Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (5) (Два гроба)

1.

Албан Лоримър влезе във фоайето на грандхотел „Марлборо“ в Ню Йорк. Светлите му очи жадно огледаха полираните декари червен италиански мрамор, дискретното осветление, шепнещата водна стена, падаща в езерце с разцъфнали лотоси, огромното пълно с хора приглушено пространство.

Спря в центъра на атриума, зареден от сутрешното оживление около себе си. Спираше поглед върху отделни хора и проследяваше пътя им през фоайето. Мнозина вървяха към опашката на „Старбъкс“, откъдето се носеше аромат на прясно смляно кафе.

„Ню Йорк…“

Гладката му ръка погали ревера на вълненото му сако на тънко райе, тънките, но силни пръсти се насладиха на допира на скъпия плат. Никога досега не беше обличал подобен костюм. Обувките му също бяха от най-добро качество и се беше постарал да изглежда възможно най-добре, сякаш му предстоеше интервюто на живота му. И това наистина беше един вид интервю. Днес бе важен ден, изписан с червено в календара — доста набързо организиран, разбира се, но въпреки това важен. Пое дълбоко дъх. Колко прекрасно бе всичко, колко чудесно бе да се чувства сигурен, добре облечен, с пари в джоба, в хотелско фоайе в най-страхотния град на света. Единственото, което разваляше външността му, бе малката бяла лепенка на лявото му ухо, но нямаше какво да направи по въпроса.

Кафе? Може би по-късно.

Приглади още веднъж костюма си и тръгна по мрамора към асансьорите. Влезе в кабината и натисна бутона за четиринайсетия етаж. Погледна чисто новия часовник „Брайтлинг“, който му бяха дали и който толкова много му харесваше. Седем и трийсет и една.

В асансьора имаше и други пътници, повечето с огромни чаши кафе. Албан се зачуди на размерите на чашите. Той самият предпочиташе кафето в италиански стил, както го наричаха сънародниците му — силно, късо и черно. Остана изненадан и дори малко шокиран, когато установи, че мнозина туристи в Ню Йорк не се обличат подходящо. Дори тук, в този прекрасен и скъп хотел непосредствено до Пето авеню, те се носеха така, сякаш отиваха да вземат децата си от детската градина или да потичат в парка — анцузи, маратонки, блузи или джинси. Някои обаче наистина се нуждаеха от редовни кросове, ако можеше да се съди по фигурите им — много от мъжете имаха шкембета, а жените бяха натрупали тлъстини по бедрата. Никога не беше виждал толкова много хора в лоша форма. Но пък, от друга страна, забравяше нещо съществено — тези бяха от стадото.

Слезе на четиринайсетия етаж, обърна се наляво и закрачи енергично, вземайки уверено завоите, докато не стигна дъното на коридора, където се намираше аварийният изход към стълбището. Обърна се и погледна назад. Отдясно и отляво имаше по осем врати. Пред половината от тях лежаха сгънати вестници. Някои гости четяха „Таймс“, други „Джърнъл“, имаше дори и такива, които предпочитаха „Ю Ес Ей Тудей“.

Зачака, напрегнал всичките си сетива. Стоеше абсолютно неподвижно. Знаеше, че от влизането му в хотела до този момент лицето му се заснема от скрити охранителни камери. Идеята всъщност му допадаше. По-късно хората щяха да гледат записите и да казват неща като: „Ама че чудесен мъж е!“ и „С колко вкус е облечен!“. Всички щяха да проявят голям, много голям интерес към него. Снимките му може би дори щяха да се появят във вестниците.

Точно сега обаче камерата, която следеше тази част от коридора, се намираше точно над него и той бе извън обхвата й.

Продължи да чака. И после, точно в подходящия момент, тръгна целенасочено обратно по коридора. Щом стигна до номер 1422, вратата се отвори и една жена по хавлия се наведе да вземе броя на „Уолстрийт Джърнъл“. Без да забавя крачка или да прави резки движения, той зави към нея и я изблъска в стаята, като й приложи душеща хватка и стисна гърлото й, за да не може да издаде нито звук. С лявата си ръка леко затвори вратата и сложи верижката.

Жената се съпротивляваше отчаяно, докато я влачеше към средата на стаята. Харесваше му как напряга мускули, докато се мъчеше да се освободи; харесваше му как гърдите й се надигат, докато се опитва да извика, как гъвкавото й тяло се извива, докато тя се мъчи да се отскубне от него. Тя беше боец, атлет, а не като онези тлъсти старици в асансьора. В това отношение беше извадил късмет. Жената беше на около трийсет, с приятна руса коса, без брачна халка. От борбата хавлията й се беше разтворила и той можеше да я види така, както я е създал Бог. Продължи да я държи и стегна хватката си, докато тя не схвана посланието и не престана да се съпротивлява.

Той леко отпусна хватката, колкото да й позволи да диша, но не и да изкрещи. Остави я да си поеме дъх, после още веднъж, след което я стисна пак.

Стояха вкопчени един в друг. Гърбът й беше опрян в гърдите му; цялото й тяло потръпна и тя най-сетне започна да се свлича — краката й се подгъваха от ужас.

— Изправи се — заповяда й той.

Тя се подчини, както подобава на добрите момичета.

— Ще отнеме само миг — каза той. Трябваше да го направи, искаше да го направи, но нещо в него искаше и да удължи това чудесно усещане за власт над друго човешко същество, тази невероятна тръпка от ужаса й. Това със сигурност бе най-великолепното чувство на света. Любимото му.

Но беше време да си свърши работата.

С определено съжаление той извади от джоба си малък, специално подострен нож за моливи. Замахна и с бърз, почти ритуален жест заби острието в гърлото й. Задържа го там един дълъг, прекрасен момент, докато се вслушваше в хриптенето на пробитата й трахея. После направи бързо странично движение и преряза трахеята и сънната артерия, точно както човек би заклал прасе. Тялото й се загърчи в спазми и той бързо я пусна и отстъпи назад, докато тя падаше напред, а кръвта й шурна точно там, накъдето трябваше. Щеше да е лошо да изцапа костюма си с кръв — много лошо. Те нямаше да го одобрят.

Тя падна по очи на килима, но не прекалено тежко — с онова тупване, което можеше да се обясни и с преобърнат стол. Албан зачака, загледан с огромен интерес, докато борбата със смъртта не престана и кръвта не изтече от тялото й.

Отново си погледна часовника — седем и четирийсет. Schön^[1].

Коленичи, извади от джоба си малък кожен пакет, разтвори го на килима и извади няколко важни инструмента. После се зае за работа.

В осем щеше да се наслаждава на кафето на „Старбъкс“ във фоайето.