Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (40) (Два гроба)

36.

Д’Агоста караше през вечерния трафик като луд, с включени сигнални светлини, и току надуваше сирената към кучите синове, които не отбиваха от пътя му. Обаждането на Пендъргаст беше като гръм от ясно небе и почти маниашкото напрежение в гласа на агента го беше изнервило. Не беше сигурен дали Пендъргаст откача, или наистина е попаднал на нещо, но бе прекарал достатъчно време около него, за да си дава сметка, че игнорирането на искането на Пендъргаст може да означава само неприятности…

Сега, докато летяха на юг към хотел „Мъри Хил“, Д’Агоста изгледа косо Пендъргаст. Преобразяването, през което бе минал специалният агент след смъртта на жена му, покриваше целия спектър — от апатия до предизвикан от наркотиците ступор, а сега и това — твърд като диамант блясък в очите, навито като пружина напрежение и фанатична енергия, изпълващи цялото му същество.

— Казваш, че ще бъде извършено друго убийство? — започна Д’Агоста. — Можеш ли да ми дадеш подробности? Как разбра?

— Винсънт, имаме много малко време, а онова, което имам да ти кажа, ще ти се стори странно, ако не и безумно.

— Опитай.

Последва съвсем кратка пауза.

— Имам син, за чието съществуване не подозирах. Казва се Албан. Той е убиецът, а не Диоген, както си мислех. Няма абсолютно никакво съмнение в това.

— Леле, чакай малко! Господи…

Пендъргаст го накара да замълчи с отсечен жест.

— Убийствата са насочени специално към мен. Точният мотив все още е неясен.

— Трудно ми е да…

— Няма време за подробни обяснения. Достатъчно е да кажа, че адресите на хотелите и времето на убийствата следват модел, поредица от числа. Следващото число от тази поредица е двайсет и едно. А в Манхатън има само един хотел с двайсет и едно в адреса — „Мъри Хил“, на Парк авеню двайсет и едно. Вече проверих.

— Това е…

— Забеляза ли и часовете на убийствата? Още един модел, този път по-прост. Първото е било в седем и половина сутринта. Второто в девет вечерта. Третото отново в седем и половина сутринта. Редува часовете. А сега е почти девет.

Профучаха през тунела на сграда „Хелмсли“ и продължиха около виадукта с писък на гуми.

— Не мога да повярвам — каза Д’Агоста, докато се бореше с управлението на колата. — Неизвестен син, тези твои модели… това е пълна дивотия.

Пендъргаст направи видимо усилие да се овладее.

— Давам си сметка колко странно ти изглежда. Но поне засега трябва да настоя да потиснеш напълно съмненията си.

— Съмнения? Ама че подценяване. Това е пълна лудница.

— Е, това ще стане ясно съвсем скоро. Стигнахме.

Д’Агоста наби спирачки пред входа. За разлика от предишните три луксозни хотела, този беше стар и малко занемарен, кафявата му тухлена фасада бе изцапана със сажди. Д’Агоста изскочи от колата, зарязвайки я направо пред входа, но Пендъргаст вече го беше изпреварил — нахълта във фоайето, извадил значката си, и извика:

— Охрана!

Паникьосаният портиер ги поведе покрай рецепцията в малък вътрешен офис със стена от монитори. Дежурният охранител се стресна.

— ФБР — каза Пендъргаст и размаха значката си. — Колко действащи камери имате във фоайето?

— Ъ-ъ-ъ, една — отговори слисаният охранител.

— Върнете записа половин час назад. Веднага!

— Да… ъ-ъ-ъ, да, сър, разбира се. — Горкият охранител се засуети тромаво. За щастие Д’Агоста забеляза, че системата е нова и сравнително добра, а и човекът, изглежда, разбираше от техника. След минута записът течеше в ускорено темпо. Д’Агоста гледаше монитора с растящ скептицизъм. Това беше нелепо — Хотелския убиец никога не би избрал дупка като тази. Просто не отговаряше на модела му на поведение. Той погледна крадешком Пендъргаст — смъртта на жена му явно го беше засегнала по-силно, отколкото му личеше външно.

— По-бързо — каза Пендъргаст.

Човекът се подчини. Тримата загледаха как фигурите прелитат хем сковано, хем бързо през фоайето.

— Стоп! Това е той.

Записът замръзна, след което продължи с нормална скорост. Камерата показа как някакъв невзрачен мъж влиза небрежно в хотела, спира, оправя си вратовръзката и тръгва към асансьорите. Д’Агоста усети как стомахът му се свива. Походката, външността… наистина беше той.

— Мамка му! — изруга той.

— Превключете на камерата от асансьора — нареди Пендъргаст.

Проследиха как мъжът се качва на петия етаж, слиза, тръгва по коридора и спира. После, точно когато на ъгъла се появи някаква жена, той тръгна отново, следвайки я по коридора, докато не излязоха от обсега на камерата. Часът от записа показваше, че това е станало само преди три минути.

— Ох, Господи — изпъшка Д’Агоста. — Господи! Спипал е още една.

— Върнете пет секунди назад. — Пендъргаст посочи жената и се обърна към портиера. — Познавате ли я? Кой е номерът на стаята й? По-бързо!

— Регистрира се днес. — Портиерът отиде при рецепцията и направи справка с компютъра. — Стая петстотин и шестнайсет.

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста.

— Стой тук. Наблюдавай камерите. Когато се появи отново, проследи всяко негово движение. Отивам след него. И не забравяй — не казвай на никого, че ми е син.

— Момент — каза Д’Агоста. — Чакай малко. Да не казвам на никого? Пендъргаст, ще ме прощаваш, но мисля, че доста прекрачваш…

— Не казвай на никого! — твърдо повтори Пендъргаст. И в следващия миг беше изчезнал.

 

 

Пендъргаст се изкачи тичешком до петия етаж и се втурна по коридора към стая 516. Вратата беше заключена, но той стреля в ключалката и нахълта вътре.

Беше закъснял. Жената, която беше видял на записа, лежеше на пода на малката стая, несъмнено мъртва, но все още неразчленена. Пендъргаст се поколеба само за миг, сребристите му очи се стрелкаха във всички посоки, без да изпускат нищо. После прескочи неподвижната фигура и рязко отвори вратата на банята. Прозорецът на тясното помещение беше счупен и гледаше към аварийния изход. Пендъргаст се хвърли през прозореца на стълбата и погледна надолу точно навреме, за да види как някакъв младеж — Албан — слиза по последните стъпала, спуска се през долния отвор и скача на земята.

Пендъргаст се втурна надолу по стълбата, без да изпуска от поглед Албан, който побягна по Парк авеню и изчезна зад ъгъла на Трийсет и пета, насочвайки се на изток към реката.

Пендъргаст се затича след него. Когато стигна ъгъла на Трийсет и пета, видя силуета, очертан от уличните лампи на почти две пресечки на изток — Албан тичаше със скорост, на която би завидял и професионален спринтьор. Пендъргаст продължи след него, но когато стигна Лексингтън, съвсем мъничката вече фигура на Албан беше пресякла Второ авеню и тичаше покрай парка Сейнт Вартан. Макар да си даваше сметка, че няма никакви шансове да го настигне, Пендъргаст продължи напред с надеждата, че поне ще успее да види накъде ще се насочи синът му. Бягащата едва различима фигура мина Пето авеню и продължи към ФДР Драйв, прескочи телената ограда, покатери се през бетонната бариера и излезе на пътя, след което изчезна в мрака.

Пендъргаст спринтира покрай парка и пресече Пето авеню. Стигна до оградата, прескочи я, преодоля бетонната бариера и изтича на ФДР Драйв, като избягваше колите сред внезапния хор от клаксони и писък на спирачки. Стигна до другата страна, спря и се огледа. Не видя нищо — Албан беше изчезнал в нощта. Ийст Ривър се простираше пред него, фериботният терминал на Хънтър Пойнт беше от дясната му страна, а отляво примигваха светлините на моста Куинсборо. Точно пред него имаше два изоставени занемарени кея, простиращи се от рушащия се речен бряг под разнебитен пристан, голяма част от който бе покрита с бурени, тръстики и храсталаци, изсъхнали и черни на студената лунна светлина.

Долу имаше много места, където можеше да изчезне човек. Албан не се виждаше никакъв. Явно познаваше това място и беше планирал бягството си предварително. Нямаше начин да бъде открит.

Пендъргаст се обърна и тръгна по банкета на шосето към пешеходната пътека на пет преки на юг, за да пресече. Но докато вървеше, с периферното си зрение зърна някаква фигура — мъж, млад мъж, застанал на първия разпадащ се кей, осветен отзад от слабите светлини на моста.

Беше Албан. Синът му гледаше право към него. И когато Пендъргаст спря и впери поглед в него, Албан вдигна ръка и му помаха.

Пендъргаст незабавно се метна през парапета, скочи на брега и затича през бурените. Но когато излезе на кея, Албан бе изчезнал.

Пендъргаст се сети, че трябва да е продължил нагоре по брега, и се затича на север. За момент видя пред себе си някакво движение — Албан изтича на втория кей, спря по средата, обърна се и зачака със скръстени на гърдите ръце.

Докато тичаше, Пендъргаст извади пистолета си. За да стигне до втория кей, трябваше да заобиколи някакви порутени кнехти и бурени, като междувременно изгуби Албан от поглед. Щом стигна началото на кея и излезе от храсталака усети зашеметяващ удар в крака, залитна напред и още докато падаше, получи втори удар в ръката, от който пистолетът му отлетя нанякъде. Пендъргаст се претърколи и се опита да се изправи, но Албан очакваше това — изрита го в главата с коляно и го прикова към бетона.

А после, толкова бързо, колкото бе прикован, Пендъргаст беше освободен.

Той скочи на крака, готов за бой.

Но Албан не го нападна. А просто отстъпи назад и отново скръсти ръце на гърдите си.

Пендъргаст замръзна. Двамата впериха погледи един в друг като два хищника, очакващи противникът да направи първия ход.

Внезапно Албан се отпусна и каза:

— Endlich. Най-после. Можем да поговорим лице в лице… като баща и син… нещо, което очаквам от толкова много време.

И се усмихна, при това доста приятно.