Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (49) (Два гроба)

45.

Веднага щом влезе в имението, Пендъргаст усети, че нещо не е наред. Цареше пълна тишина, неестествен покой — и се долавяше странна слаба миризма. Бърза проверка показа, че всички аларми са включени и светят в зелено, ключалките не са докосвани и всичко е на мястото си.

Въпреки това Пендъргаст бързо тръгна по ехтящия коридор към библиотеката. Тя бе студена, тъмна и смълчана, камината не гореше, а от Проктър нямаше и следа.

Той отвори книжния рафт, спусна се с асансьора в сутерена, изтича по коридора към тайната врата и я отвори. Сега миризмата го блъсна като стена — смесената воня на формалдехид, етанол и безброй други течности, прахове и незнайно какви смеси. Извади пистолета си, докато се спускаше бързо по стълбата. Излезе в дългия коридор на подземните помещения, изтича покрай първите няколко и рязко спря. В стаите пред него, продължаващи една след друга, свързани от каменни арки и осветени от голи електрически крушки, цареше пълна разруха. По пода се търкаляха проблясващи парчета стъкло сред локви димящи течности. Навсякъде бяха разхвърляни екземпляри, разбити и съборени рафтове, а витрините покрай стените бяха направени на решето от куршуми.

— Тристрам! — извика той и се втурна напред.

Тичаше през помещенията, като газеше парчетата стъкло, зави на ъгъла, стигна до стаята на сина си, напъха ключа в ключалката, завъртя го и рязко отвори вратата.

На пода лежеше тяло, покрито с чаршаф. Потискайки стона си, Пендъргаст се хвърли към него и дръпна завивката — и видя Проктър, с окървавено лице и здравата очукан. Бързо провери пулса на врата му — беше силен и равномерен. Шофьорът бе жив, но в безсъзнание. Пендъргаст огледа тялото, видя, че е само насинено, с гадна рана на челото, която кървеше обилно и несъмнено му беше докарала сътресение.

Отиде в банята, намокри с топла вода една кърпа и внимателно почисти лицето и раната. Действията му свестиха Проктър и той се опита да се надигне, като в резултат едва не припадна отново.

— Какво стана? — тихо, но настойчиво попита агентът.

Проктър тръсна глава и изстена от болка.

— Албан… взе Тристрам.

— Как е успял да влезе?

Проктър поклати глава.

— Нямам представа. Макар че чух… шум.

— Кога стана?

— Около десет… без четвърт.

Вече минаваше единайсет. Пендъргаст скочи на крака. Нищо не показваше, че Албан и жертвата му са напуснали къщата — алармите бяха зелени. Но от атаката беше минал повече от час.

— Чакай тук, докато ги открия — каза той.

Проктър махна с ръка, сякаш му казваше да не се тревожи за него.

С готов за стрелба пистолет Пендъргаст бързо претърси стаята. Прегледа купчините листа на бюрото на Тристрам с опитите му да пише на английски и попадна на поразителна рисунка на планина с бележка, че е подарък за баща му. Откритието го жегна болезнено. Пендъргаст обаче пропъди чувството, доколкото можеше, взе рисунката, излезе и заключи вратата.

Огледа внимателно следите в прахта в страничния коридор, но толкова близо до стаята на Тристрам следите бяха твърде много, за да различи нещо. Върна се в основния коридор и продължи колкото се може по-бързо, като в същото време оставаше нащрек и оглеждаше бъркотията по пода. Премина през няколко помещения и стигна до старата лаборатория на професор Ленг. Сблъсъкът не беше стигнал дотук — лабораторията беше повече или по-малко в ред. Старите маси с каменни повърхности бяха покрити с мензури, реторти и апарати за титруване. Пендъргаст се огледа внимателно, след което продължи безшумно покрай стената към отворената врата, водеща към следващата, последна стая. Тя бе пълна с оръжия, както стари, така и сравнително модерни — мечове, боздугани, карабини, палки, гранати, млатила, тризъбци.

Тук Пендъргаст спря, извади фенерче и огледа внимателно стаята. Като че ли нищо не липсваше. Щом стигна дъното, спря пак. Пред една трудно забележима врата в стената имаше свежи отпечатъци.

Алармите мълчаха. Детекторите за движение не се бяха задействали. Къщата беше изключително добре предпазена срещу нежелани гости — с изключение на подземието и сутерена, достъпни единствено от скрития асансьор и тайната врата, но пък поради странното разположение на стаите и почти безкрайната си площ те не можеха да бъдат включени към охранителната система. Всъщност всеки опит за подобно включване можеше да компрометира тайната част на имението. Но всичко това нямаше значение, защото никой неканен гост не би могъл да стигне до тях.

Пендъргаст се загледа в затворената врата. Освен ако… нима беше възможно?

Бързо отвори вратата, която водеше към груб каменен коридор и спускащо се стълбище, изсечени в естествена пукнатина в шистовата скала. Отдолу се носеше силна миризма на пръст и влага. Пендъргаст заслиза по грубите стъпала и стигна до стар каменен кей в наводнен тунел — леговището на речния пират, притежавал по-ранна къща на мястото на имението. Обикновено на кея имаше извадена стара лодка — но сега тя липсваше. Пръските и локвичките по камъка потвърждаваха, че е била спусната наскоро на вода.

Пендъргаст знаеше, че тунелът на бандита води до река Хъдсън. Беше толкова добре скрит, а проходът от него до подземието бе така грижливо затворен и заключен, че Пендъргаст винаги бе вярвал, че тайният вход е неоткриваем и непреодолим. Сега си даде сметка, че това е било глупаво недоглеждане. Албан и заложникът му бяха изчезнали, имаха цял час преднина — и беше невъзможно да бъдат проследени.