Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (44) (Два гроба)

40.

Откакто Д’Агоста получи вестта, че Глен Сингълтън иска да го види, алармата не беше замлъквала. И сега, когато влизаше във външния кабинет на капитана, звънеше още по-силно. Секретарката на Сингълтън Мидж Роули, която обикновено бе страшно бъбрива, едва вдигна глава от компютъра си, когато той приближи.

— Влизайте направо, лейтенант — каза, без да го погледне в очите.

Д’Агоста мина покрай нея и влезе в личния кабинет на Сингълтън. Страховете му незабавно се потвърдиха. Разбира се, Сингълтън беше там, зад бюрото си, спретнато облечен както винаги. Изражението на капитана обаче накара сърцето на Д’Агоста да се свие. Сингълтън беше може би най-прямият и честен човек, когото Д’Агоста бе срещал. У него нямаше и намек за лукавство или двуличие — човек получаваше онова, което виждаше. И сега Д’Агоста видя, че капитанът се измъчва с някакъв много труден проблем.

— Искали сте да ме видите, капитане? — каза Д’Агоста.

— Да. — Сингълтън хвърли поглед на документа върху бюрото си. Прочете го набързо, обърна на следващата страница. — Намираме се насред ситуация, лейтенант. Или най-малкото вие се намирате.

Д’Агоста повдигна вежди.

— Като главен разследващ на убийствата на Хотелския убиец като че ли сте попаднали насред междуособна война. Между двама федерални агенти. — Отново погледна листата на бюрото си. — Получих официално оплакване, направено току-що от агент Гибс срещу агент Пендъргаст. В него той се позовава на липса на сътрудничество, действие на своя глава, неспособност за координиране и куп други прегрешения. — Сингълтън направи кратка пауза. — Името ви също се появява в оплакването. Всъщност повече от един път.

Д’Агоста не отговори.

— Извиках ви да се срещнем на четири очи поради две причини. Първо, да ви посъветвам да стоите настрана от кръстосания огън. Това е работа на ФБР и, повярвайте ми, по-добре да не се замесвате.

Д’Агоста усети как се вцепенява, сякаш е на парад на кадети.

Сингълтън погледна документа и обърна още една страница.

— Втората причина да ви извикам, е, че искам да науча нещо специално около случая, което може би знаете. Искам да споделите с мен важната информация — цялата важна информация. Разбирате ли, лейтенант, ако нещата се разсмърдят и цялата работа ескалира в Трета световна война, не искам да съм нападнатият изневиделица.

— Всичко е в доклада, сър — предпазливо рече Д’Агоста.

— Така ли? Сега не е време за вземане на страни, лейтенант.

Мълчанието се проточи. Накрая Сингълтън въздъхна.

— Винсънт, невинаги отношенията ни са били за чудо и приказ. Но аз никога не съм се съмнявал, че си добро ченге.

— Благодаря, капитане.

— Но това не е първият път, когато замесването ти с Пендъргаст се превръща в проблем. И застрашава доброто ми мнение за теб.

— Сър?

— Ще бъда откровен. Според този доклад агент Гибс като че ли смята, че Пендъргаст спестява информация. Че не споделя всичко, което знае. — Сингълтън замълча за момент. — Всъщност Гибс се отнася със сериозни подозрения към действията на Пендъргаст във връзка с последното убийство. И аз не мога да го виня. В това, което прочетох в този документ, няма и намек за следване на стандартните протоколи в подобен случай. И оставам с впечатлението, че е налице много необяснима… дейност, така да се каже.

Д’Агоста нямаше сили да посрещне разочарования поглед на Сингълтън. Затова се загледа в обувките си. Сингълтън пак мина на „вие“:

— Знам, че двамата с Пендъргаст си имате история. Че сте приятели. Но това е един от най-големите случаи със серийни убийства от години. Вие сте главен разследващ. Стане ли гаф, вие ще сте губещият. Така че си помислете, преди да отговорите. Има ли нещо, което трябва да знам?

Д’Агоста запази мълчание.

— Вижте, лейтенант. Веднъж вече здравата загазихте и едва не съсипахте кариерата си заради Пендъргаст. Не искам да видя как това се случва отново. Очевидно е, че Гибс е твърдо решен да разпне Пендъргаст. И изобщо не му пука какви ще бъдат косвените жертви.

Д’Агоста продължаваше да мълчи. Много добре помнеше всички случаи, в които бе стоял рамо до рамо с Пендъргаст — срещу онова ужасно създание в природонаучния музей; срещу изродите дълбоко под улиците на Манхатън; срещу граф Фоско и онзи кучи син Булард в Италия; и не чак толкова отдавна, срещу Джъдсън Естерхази и загадъчния Bund. И в същото време не можеше да отрече собствените си съмнения относно поведението на Пендъргаст напоследък и мотивите му, дори тревогите си, че приятелят му не е с всичкия си. И неволно си спомни думите на Лора Хейуърд: „Длъжен си да съобщаваш всички улики и всяка информация, дори шантавата. В случая не става въпрос за приятелство. А за залавянето на опасен убиец, който най-вероятно ще убие отново. Трябва да постъпиш правилно“.

Пое дълбоко дъх и вдигна глава. И чу собствения си глас, сякаш някъде отдалеч:

— Пендъргаст смята, че убиецът е негов син.

Сингълтън се опули.

— Какво?

— Знам, че звучи шантаво. Но Пендъргаст ми каза, че според него собственият му син е отговорен за тези убийства.

— И… вие повярвахте на това?

— Не знам на какво да вярвам. Съвсем наскоро жената на Пендъргаст умря при ужасни обстоятелства. Пендъргаст беше на ръба на лудостта.

Сингълтън поклати глава.

— Лейтенант, когато казах, че искам информация по случая, имах предвид истинска информация. — Облегна се назад. — Така де, това звучи абсурдно. Дори не знаех, че агент Пендъргаст има син.

— Аз също, сър.

— Нищо друго ли не искате да ми съобщите?

— Няма нищо друго за съобщаване. Както казах, всичко останало е в доклада ми.

Сингълтън го погледна.

— Значи Пендъргаст спестява информация. И откога знаете това?

Д’Агоста вътрешно трепна.

— От достатъчно дълго време.

Сингълтън отново се облегна назад. Известно време никой от двамата не продума.

— Добре, лейтенант — най-сетне рече Сингълтън. — Трябва да си помисля какво да правя с това.

Д’Агоста кимна нещастно в знак на съгласие.

— Преди да си тръгнете, позволете да ви дам още един съвет. Преди малко ви казах да не се замесвате в това. Да не вземате страна. И това е добър съвет. Но ще дойде време — а според онова, което току-що ми казахте, това може да стане по-скоро, отколкото очаквах — всички ние да вземем страна. Ако това се случи, вие ще застанете на страната на Гибс и Отдела за поведенчески науки. А не на страната на Пендъргаст. Честно казано, не го харесвам, не харесвам методите му, а тази история за сина му ме кара да си мисля, че най-сетне е затънал дълбоко. Ясно ли се изразих, лейтенант?

— Абсолютно ясно, сър.

— Добре. — Сингълтън отново се зачете в доклада и обърна една страница, за да даде да се разбере, че срещата е приключила.