Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (50) (Два гроба)

46

Д-р Джон Фелдър излезе от портиерната и затвори тихо вратата след себе си. Както беше обещал календарът, нощта бе безлунна. Имението Уинтур нямаше външно осветление — госпожица Уинтур бе твърде стисната да купува повече електрически крушки от необходимото — и старата съборетина беше като огромна неясна форма пред него, черна на черен фон.

Той си пое дъх и тръгна през високата до коляно плетеница от мъртви бурени и треви. Нощта беше студена, температурата бе близо до нулата и дъхът му излизаше на пара. Къщата, улицата, целият Саутпорт тънеха в тишина. Въпреки мрака Фелдър се чувстваше ужасно оголен.

Стигна основната сграда, притисна се до ледената й стена, замря и се вслуша. Не се чуваше нито звук. Тръгна бавно покрай стената, докато не стигна до големия еркерен прозорец на библиотеката. Помещението имаше общо три прозореца. Фелдър внимателно надникна през най-близкия. Вътре цареше пълен мрак.

Върна се крачка назад, облегна гръб на каменната фасада и се огледа. Нищо, дори минаващи коли не нарушаваха покоя. Тази страна на имението беше перпендикулярна на улицата, скрита от стена от стари туй, засадени покрай оградата от ковано желязо. Не можеха да го видят.

Въпреки това Фелдър дълго остана неподвижен до стената. Наистина ли щеше да го направи? По-рано вечерта, докато седеше в портиерната и броеше часовете до полунощ, си беше повтарял, че всъщност не прави нищо лошо. Просто щеше да присвои портфолиото на един второкласен художник, от когото не се интересуваше никой, най-малкото госпожица Уинтур. Всъщност нямаше дори да го присвоява. Щеше само да го вземе назаем. И в края на деня щеше да го върне анонимно по пощата. Нямаше да се случи нищо лошо…

Но после се бе върнал в реалността. Планираше грабеж. Проникване с взлом. Това беше нарушение, простъпка или може би дори престъпление, за което се влизаше в затвора. А след това мислите му се насочиха към Дукчук — и затворът му се стори предпочитана алтернатива пред изгледите да бъде пипнат от прислужника.

Краката му започнаха да се вцепеняват от студа и липсата на движение и той се размърда. Наистина ли щеше да го направи? Да. След минута. Или две.

Бръкна в джоба на якето си. Малко фенерче, отвертка, скалпел, масльонка, тънки кожени ръкавици. Пое дълбоко и треперливо дъх; облиза устните си; огледа се за пореден път. Нищо. Цареше пълен мрак — едва различаваше прозорците на библиотеката с тежките им рамки. Имението бе притихнало като гробница. Още секунда колебание, след което извади ръкавиците, надяна ги и пристъпи към най-близкия прозорец.

Долепи се плътно до него, извади фенерчето, включи го и като криеше лъча с ръка, огледа централната рамка, където се срещаха двете крила на прозореца. По дяволите — дръжките бяха завъртени в хоризонтална позиция и затваряха плътно прозорците. Фелдър изключи фенерчето, огледа се за пореден път и отиде при следващия прозорец. Неговите дръжки също бяха завъртени. Не можеше да ги вдигне, без да счупи стъклото, а това бе направо немислимо.

Наполовина разочарован, наполовина с облекчение, Фелдър отиде при последния прозорец, прикри светлината и погледна. Първото крило беше плътно затворено, но второто се оказа леко открехнато — дръжката бе счупена и никой не си бе направил труда да я смени; сега на мястото й зееше дупка.

Фелдър изгаси фенерчето и се премести в сянката от другата страна на двойния прозорец. Отново зачака, като се оглеждаше и ослушваше. Всичко си оставаше тихо и спокойно.

Едва сега усети, че сърцето му бие болезнено в гърдите. Ако не го направеше сега, щеше да изгуби кураж. Обърна се решително към прозореца, пъхна отвертката в тънкия процеп и леко натисна. Отворът се разшири с недоволно скърцане. Фелдър спря, извади масльонката, смаза ръждивите панти и опита отново с отвертката. Този път прозорецът се открехна безшумно. След секунда отворът бе достатъчно голям, за да си провре пръстите. Леко, много леко той отвори крилото.

Прибра отвертката и масльонката в джоба си. Всичко продължаваше да е спокойно. След като събра целия си кураж, Фелдър се хвана за рамката и вдигна крак върху перваза, готвейки се да се набере. После се поколеба. За момент сякаш се погледна отстрани. Това, което вършеше, му се стори нелепо, дори абсурдно. „Ако университетските ми преподаватели можеха да ме видят“ — мина му неочаквана мисъл, но беше твърде нервен, за да я продължи. Хвана се здраво за рамката, набра се и след малко усилия се озова в стаята.

В библиотеката бе почти толкова студено, колкото и навън. Като прикриваше лъча на фенерчето, Фелдър бързо освети помещението, за да види разположението на мебелите. Никак нямаше да е добре да се блъсне в някой стол. Обзавеждането беше подобно на онова в предния салон — строги столове с високи облегалки и няколко ниски масички с дантелени покривки, върху които имаше различни порцеланови и калаени съдове. Стаята бе прашна, сякаш не бе използвана от много време. Стените от двете страни бяха покрити с рафтове зад витрини с оловно стъкло.

Фелдър отново се огледа, запомняйки местата на мебелите. После изключи светлината и отиде колкото се може по-бързо и безшумно до изхода. Там спря, доближи ухо до плъзгащата се врата и се заслуша напрегнато.

Нищо.

С разтуптяно сърце се обърна към библиотеката. Нямаше представа откъде да започне. Лавиците бяха отрупани с хиляди книги, кожени кутии, стари ръкописи, завързани с разпадащи се ленти, и всякакви други материали. Перспективата да остане тук часове и да се рови в книжата, изтръпнал от страх, че всеки момент може да бъде открит, беше непоносима.

Намери сили, като си помисли за Констанс. Обърна се наляво и тихо пристъпи към началото на рафтовете, до вратата. Отново прикри фенерчето, включи го за момент и видя високи подвързани в кожа книги, чиито релефни гръбчета проблясваха на светлината. Бяха трудовете на Хенри Адамс, събрани в четири тома.

Отиде малко по-нататък, спря и отново включи за момент фенерчето. На една лавица пред него бяха поставени няколко малки дървени кутии, покрити със сложна и изящна резба. Всяка кутия имаше хартиен етикет, леко измачкан след изсъхването на старото лепило. Върху тях с избледняло мастило пишеше: „Бийрщат, т. 1“; „Бийрщат, т. 2“.

Кореспонденцията на Бийрщат. Целта на делегацията от Харвард, предприела безплодно поклонничество тук. Несъмнено струваше цяло състояние…

Фелдър изключи фенерчето и бързо отстъпи от рафтовете. Шум ли беше чул?

Няколко дълги секунди остана напълно неподвижен, вслушваше се напрегнато. Не чу абсолютно нищо. Обърна се и погледна към плъзгащите се врати. Под тях не се процеждаше светлина.

Въпреки това направи няколко тревожни стъпки към относителната безопасност на отворения прозорец.

Спря отново и се ослушва цяла минута, след което отново насочи вниманието си към рафтовете. Вдигна фенерчето, като отново го прикриваше, и насочи лъча към лавиците. На нивото на очите му имаше огромен том сред по-малки книги с еднакви позлатени гръбчета. Това беше „Фауст“ на Гьоте — истинска прелест, с кожена подвързия, върху която бяха гравирани и щамповани фантастични форми…

Фелдър трепна толкова силно, че едва не изпусна фенерчето. Да не би да му се счуваше от силното вълнение? Или онова наистина беше стъпка по килима в коридора, безшумна почти като на котка?

Нервно хвърли поглед към плъзгащите се врати. Отново не видя светлина под тях — коридорът тънеше в непрогледен мрак. Фелдър преглътна и отново се обърна към рафтовете, готов да продължи търсенето си.

И тогава нещо — не знаеше точно какво — го накара да се обърне отново, да тръгне право към отворения прозорец, да се измъкне навън и да затвори колкото се може по-тихо, благодарейки на Бога, че е смазал пантите.

Остана неподвижен в черната нощ. Трепереше. Постепенно сърцето му се успокои. Започна да се чувства глуповато. Несъмнено въображението му играеше номера. Не бе имало никакъв шум, никакви светлини. Ако подскачаше нервно при всеки въображаем шум, никога нямаше да се добере до портфолиото. Обърна се отново към прозореца. Щеше да влезе пак, да се ориентира по-добре в разположението на книгите…

Изведнъж плъзгащите се врати на библиотеката рязко се плъзнаха настрани. Неочакваното движение беше толкова стряскащо, колкото и тишината, с която се отвориха. Фелдър се дръпна назад и се сви ужасен. Успя да различи огромната фигура, стояща на прага, очертана от съвсем слабата светлина от коридора. Беше мъж, облечен в странно безформено облекло. В едната си ръка държеше дълга извита дървена сопа, покрита с ужасяваща резба и завършваща със сфера колкото топка за крокет.

Дукчук.

Фелдър стоеше в тъмното до прозореца и се взираше през стъклото в библиотеката, вцепенен от ужас. Прислужникът се огледа внимателно; голата му, хвърляща леки отблясъци глава се въртеше бавно, като на някакъв огромен звяр, без да пропуска нито един квадратен сантиметър от помещението. След това той затвори отново плъзгащите се врати, бързо и безшумно. Къщата отново потъна в тишина; само сърцето на Фелдър туптеше яростно в гърдите му.

Фелдър най-сетне се окопити и се върна колкото се може по-бързо при портиерната. Но още преди ужасният пристъп на страх да отшуми, усети нещо друго — искрица надежда. Защото току-що си даде сметка за нещо.

Адамс. Бийрщат. Гьоте. Книгите в библиотеката бяха подредени по азбучен ред.