Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (48) (Два гроба)

44.

Лейтенант Д’Агоста крачеше нервно в апартамента, гледащ към Първо авеню. Пльосна се на дивана в дневната, включи телевизора, превъртя безцелно каналите и го изключи отново. Стана, пристъпи до плъзгащата се врата и погледна от тъмния балкон. Отиде в кухнята, отвори хладилника, взе си една бира, размисли, върна я и го затвори.

На всеки няколко минути поглеждаше към телефона.

Знаеше, че трябва да отиде при Лора в леглото, да поспи, но знаеше също, че сънят няма да го споходи. Като последица от срещата със Сингълтън беше получил мъмрене и бе освободен от поста главен разследващ на хотелските убийства — както беше посочил Сингълтън, бе голям късметлия, че не си е изпатил още повече заради Пендъргаст. Мисълта, че сутринта ще стане, ще отиде на бюрото си и ще се заеме с половин дузина третостепенни престъпления, бе почти непоносима.

Погледна отново телефона. Най-добре беше да приключи с това — никога нямаше да намери покой, докато не махне този товар от гърдите си.

Въздъхна, вдигна слушалката и набра мобилния на Пендъргаст.

От другата страна вдигнаха на третото позвъняване.

— Да? — разнесе се хладният южняшки глас.

— Пендъргаст? Аз съм. Вини.

Последва пауза. Когато заговори отново, от хладен гласът беше станал леден.

— Да?

— Къде си?

— В колата си. Прибирам се у дома.

— Добре. Предположих, че още ще си буден. Виж, просто исках да ти кажа… ами че ужасно съжалявам за случилото се.

Отговор не последва и Д’Агоста продължи със запъване:

— Не знаех какво да направя. Така де, бях главен разследващ и мой дълг беше да докладвам всяка възможна улика. Сингълтън ме беше притиснал здравата. Бях заклещен в ъгъла.

Пак никакъв отговор. Д’Агоста облиза устни.

— Виж, знам, че ти се насъбра много през последните няколко седмици. Приятел съм ти, искам да ти помогна по всякакъв възможен начин. Но това… това е работата ми. Нямах избор. Трябва да разбереш.

Когато Пендъргаст отговори, гласът му беше задавен и в същото време толкова твърд, колкото Д’Агоста не го беше чувал никога.

— Дори малоумник би разбрал. Ти предаде доверието ми.

Д’Агоста пое дълбоко дъх.

— Не можеш да го приемаш по този начин. Не става дума за някаква неприкосновеност на изповед или нещо подобно. Скриването на самоличността на сериен убиец, дори да е твоя собствена плът и кръв, е незаконно. Повярвай ми, по-добре, че стана сега, а не по-късно.

Мълчание.

— Отстраниха ме от случая. А и да си кажем право, ти изобщо не си бил включван в разследването. Нека забравим всичко това.

— Синът ми, както бе така добър да посочиш, е сериен убиец. Как по-точно може да се очаква от мен да забравя това?

— Тогава нека да ти помогна. Отстрани. Все още имам достъп до хода на разследването и мога да те държа в течение. Работили сме по този начин и преди, можем да го направим отново.

Пендъргаст не отговори.

— Е? Какво ще кажеш?

— Какво ще кажа ли? Ето какво — колко още ще ме товариш с оправданията си и нежеланите предложения за помощ?

Думите подействаха на Д’Агоста като удар и внезапно несправедливостта на всичко това започна да ври в гърдите му.

— А знаеш ли какво аз ще ти кажа? — извика той. — Майната ти!

И тресна слушалката.