Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (47) (Два гроба)

43.

Проктър рязко се завъртя към Тристрам, който седеше с побеляло лице на леглото.

— Стой тук. Ще те заключа. Тук ще бъдеш в безопасност.

Излезе, заключи вратата и се втурна по каменния коридор, като се залепи за стената точно преди коридорът да стигне до най-близкото подземно помещение.

Извади пистолета си, вкара патрон в цевта и включи лазерния мерник. Спря за момент да проясни главата си, да усети тактическата ситуация. Потисна цялата си изненада, цялата болка от натъртените си ребра, всички предположения как младежът е успял да проникне в подземието и се съсредоточи върху непосредствения проблем.

Убиецът смяташе да го прилъже да излезе в самото подземие. Албан искаше Проктър да го последва. Ясно беше, че Проктър трябва да постъпи точно по този начин. Друг просто нямаше. Не можеше да позволи на младежа, вече пробил системите за сигурност на къщата, никаква свобода на действие. Трябваше да го проследи тук, долу. Албан смяташе да му устрои засада, сигурен беше. Затова трябваше да бъде непредсказуем. Трябваше да разработи стратегия.

И трябваше да разбере защо Албан не го беше убил веднага, когато имаше отлична възможност.

Всички тези мисли минаха през главата му за частица от секундата.

Огледа пода с надеждата да открие следи, но не видя нищо. Пое дълбоко дъх, изчака секунда, изскочи иззад ъгъла и покри помещението с оръжието си. Една-единствена гола крушка, висяща на кабел, минаващ по дължината на подземието, осветяваше стаята и хвърляше плътни сенки. Във витрините покрай стените беше подредена пъстра колекция препарирани влечуги.

Помещението изглеждаше пусто.

Проктър се втурна напред и намери прикритие зад стар шкаф, който лежеше на една страна; ръждивите алебарди, подредени в него, бяха изпопадали по пода. От новата си позиция успя да покрие помещението максимално добре. Убиецът не се опитваше да се измъкне, а го преследваше точно толкова сигурно, колкото той него.

След като се увери, че помещението е празно, Проктър се втурна към отсрещния му край и се долепи до стената на прохода, водещ към следващата стая, в посока на стълбището за нагоре. Тя беше пълна с рафтове, не само покрай стената, но и в самото помещение, заети от стъклени бутилки в различни цветове и пълни със странни и шантави предмети, изсушени насекоми, гущери, семена, течности и прахове. Сред рафтовете имаше много потенциални скривалища, много места, на които да се устрои засада.

Жалко, че трябваше го направи.

Проктър имаше „Берета Рх4 Сторм“ с пълнител 9+1, но винаги носеше в себе си два допълнителни пълнителя с двайсет патрона — общо петдесет. Имаше фобия, че може да остане без боеприпаси. Никога не му се беше случвало и никога нямаше да му се случи.

Извади малкия пълнител и го смени с голям. Това значително увеличи теглото на оръжието, но бе необходимо за онова, което се канеше да направи.

„Непредсказуем…“

Внезапно Проктър се хвърли през засводения вход, като стреля многократно към рафтовете. Спринтира по дължината на стаята, като стреляше първо в едната посока, после в другата. Резултатът бе рев и хаотична буря от изпочупено стъкло, когато пръскащите се куршуми се понесоха по лавиците, разбивайки всичко на малки парченца. Трясъкът в затвореното пространство бе оглушителен. Всеки, намиращ се между рафтовете, най-малкото щеше да бъде ослепен от летящото стъкло и най-вероятно улучен от някой пръснал се куршум. И нямаше да е в състояние да отвърне подобаващо на огъня.

Проктър продължи тичешком в следващото помещение, като не преставаше да стреля и да пръска стотици бутилки в проблясващ дъжд от стъкло.

Двайсетте патрона му помогнаха да мине през третата стая, която бе по-малка и пълна с витрини с препарирани птици. С изпразнен вече пълнител той зае позиция зад тежък дъбов шкаф до стената. Клекна, затаи дъх и се заслуша напрегнато.

Остатъчните звуци от стрелбата отекваха в подземието — изтичащи течности, падащо стъкло, отделни трясъци. Каменният под зад него сега беше покрит с хиляди парчета стъкло. Никой — абсолютно никой — не можеше да мине по него безшумно. Ако убиецът беше зад него, нямаше да е в състояние да го проследи, без да се издаде.

Продължи да чака. Постепенно звуците на унищожението затихнаха, оставяйки само монотонното кап-кап на течностите и отвратителната воня на алкохол, формалдехид, мъртви животни и изсушени насекоми.

Проктър знаеше, че следващото помещение също е заето от витрини и предлага много скривалища. Спомни си, че витрините са пълни с древни сечива и устройства. Нямаше представа защо Енох Ленг е събирал тези странни колекции, а и не му пукаше. Знаеше само едно — че противникът му най-вероятно се крие в една от стаите отпред.

Остана да чака много дълго. Често успехът идваше с надхитряването на противника. Накрая той щеше да се раздвижи. И тогава — бам.

Но този път цареше пълна тишина. Противникът не се издаваше.

Макар да имаше вероятност убиецът да лежи мъртъв или тежко ранен в някоя от стаите, през които бе минал, Проктър се съмняваше в това. Инстинктът му казваше, че Албан е в някое от помещенията отпред.

И чака.

Проктър махна празния пълнител и сложи втория голям. В същия миг чу хрущене на стъкло.

Обърна се, изумен, че убиецът е зад него, и бързо намери по-удобна за защита позиция в една ниша в стената.

Зачака отново, като се вслушваше напрегнато. Целият под на предишното помещение бе покрит с разбито стъкло. Невъзможно беше да минеш по него, без да вдигнеш шум. Или грешеше?

Много бавно Проктър изпълзя до края на каменната арка, като се вслушваше. Не се чуваха никакви други звуци. Да не би нещо да беше паднало върху стъклото?

Неувереността започна да го гризе. Трябваше да види, да разбере. Изведнъж се втурна на пълна скорост обратно през прохода, като тичаше през средата на стаята, и отново стреля наляво и надясно. Видя някакво движение от дясната си страна, зад редица пръснати бутилки, и стреля няколко пъти в рафтовете, преди да заеме позиция в една ниша в отсрещната стена.

Притиснат в тясното пространство, се заслуша отново. Със сигурност беше улучил убиеца, или най-малкото го беше посипал със счупено стъкло. Би трябвало да е ранен, може би ослепен, уплашен, объркан.

… Или само така му се искаше?

Чу се ново силно хрущене на стъкло, този път категорично от стъпка.

Проктър изскочи от нишата и се затича, като стреляше в посока на звука, през вече изпотрошените бутилки. Във въздуха се разлетяха още проблясващи парчета, изпопадаха нови рафтове, буркани избълваха съдържанието си. Но докато съсипваше помещението, от което беше дошъл звукът, Проктър осъзна, че там няма никого. И нищо. Продължи да тича, докато не стигна другия край на стаята, зае позиция в ъгъла и се огледа.

Внезапно във въздуха полетя камъче, улучи крушката и помещението потъна в мрак. Проктър незабавно стреля в посоката, от която бе хвърлено камъчето. Светлината от съседното помещение му осигуряваше смътна видимост.

Свали пистолета, като дишаше тежко. Колко патрона му оставаха? Обикновено броеше, но този път им беше изгубил броя. Беше изстрелял двайсет, плюс най-малко още петнайсет. Което означаваше, че му остават около пет в този пълнител и десет в последния.

Кошмарът му, че може да остане без муниции, започваше да се сбъдва.

Докато клечеше в тъмния ъгъл, осъзна, че стратегията му е погрешна. Имаше си работа с противник с невероятна сила и умения.

Трябваше му нова стратегия. Убиецът вероятно го очакваше да продължи по същия начин, да сондира, да търси, както бе правил досега. Затова той щеше да се върне обратно. И да принуди убиеца да дойде при него.

Без да се отделя от стената, Проктър се промъкна до входа към следващото помещение. Единствената електрическа крушка светеше. Тази стая също бе пълна с бутилки и подът бе покрит със стъкло. Сега Проктър се озова пред същия проблем, пред който беше изправил противника си. Не можеше да направи и крачка, без да вдигне шум.

Може би. Клекна и си свали обувките. Снишен, пристъпи в помещението по чорапи, като се придържаше към сенките зад разбитите витрини. Движеше се бавно, много бавно, напълно безшумно, без да обръща внимание на парчетата стъкло, които разрязваха стъпалата му. На всяка крачка спираше и се ослушваше.

Чу нещо като кратко поемане на въздух някъде вдясно, зад редица разбити витрини. Нямаше начин да греши. Убиецът явно също се придвижваше по чорапи.

Дали го виждаше? Нямаше откъде да знае.

Непредсказуем — ето какъв трябваше да бъде.

Втурна се неочаквано и ожесточено напред, право към дългия висок ред рафтове, блъсна се в тях и ги стовари върху следващия ред, подобно на домино. Вече разнебитените рамки се срутиха като къща от карти, посипвайки човека между тях с буря от счупено стъкло, химикали, екземпляри и отломки.

Докато отстъпваше назад, усети внезапен удар в ръката и пистолетът му отлетя. Завъртя се, замахвайки с юмрук, но черната фигура вече се беше дръпнала настрани, фрасна го в ребрата и го просна върху стъклото.

Проктър се претърколи и изправи с едно бързо движение, сграбчил назъбеното гърло на счупена мензура. Убиецът отскочи назад и също взе парче стъкло. Двамата предпазливо започнаха да кръжат един около друг.

Експерт с ножа, Проктър се хвърли напред, но убиецът отскочи настрани, замахна и поряза ръката му под лакътя. Проктър също замахна и успя да разкъса ризата му, но убиецът отново се обърна със свръхестествена скорост и избегна основния удар.

Никога през живота си Проктър не бе виждал някой да се движи толкова бързо или да предвижда така добре хода на противника. Тръгна към убиеца, като замахваше отново и отново, и го принуди да заотстъпва, но така и не успя да го удари. Убиецът отстъпи до една маса, пусна стъклото си и сграбчи тежка реторта. Проктър се възползва от преимуществото си и продължи да напредва и да нанася удари, но внезапно, сякаш отникъде, убиецът — който се беше престорил, че отново отстъпва — се извъртя с най-невероятното движение и го халоса с ретортата по главата. Тежкото стъкло се пръсна и замаяният Проктър се просна на пода.

В следващия миг убиецът вече беше върху него и го прикова към земята, опрял назъбения ръб на ретортата в гърлото му, точно на сънната артерия. Натискаше точно колкото да пореже кожата, но не повече.

Замаян, вцепенен от шок и болка, Проктър не можеше да повярва, че е победен. Изглеждаше невъзможно. Но ето че бе претърпял поражение — и то точно в онова, в което го биваше най-много.

— Давай — дрезгаво рече той. — Да приключваме.

Убиецът се разсмя и белите му зъби лъснаха.

— Много добре знаеш, че ако исках да те убия, вече щеше да си мъртъв. О, не. Имаш да предадеш съобщение на господаря си. А аз имам брат, който се нуждае от… грижи.

Докато говореше, една дълга ръка се протегна и измъкна ключа от стаята на Тристрам от джоба на Проктър.

— А сега, приятни сънища.

Последва внезапен зашеметяващ удар в слепоочието и светът около Проктър потъна в мрак.