Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (42) (Два гроба)

38.

— Мътните да го вземат — промърмори лейтенант Д’Агоста, докато стоеше в коридора на хотел „Мъри Хил“. Дори тук се чуваха виковете и електронната глъчка на пресата на улицата наред с хора на сирени, клаксони и целия останал шум на Ню Йорк. От убийството бяха минали часове, но напливът на медиите само се засилваше. Движението по Парк авеню беше задръстено от хотела чак до сградата „Метлайф“, несъмнено от насъбралите се зяпачи. Хотелът леко се тресеше от трясъка на хеликоптерите, чиито прожектори осветяваха сградата. А Пендъргаст беше изчезнал.

Какво се казваше за отношението на нюйоркчаните към престъпленията? Обожаваха ги, направо ги поглъщаха. „Нюз“ и „Поуст“ вече четвърти ден излизаха с гръмки заглавия за Хотелския убиец. А сега и това. Да не дава Господ нивото на престъпността да падне до нула — тогава повечето вестници в града щяха да банкрутират.

Ослепителна бяла светлина се лееше в коридора от стая 516 и Д’Агоста виждаше от време на време сенките на хората, които все още работеха там. Гибс също беше вътре. Беше пълно безумие, че са му дали достъп в етапа на събирането на улики — през това време началството трябваше да стои настрана. Но този път той беше настоял да влезе въпреки възраженията на Д’Агоста. Господи, дори самият той, главният разследващ, не беше влизал след първоначалното откриване на местопрестъплението.

— Хей, каква е тази шибана кола? — изрева той на специалиста по събиране на отпечатъци, който мина покрай него. — Знаете, че на местопрестъплението не трябва да има никаква храна и напитки!

Човекът сведе уплашено глава в знак на покорство, обърна се и забърза по коридора, отнасяйки запотената кутия, без да посмее да отпие от нея.

Д’Агоста забеляза, че някои от навъртащите се в коридора детективи се споглеждат. Добре де, беше ядосан и го показваше. Хич не му пукаше. Цялата история с Пендъргаст го беше побъркала, особено начинът, по който беше изчезнал. Направо изчезнал. Заедно с извършителя. И онази смахната теория, че става въпрос за сина му… но в същото време беше познал съвсем точно — дата, час, място.

Д’Агоста беше изживявал доста странни случаи с Пендъргаст, но този беше най-шантавият от всички. Чувстваше се наистина потресен. На всичкото отгоре не чак толкова старата рана в гърдите започваше да му създава неприятности. Бръкна в джоба за ибупрофен и лапна няколко хапчета.

— Кой ви даде разрешение да се мотаете тук, сякаш сте си у дома? — извика той на един облечен в бяла престилка криминалист, който тъкмо се провря под ограничителната лента. — Регистрирайте се, мътните да го вземат!

— Да, лейтенант, но сам видяхте, че вече се регистрирах. Просто бях до тоалетната…

Опитът му да се усмихне беше прекъснат от вика на Д’Агоста.

— Регистрирайте се отново!

— Да, сър.

Д’Агоста се обърна и неочаквано видя Пендъргаст. Изпитата му фигура се беше материализирала в края на коридора. Докато агентът приближаваше с бързи крачки, стомахът на Д’Агоста се сви от предусещане за нещо лошо. Трябваше да говори с него, да научи повече за шантавата история с така наречения син.

Смая се от изражението на Пендъргаст — той приличаше едва ли не на обезумял. И в същото време очите му бяха съвсем ясни.

— Къде беше? — попита Д’Агоста.

— Преследвах убиеца до реката. Измъкна се при кейовете.

— Преследвал си го?!

— Тъкмо беше напуснал стаята, когато пристигнах. През аварийния изход. Нямаше време. Започнах преследването.

— И си сигурен, че той е… твой син?

Пендъргаст го изгледа.

— Както вече казах, тази информация е единствено между нас двамата.

Д’Агоста преглътна. Силата на погледа на Пендъргаст го изнервяше.

— Ако имаш информация, така де, трябва да я споделим… — започна той.

Изражението на Пендъргаст стана определено недружелюбно.

— Винсънт, аз съм единственият човек, който може да залови този убиец. Никой друг не е в състояние. Всъщност опитите им само ще влошат положението. Ето защо трябва да запазим информацията за себе си. Поне засега. Разбираш ли?

Д’Агоста не можеше да се насили да отговори. Определено разбираше. Но да спестява информация, особено когато става въпрос за вероятната самоличност на убиеца? Такива неща не се правят. Но пък, от друга страна, идеята, че убиецът е син на Пендъргаст, беше абсолютно безумна — безумие бе самата мисъл, че изобщо има син. Този човек откачаше. Може би наистина трябваше да си мълчат.

Нямаше абсолютно никаква представа какво да прави.

— Виж ти, виж ти, самият агент Пендъргаст. — С тези думи Гибс излезе от хотелската стая с протегната ръка и най-фалшивата усмивка на света. Пендъргаст се ръкува с него.

— Приличате на човек, участвал в улично сбиване — изкиска се Гибс, докато оглеждаше изпоцапания костюм на Пендъргаст.

— Точно така.

— Любопитно ми е как двамата с лейтенанта успяхте да се появите на местопрестъплението… колко, само няколко минути след пристигането на извършителя? Лейтенантът каза, че идеята била ваша. Нещо свързано с поредица от числа?

— Фибоначи — каза Пендъргаст.

Гибс се намръщи.

— Фибоначи ли? Кой е Фибоначи?

— Леонардо Фибоначи — каза Пендъргаст. — Средновековен математик. Италианец, естествено.

— Италианец. Аха.

— Разгледах поредицата числа, свързани с убийствата, и открих, че адресите на хотелите следват модел. Източна Четирийсет и пета номер пет. Западна Петнайсета номер осем, Сентръл Парк Запад тринайсет. Пет, осем, тринайсет. Това е част от поредицата на Фибоначи. Всяко следващо число е сума от предишните две. Следващото число в поредицата трябваше да е двайсет и едно. Открих, че в Манхатън има само един хотел с такъв адрес — „Мъри Хил“, на Парк авеню двайсет и едно.

Гибс слушаше със сведена глава и скръстени на гърдите ръце, като продължаваше да се мръщи.

— Часът на убийствата следва по-проста поредица, редуване между седем и трийсет сутринта и девет вечерта. Това е признак на арогантност, също като показването на лицето пред охранителните камери — сякаш не заслужаваме и презрението му, не си струва дори да крие делата си.

Когато Пендъргаст замълча, Гибс завъртя очи.

— Не мога да споря за часовете на убийствата. Но цялата тази работа с Фиб… Фиб… Това е една от най-смахнатите идеи, които съм чувал.

— Да, ама май свърши работа — обади се Д’Агоста.

Гибс извади бележника си.

— Е, агент Пендъргаст, какво стана, когато стигнахте тук? Лейтенантът ми каза, че просто сте изчезнали.

— Както тъкмо казвах на лейтенант Д’Агоста, влязох направо в стаята и открих прозореца на банята отворен. Извършителят се спускаше по аварийния изход. Тръгнах след него и го преследвах до реката, където го изгубих в района на старите кейове.

Гибс си записа нещо.

— Успяхте ли да го разгледате?

— Не по-добре от охранителните камери.

— Нищо повече ли не можете да ми кажете?

— Боя се, че не. С изключение на това, че е много бърз бегач.

Д’Агоста направо не можеше да повярва — Пендъргаст наистина премълчаваше информация. Едно беше да говориш, че ще го направиш, а съвсем друго наистина да го направиш. И не само това, ами Пендъргаст го правеше в разследване, водено от самия Д’Агоста. Откри, че му става все по-трудно да не приема лично пренебрежителното отношение на Пендъргаст към правилата.

Гибс рязко затвори бележника си.

— Интересно, че е избрал дупка като тази. Това показва развитие в модела му на поведение. Това е характерна черта за този тип серийни убийци. Първо убива в среда, в която се чувства в безопасност, но после се насочва към нещо по-предизвикателно. Разбива стереотипите.

— Не думай — промърмори Пендъргаст.

— Напротив. Всъщност смятам, че това е показателно. Първите му убийства са в грандхотел „Марлборо“, във „Вандербилт“ и в „Роял Чешър“. Все петзвездни хотели. Това ме кара да мисля, че извършителят е от богато и привилегировано семейство. Започва там, където се чувства удобно, след което, с увеличаването на самоувереността му, става по-дързък и започва да „посещава бедняците“, така да се каже.

— Избрал е този хотел поради една-единствена причина — благо рече Пендъргаст. — Защото това е единственият хотел в Манхатън с числото двайсет и едно в адреса. Няма нищо общо с произхода или с навика му да „посещава бедняците“, както се изразихте.

Гибс въздъхна.

— Специален агент Пендъргаст, какво ще кажете да си гледате вашата специалност и да оставите съставянето на профили на експертите?

— И за кои експерти по-точно става дума?

Гибс го изгледа кръвнишки.

Пендъргаст хвърли поглед към отворената врата на стая 516 и към сенките на онези, които работеха вътре, все още очертани на отсрещната стена на коридора от ярките прожектори.

— Известна ли ви е алегорията за пещерата на Платон? — попита той.

— Не.

— Може да я намерите за поучителна в настоящата ситуация. Агент Гибс, внимателно прегледах вашия профил на така наречения Хотелски убиец. Както казвате, той се основава на вероятности и съвкупности — на приемането, че този убиец е като другите от неговия тип. Но истината е, че този убиец напълно излиза от познатите стереотипи. Той не съответства на нито едно ваше предположение, нито на някои от безценните ви данни. Това, което правите, е не само колосална загуба на време, а истинско спъване на следствието. Детинският ви анализ отклонява много силно хода на разследването, а това спокойно може да е и намерението на убиеца.

Д’Агоста се вцепени.

Гибс впери поглед в Пендъргаст и заговори твърдо:

— Още от самото начало се зачудих какво, по дяволите, правите в този случай. Каква е играта ви. Ние от Отдела за поведенчески анализ прегледахме досието ви и не останахме особено впечатлени. Видях какви ли не необичайни неща в него — мистериозни самоотлъчки, вътрешни разследвания, наказания. Направо съм изумен, че не са ви изхвърлили. А ми говорите за спъване на следствието. Единствената спънка, която виждам тук, е вашето присъствие. Предупреждавам ви, агент Пендъргаст — няма да търпя повече игричките ви.

Пендъргаст сведе леко глава в знак на мълчаливо примирение. Последва пауза, след което той заговори отново.

— Агент Гибс?

— Сега пък какво?

— Виждам кръв по лявата ви обувка. Мъничко петънце.

Гибс погледна към краката си.

— Какво? Къде?

Пендъргаст се наведе, докосна ръба на подметката и вдигна изцапан с червено пръст.

— За съжаление, ще се наложи обувката да бъде взета като улика. Боя се, че трябва да бъде изготвен доклад за грешката ви на местопрестъплението. Уви, това е задължително, както ще потвърди лейтенантът. — Пендъргаст махна на един криминалист с пликове за улики. — Специален агент Гибс ще ви даде обувката си. Жалко, тъй като виждам, че е ръчна изработка на Тестони. Несъмнено ще бъде болезнена загуба за господин Гибс, като се има предвид скромната му заплата.

След няколко секунди Д’Агоста гледаше как Гибс ядосано се отдалечава по коридора с един обут и един бос крак. Странно, самият той не беше забелязал никаква кръв по обувката на агента.

— В наши дни човек трябва да внимава къде стъпва, когато отива на местопрестъплението — каза стоящият до него Пендъргаст.

Д’Агоста не отговори. Предстоеше да се случи нещо и то нямаше да е никак приятно.