Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (38) (Два гроба)

34.

Д-р Джон Фелдър седна малко обезсърчено в основното помещение на портиерната на Уинтур. Часове наред се беше мъчил да направи сградата горе-долу годна за живот — изми стените и пода с белина, махна паяжините, избърса прах от всички повърхности, замъкна всички вехтории в малкото подпокривно пространство — и вече можеше да спи, без да си представя как разни неща пълзят по лицето и ръцете му. Беше донесъл само няколко неща — надуваем дюшек и спален чувал, лаптоп, печка духалка, книги, храна и електрическа кана (кухнята бе твърде ужасяваща, за да си помисли изобщо да я използва), но не можеше да се каже, че се чувства като у дома.

Докато се трепеше, отново и отново си задаваше един и същи въпрос. „Защо правя това?“ Но в действителност вече знаеше отговора.

Стана от единствения стол и отиде при прозореца. Беше го почистил от мръсотията и в умиращата светлина на деня от него се откриваше добър изглед към имението Уинтур — потънало в сумрак, с тухлени стени, пъшкащи под тежестта на прекалено големия покрив, с безбройните черни прозорци, приличащи на дупки, заемани някога от зъби. Предишния ден беше поканен на следобеден чай и бе установил, че отвътре сградата изглежда точно толкова зловещо, колкото и отвън. Сякаш времето беше спряло някъде през 90-те години на 19 век — неудобни столове с прави облегалки и дантелени покривки, миниатюрни дървени масички с покривчици, малки стъклени фигурки и други древни дреболии. Килимите бяха тъмни, тапетите бяха тъмни, стените бяха от тъмно дърво и сякаш никаква светлина не би могла да освети ехтящите помещения. Навсякъде се носеше слаба миризма на нафталин. Не можеше да се каже, че е прашно, но въпреки това Фелдър непрекъснато се бореше с желанието да си почеше носа. Старата зла къща сякаш ги наблюдаваше и слушаше, докато седяха в мрачния преден салон и госпожица Уинтур ту сипеше хули върху градските големци, ту се оплакваше, че светът бил много по-добро място по времето, когато била момиче.

Минаваше осем — достатъчно тъмно, за да не го видят, ако излезе навън. Фелдър се сгуши в топлото си яке, излезе и тихо затвори вратата. Докато вървеше през плетеницата от заскрежени бурени, къщата сякаш го гледаше свирепо, без да пропуска нито едно негово движение.

Беше решил, че старицата в никакъв случай не е побъркана, а просто е изключително ексцентрична. И също така много схватлива и докачлива — единствения път, когато той повдигна темата за библиотеката й по възможно най-тактичния и непринуден начин, тя направо му скочи и настоя да разбере каква е причината за този негов интерес. Не му остана нищо друго освен да насочи разговора в друга посока и да приспи подозренията й. Все пак беше успял да научи къде се намира тя — зад двойната плъзгаща се врата, която винаги беше затворена и заключена. Знаеше го, защото през деня бе видял стаята през прозорците на имението — редици и редици книжни лавици, пълни с известни и неизвестни съкровища.

Сега приближаваше съвсем тихо през високата трева. Въпреки луната прозорците на библиотеката бяха като правоъгълници от пълен мрак. Къщата нямаше охранителна система — беше го забелязал от самото начало. Но пък и не се нуждаеше от такава.

Защото си имаше Дукчук.

Дукчук бе грамадният мълчалив прислужник, който отваряше входната врата, който носеше хладкия воднист чай, който стоеше зад стола на госпожица Уинтур, докато тя говореше, без да откъсва неразгадаемия си поглед от Фелдър. Татуировките му предизвикваха кошмари.

Фелдър пак насочи вниманието си към прозореца на библиотеката. Като едното нищо можеше да не е заключен — беше забелязал, че прозорците на предния салон не са. Това беше типично за госпожица Уинтур — да постави четири ключалки на вратата и нито една на прозорците. Въпреки това го имаше Дукчук. Този тип изглеждаше така, сякаш си имаше свои, не задължително законни начини да се справя с неканени посетители. Фелдър знаеше, че ще трябва да е изключително предпазлив, ако…

Ако какво? Наистина ли си мислеше онова, което си мислеше?

Да, мислеше го. Вече си беше дал сметка, че нищо на този свят не е в състояние да накара госпожица Уинтур сама да му покаже библиотеката. Ако искаше да проникне в нея, ако искаше да намери онова портфолио, трябваше да намери някакъв друг начин.

Облиза устни. Прогнозата за утре вечер беше облачна, без луна. Щеше да го направи тогава.