Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (43) (Два гроба)

39.

Сутринта на първия ден на седмицата беше студена, сива и дъжделива, колите по паркинга приличаха на дървени блокчета, матови на мътната светлина, със стичащи се струйки по страните. Едва минаваше единайсет, но денят вече се очертаваше лош за продажби, което уреждаше идеално Кори. Тя се беше оттеглила с останалите дилъри в салона, където пиеха долнопробно кафе и си дърдореха в очакване на някой заблуден клиент. Имаше само четирима дилъри — всичките мъже. Джо Рико и синът му Джо-младши ги нямаше и персоналът разпускаше.

През изминалите два дни Кори ги беше опознала. Както беше очаквала, всичките бяха първокласни задници. Всички, с изключение на Чарли Фут, за когото беше споменал баща й. Той бе по-млад от останалите, малко срамежлив и по принцип не участваше в дебелашките шеги и дрънканици. За разлика от повечето си колеги, беше завършил колеж и бе най-добрият продавач в групата — явно нещо в мекия му глас и леко нерешителното му поведение очароваше клиентите.

Един от по-старите дилъри беше взел думата и завърши някакъв мръсен виц, на който Кори здравата се посмя. Тя отпи от кафето си, добави още една доза сметана менте с надеждата да прогони вкуса на изгоряло и каза:

— Ама че шантаво, да заема мястото на човек със същата фамилия като моята.

Беше насочила думите си към онзи с вица. Казваше се Милър. Беше истински комедиант и Кори се насилваше да се смее на всичките му тъпи шеги. Дори му беше прехвърлила един обещаващ клиент, като се престори, че се нуждае от пример, и го остави да завърши сделката. В замяна Милър я беше взел един вид под крилото си и несъмнено се надяваше да му се отвори парашутът. Вече започваше да споменава за бара, който посещавал след работа и където правели убийствени маргарити. Кори не го беше лишила от жалките му надежди, че ще успее да преспи с нея — и нямаше намерение да го прави, докато не получи своето.

— Да — каза Милър и запали цигара, макар че пушенето бе разрешено само отвън. Джо Рико обаче пушеше, така че никой не възрази. Милър беше набит, късо подстриган селяк с тройна брадичка, бирено шкембе, дебели устни и сплескан нос. Външният му вид донякъде се смекчаваше от скъпия му костюм. Всички бяха облечени добре. Дните на говорещите като картечници дилъри с карирани полиестерни ризи си бяха отишли.

— Що за човек беше? — попита Кори. — Имам предвид Джак Суонсън.

Милър издиша дима.

— Задник.

— Така ли? Затова ли са го уволнили?

Милър се изсмя.

— Не. Обра банка.

— Какво?! — с престорено изумление възкликна Кори.

— Милър, по-полека, не бива да говорим за това през работно време — обади се друг дилър, казваше се Ривера.

— Майната му — заяви Милър. — Няма никакви клиенти. А тя рано или късно ще разбере.

— Ограбил банка ли? — намеси се Кори, за да не позволи разговорът да се отклони в друга посока. — Как така?

Милър явно намираше и тази история за забавна.

— А бе тоя тип беше пълен идиот. Хич не го биваше в продажбата на коли, не изкарваше комисиони и един ден скочил в една кола от паркинга, отишъл в местния клон на „Делауер Тръст“, влязъл вътре и ограбил проклетата банка.

Последва още смях.

— Откъде знаят, че е бил той? — попита Кори.

— Първо, колата е от нашия паркинг, както вече казах. С дилърските номера. Второ, бил облечен в обичайния си боклучав костюм, който всички разпознахме. А и самият Рико го видял как потегля с колата.

Всички закимаха.

— Трето, намерили негови косми по облегалката.

— А стига бе — каза Кори. Обзе я мрачно настроение. Задачата се очертаваше гадна и тежка — ако се приемеше, че баща й наистина е невинен.

— И не само това, ами намерили и негови отпечатъци върху бележката, която дал на касиерката.

Това вече звучеше малко прекалено.

— И сега в затвора ли е?

— Не. Изчезна. Още го търсят.

Кори изчака секунда.

— И в какъв смисъл е бил задник?

Милър дръпна отново от цигарата си, погледна я и издиша през носа.

— Интересно ти е, а?

— Да. Така де, все пак имаме една и съща фамилия.

Милър кимна.

— Както казах, хич го нямаше в продажбите. Освен това… не участваше в програмата.

— Програмата ли?

— Тук правим бизнес по определен начин.

— Не трябва ли да знам за тази програма?

Милър изгаси цигарата си и стана, загледан към изложбения салон, където току-що бе влязла някаква двойка и сгъваше чадърите си. Мъжът носеше жълт плик.

— Сега ще разбереш. В гаден ден като тоя всеки, който дойде, е купувач. Ела. — Той й намигна и погледът му се плъзна по циците й.

Щом приближиха, Милър поздрави сдържано двойката, като говореше тихо. Представи Кори като начинаещ дилър и ги помоли за съгласието им да участва. Техниката си я биваше и те се съгласиха.

— Може дори да получи първата си комисиона — каза Милър. — Първият й голям успех тук. Нали, Кори?

— Да! — ентусиазирано се съгласи Кори.

Погледна двамата клиенти. Мъжът почти със сигурност беше доктор, с много ограничено време, свикнал да взема бързи решения. Жена му, слаба и нервна, облечена в туристически дрехи, искаше черна „Ескалада“. Без никакви предисловия съпругът започна внимателно подготвеното си слово. Прекарал часове в интернет. Дори знаел коя точно кола на паркинга иска. Имал дълъг списък допълнително оборудване, надлежно разпечатан; знаел цената и бил склонен да плати двеста долара над нея. Ако не могат да сключат сделката сега с поставените от него условия, бил готов да се обърне към друг продавач в съседния град, който имал почти същата кола на паркинга си. И още нещо — не искал никакви там платнища, мазила против ръжда и така нататък. Само колата.

Докторът млъкна, леко запъхтян. Сигурно ситуацията за него беше толкова стресова, колкото и в спешното отделение. Кори се зачуди как ли ще се справи Милър.

За нейна изненада Милър изобщо не се беше смутил. Не се опита да се пазари, нито да възразява. Тъкмо обратното, поздрави доктора за проучването му и изрази мнение, че самият той е доволен от възможността за бърза и ефективна трансакция, макар печалбата да не е кой знае каква. Продажбата си е продажба. Разбира се, не бил сигурен дали ще е възможно да продаде колата едва ли не на заводска цена, но обеща да говори със собственика на автокъщата. Как смята да плати докторът, в брой или по банков път?

По банков път. Десет хиляди веднага, останалите на вноски.

Милър взе номера на социалната осигуровка на доктора и някои други данни, настани двамата клиенти в луксозната чакалня с чаши кафе, а самият той тръгна към работната си клетка, следван от Кори. Тя гледаше през рамото му как той проверява на компютъра кредитния рейтинг на доктора и започва да пише офертата.

— Не трябва ли да питаш господин Рико?

— Не е нужно да го питам за нищо — отвърна Милър.

— Наистина ли смяташ да им продадеш колата на цената, която искат?

Милър се ухили.

— Естествено.

— Как тогава ще направиш печалба? Така де, двеста долара едва ли си заслужават цялото усилие.

Милър продължи да пише, после сложи със замах подписа си под офертата.

— Има много начини да, хм… одереш котката.

— Например?

— Гледай и се учи.

Тя го последва в чакалнята. Милър размаха документите.

— Всичко е готово. Шефът, господин Рико, одобри сделката, макар да се наложи здравата да настояваме. Между нас казано, не беше особено щастлив. Но както казах, продажбата си е продажба, а в отвратителен ден като този е направо късмет да продадем каквото и да било. Има обаче една малка подробност — кредитният ви рейтинг не отговаря точно на най-изгодната лихва по вноските. Въпреки това ви предлагам отлична цена, почти също толкова сладка като предишната, което е най-доброто предвид обстоятелствата…

Докторът се намръщи.

— Какво искате да кажете? Как така кредитният ми рейтинг не е добър?

Милър се усмихна непринудено.

— Не, ни най-малко! Имате доста добър кредитен рейтинг. Просто не е от най-добрите възможни, това е всичко. Може би сте закъснели с едно-две плащания по ипотеката или сте пропуснали да направите минималната месечна вноска по кредитната си карта. Дребни неща. Повярвайте ми, осигурих ви възможно най-добрата сделка.

Докторът се изчерви и погледна жена си, която изглеждаше смутена.

— Закъснявали ли сме с вноските по ипотеката?

Сега беше неин ред да се изчерви.

— Ами, преди няколко месеца закъснях с една седмица — нали помниш, когато бяхме на ваканция?

Докторът се намръщи и се обърна към Милър.

— И какво ни предлагате? Няма да платя много отгоре.

— Вноските са само с три четвърти процента по-високи от най-добрите. Освен това успях да удължа срока на седемдесет и два месеца, за да не бъдат месечните ви разходи прекалено високи.

Милър назова месечната вноска, която наистина се стори разумна на Кори, особено за една „Ескалада“ с всичките й екстри за осемдесет хиляди долара. Започна да се чуди как дилърите изобщо изкарват някакви пари от продажбата на автомобили.

 

 

След двайсет минути чичо доктор и жена му си заминаха с чисто новата си кола и веднага щом си отидоха, Милър започна да се задушава от смях. Върна се в салона за персонала, наля си още кафе и отпусна шкембето си.

— Току-що продадох една „Ескалада“ на доктор Охболи — обяви на събралата се група. — Двеста долара над цената. Охболи беше твърдо решен да направи големия удар и аз му осигурих голям удар.

— Нека позная — каза един от другите. — Проблем с кредитния рейтинг, нали?

— Именно. Казах му, че рейтингът му не е точно първокласен… и му вдигнах вноските със седем и половина процента за седемдесет и два месеца!

Всички се разсмяха и заклатиха глави.

— Не схващам — обади се Кори.

Милър й обясни през смях:

— Печалбата, включена в сделката, е колко — към осем хиляди долара, нали? Точно така правим парите си — като продаваме на изплащане. Това е първият урок за продаване на коли.

— Осем хиляди печалба? — изуми се Кори.

— Чиста и непорочна.

— Как се получава?

Милър запали, дръпна дълбоко и заговори, докато димът излизаше през устата и носа му.

— Преди да дойде тук, дъртият Охболи явно е правил доста проверки, но е пропуснал да провери най-важното нещо — собствения си кредитен рейтинг. Надуването на размера на вноските с три четвърти от процента за седемдесет и два месеца върху седемдесет хиляди само по себе си прави повече от три хиляди. А това е върху надценката на вноските. По дяволите, ако си беше направил труда да отиде в банката, преди да дойде тук, можеше да заеме парите срещу пет и половина процента лихва, ако не и по-малко.

— Значи това, че кредитният му рейтинг не е бил добър, не е вярно, така ли?

Милър я погледна.

— Това за теб проблем ли е?

— Не, не — побърза да каже тя. С периферното си зрение видя как Чарли завъртя раздразнено очи. — Идеално е — добави тя.

— Добре. Защото предшественикът ти, дъртият Джак, просто не схващаше. Дори когато продаваше кола, което не се случваше често, той им даваше истинската най-добра цена. А после, когато му обяснихме как стоят нещата, кучият син заплаши да се обърне към прокурора и да натопи автокъщата.

— О? И какво щеше да стане?

— По дяволите, всички търговци го правят. Както и да е, не се стигна дотам, защото скапанякът реши да ограби банка. Сам реши проблема вместо нас! — Милър се обърна към Чарли. — Нали така, Чарли?

— Знаеш, че този начин на правене на бизнес не ми харесва — тихо отвърна Чарли. — Рано или късно ще му сърбаме попарата.

— Само не ставай втори Джак. — Тонът на Милър изведнъж беше изгубил веселите си нотки.

Чарли премълча.

В автокъщата влезе нова двойка.

— Тези са мои — каза друг от дилърите и потърка жадно ръце. — Седем процента и половина, ето ме и мен!

Кори се огледа. Вече беше ясно като бял ден. Един от тях беше натопил баща й, за да му попречи да отиде при прокурора.

Но кой точно? Или… са били всички?