Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (39) (Два гроба)

35.

Пендъргаст стоеше в работната стая на обширния си апартамент в „Дакота“. В помещението нямаше никаква украса и дреболии, нямаше нищо, което би могло да разсейва и да попречи на силното съсредоточаване. Дори стените и дървеният под бяха боядисани в хладно тъмносиво, колкото се може по-неутрално. Прозорците, гледащи към Седемдесет и втора улица, бяха със затворени капаци. В единия ъгъл имаше висока купчина пожълтели документи — същите, които му бе донесла Кори от нацистката тайна квартира. В стаята имаше единствено дълга дъбова маса. Столове нямаше. Масата бе отрупана с полицейски доклади, свидетелски показания, фотографии, изработени от ФБР профили, патологични анализи и други документи, всички посветени на една-единствена тема — убийствата на Хотелския убиец. Извършени от сина му, Албан.

От неговия син. Пендъргаст намираше този факт за най-силно разстройващ дедукцията му.

Крачеше покрай масата, като хвърляше поглед на един документ, после на друг. Накрая поклати раздразнено глава, отиде до вградената в стената аудиоуредба и натисна бутона. От скритите тонколони незабавно се заизливаха тихите плътни звуци на Композиция №6 от „Музикално приношение“ на Бах.

Това беше единственото произведение, което звучеше в тази стая. Пендъргаст не го пускаше заради красотата му, а заради начина, по който сложната, силно математическата композиция успокояваше и изостряше ума му.

Под звуците на музиката крачката му се забави, прегледът на пръснатите по масата документи стана по-подреден и задълбочен.

Синът му Албан беше извършил тези убийства. Тристрам бе казал, че Албан обичал да убива. Но защо му е трябвало да пътува от Бразилия чак до Ню Йорк, за да извършва убийства? Защо оставя части от тялото на собствения си брат на местопрестъпленията? Защо пише кървави послания върху труповете — послания, които можеха да са адресирани единствено до Пендъргаст?

БЕТАТЕСТ. Бета-тест. Зад тези убийства несъмнено имаше метод, някаква управляваща причина. И не друг, а Пендъргаст трябваше да я открие. Или може би да се опита да я открие. Нищо друго нямаше смисъл.

Под деликатните, фантастично заплетени контрапункта на Бах Пендъргаст погледна със свеж поглед на данните, като създаваше свои собствени контрапункта, сравняваше мислено часове, дати, адреси, номера на стаи, външни температури, възрастта на жертвите — всичко, което би могло да го насочи към някакъв метод, поредица или модел. Това продължи десет, после двайсет минути. И тогава — съвсем неочаквано — Пендъргаст се вцепени.

Наведе се над масата, подреди няколко листа и ги огледа отново. Извади от джоба си химикалка и написа в долната част на единия лист серия числа, като ги свери отново с документите.

Нямаше грешка.

Погледна си часовника. Втурна се мълниеносно по коридора към кабинета си, взе таблета от бюрото и направи запитване. Загледа се в отговора, като изруга тихо, но цветисто на латински, след което вдигна телефона и набра номер.

— Д’Агоста — отговори гласът от другата страна.

— Винсънт? Къде си?

— Пендъргаст?

— Повтарям — къде си?

— По Бродуей, тъкмо минах Петдесет и седма. Отивам да…

— Обърни и ела при „Дакота“ колкото се може по-скоро. Ще те чакам на ъгъла. Побързай, нямаме за губене нито секунда.

— Какво става? — попита Д’Агоста.

— Ще говорим по пътя. Надявам се да не сме закъснели.