Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (41) (Два гроба)

37.

Гледаха се в полумрака, без да помръдват. Пендъргаст се изправи, като се мъчеше да овладее дишането си; едва сега си даваше сметка, че никога през живота си не е бил побеждаван толкова решително и бързо. Албан го беше изненадал напълно с начина, по който беше стоял, сякаш изчакваше Пендъргаст да го настигне, а всъщност му бе устроил засада, при това забележително успешна.

Без да сваля поглед от сина си, Пендъргаст се изтупа, докато чакаше Албан да заговори, да му даде удобен момент. Все още имаше резервен пистолет и няколко други оръжия. Този път Албан нямаше да му избяга.

— Изумително, нали? — рече Албан. — Ето ни тук, лице в лице. — Гласът му бе спокоен и мелодичен. За разлика от брат си, той нямаше никакъв акцент, но въпреки това говореше малко по-прецизно от обичайното, подобно на хората, на които английският не им е роден език. — Беше ми писано да те срещна. Както всички синове трябва да се срещнат с бащите си.

— А какво ще кажеш за майките? — попита Пендъргаст.

Въпросът като че ли не изненада Албан.

— Изпитанието достигна критичната си фаза — продължи той. — Между другото, позволи ми да те поздравя, че реши малката ми гатанка. Само като си помисля, че се бях усъмнил в теб. Моите извинения.

— Обичаш да приказваш — рече Пендъргаст. С периферното си зрение можеше да види блясъка на пистолета си в бурените на около три метра вляво.

Албан се разсмя.

— Да, обичам. — Пристъпи надясно, после още веднъж, за да блокира пътя на Пендъргаст към оръжието. Макар да бе само на петнайсет, изглеждаше много по-голям — висок, в изключително добра форма, силен и бърз като камшик. Пендъргаст се запита дали владее бойни изкуства. Ако владееше, едва ли имаше шансове да го победи в ръкопашна схватка.

— Защо…

— Убивам ли? Както казах, това е изпитание.

— Кажи ми…

— За изпитанието ли? Просто е. От една страна, целта му е да се види кой е по-добрият — ти или аз. — Той протегна ръце към Пендъргаст и обърна дланите си нагоре. — Подобно на теб, аз съм невъоръжен. Ето ни един срещу друг, напълно равностойни. Не е съвсем честно, тъй като ти си стар, а аз — млад. Затова ще ти дам предимство.

Пендъргаст усещаше, че моментът му наближава, че му се отваря възможност да действа. Подготви се психически, мислено подреди действията си. Но после, само секунди преди да направи първия си ход, едната ръка на Албан рязко се стрелна към сакото на Пендъргаст и с мълниеносна скорост измъкна резервния му пистолет. Стана толкова бързо, че когато Пендъргаст реагира, оръжието вече беше у Албан.

— Опа. — Албан огледа пистолета — Валтер ППК 32-ри калибър. — И изсумтя. — Виж, за тази твоя черта не се бях сетил. Бил си голям романтик, а, татко?

Пендъргаст отстъпи крачка назад, но Албан пристъпи напред и запази разстоянието от метър и половина помежду им. Продължаваше да държи пистолета с палец върху предпазителя.

— Защо е това изпитание? — попита Пендъргаст.

— А! Точно това е основният въпрос, нали? Защо да се изправям срещу теб? Ама че странна работа! И в същото време толкова много зависи от това… — Албан внезапно млъкна и отстъпи назад, арогантната му самоувереност като че ли трепна.

— Затова ли…

— Наричам това бета-тест ли? Да. — Албан се отпусна и отново се усмихна. После извади пълнителя на пистолета и махна патроните с палец, като остави само един. Пъхна пълнителя обратно, вкара патрона в цевта и махна предпазителя. После подаде оръжието на Пендъргаст с дръжката напред.

— Ето. Твоето преимущество. Един куршум в цевта. Сега предимството е твое. Да видим дали ще можеш да ме заловиш. С един-единствен куршум.

Пендъргаст насочи пистолета към Албан. Нямаше — не можеше — да го убие, не и сега. Желанието му да научи какви са мотивите на сина му, каква е връзката му с Der Bund, бе твърде голямо. Но момчето бе толкова силно и бързо, че можеше да му се измъкне дори и сега, като просто се затича.

Налагаше се да го простреля в коляното.

С едва доловимо движение наведе дулото и стреля, но Албан реагира толкова бързо, сякаш още преди Пендъргаст да е започнал собственото си движение, че куршумът не улучи, а само разкъса панталона му.

Албан се разсмя, наведе се, пъхна пръст през дупките на панталона и го размърда.

— На косъм! Уф. Но недостатъчно добре. Какъв беше изразът? Този път аз те победих.

Бързо отстъпи назад, бръкна в бурените и вдигна пистолета на Пендъргаст.

— Знаеш ли поемата „Der Erlkönig“^[1] на Гьоте?

— Да, в превод.

— Schön! Наизуст ли?

— Да.

— Отлично. Ето какво следва. Ти ще се обърнеш, ще затвориш очи и ще започнеш да рецитираш. Първите три строфи би трябвало да са достатъчни, но като се има предвид, че е сравнително тъмно, ще ти дам още по-голяма отстъпка и ще го съкратя само на две строфи. После можеш да се опиташ да ме намериш.

— А ако играя нечестно?

— Ще те застрелям. — Светлите очи на Албан проблеснаха. — Разбира се, мога да те застрелям още сега, но това също няма да е честно. Ние, Пендъргаст, не мамим. — Поредната приятна усмивка. — Искаш ли да играем?

— Имам още…

— Мисля, че отговорих на достатъчно въпроси. И така, искаш ли да играем?

— Защо не?

— Ако отвориш очи по-рано, значи мамиш. Ще стрелям и ще умреш.

— Просто ще ми избягаш. Това не е никакво предизвикателство.

— Вярно е, че бих могъл да ти избягам. Но няма да го направя. Докато рецитираш, което едва ли ще ти отнеме повече от десет секунди, ще се скрия. А ти ще трябва да ме намериш по някакъв начин — било с интелект, потайно, с проследяване или с дедукция — ти си избираш. Така! Обърни се и да започваме.

Пендъргаст чу тихото изщракване на предпазителя на пистолета. Веднага се обърна и започна да рецитира с ясен висок глас:

— Кой в мрака среднощен на коня лети?

Бащата с невръстно дете до гърди…^[2]

В края на втората строфа бързо се обърна и огледа опустелия кей.

Албан беше изчезнал. Пистолетът лежеше в бурените на няколко метра от него.

След три часа Пендъргаст най-сетне се предаде и прекрати търсенето.