргаст… всъщност краят на живота й, тъкмо когато бе започнала да се измъква от блатото.

Потокът от мисли беше толкова ужасен, че й се зави свят и тя залитна.

Фут я хвана за ръката.

— Леко. — Гласът му бе тих. — Да идем в служебния салон, където няма да се виждаме от улицата.

Кори се свлече в първия изпречил й се стол. Фут се настани в отсрещния, опря лакти на коленете и я загледа.

— Моля те… — започна тя, готова на всичко, на всичко, само за да се измъкне от положението. Но той поклати глава и стисна ръката й, за да я накара да млъкне.

— Виж, Кори. Мисля, че много добре знам какво става.

Кори го зяпна.

— Ти си дъщеря на Джак Суонсън, нали?

Кори не отговори. Беше по-лошо, отколкото бе предполагала.

— Всичко е наред — продължи Фут. — Само се успокой. Няма да те издам. Вече имах някои подозрения. Заради начина, по който се оглеждаш и все задаваш въпроси. А сега си решила да претърсиш кабинета на Рико, защото се опитваш да помогнеш на баща си, нали?

Кори отново премълча.

— Може и да не приличаш много на него, но чувам гласа му в твоя. Кори, винаги съм харесвал баща ти. Двамата с него бяхме приятели. Не харесвах — и не харесвам — онова, което става тук, също като него. Възможно е да са го натопили. — Той замълча за момент. — Това ли си мислиш? Заради това ли е всичко?

Кори го погледна. Вярно, той винаги беше любезен с нея, доста мълчалив, рядко се включваше в дебелашките шеги на останалите. И тя знаеше, че не е фен на схемата с кредитите. Въпреки това Кори не знаеше какво да каже. Страхуваше се да потвърди или да отрече каквото и да било.

Фут кимна замислено.

— Да. Точно това си мислиш — че е бил натопен. И си влязла с взлом в кабинета, за да го докажеш.

Кори бе поразена от проницателността му.

Фут се пресегна, внимателно взе раницата й и я отвори.

— Ето — личното досие на Джак. Вече знам, че съм прав. — Усмихна се тъжно. — Знаеш ли какво? Един съюзник няма да ти се отрази зле. Защо да не работим заедно? Може би ще успея да ти помогна — и в същото време да разчистим това място.

— Значи няма да ме издадеш?

Той се разсмя и поклати глава.

— В никакъв случай. Но по-добре да се махаме оттук, преди да е дошъл Рико-старши. Дъртият пор понякога идва в пет сутринта, за да оправи бумащината.

И й протегна ръка. На Кори почти й се дорева от облекчение. Пое ръката му и се изправи несигурно.

— Знам едно денонощно заведение, където можем да пийнем кафе и да закусим. Там ще ми разкажеш за баща ти и защо мислиш, че е натопен.