Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (33) (Два гроба)

29.

Капитан Лора Хейуърд крачеше енергично по централния коридор на 33-то училище към главната аудитория. Тази есен беше отбелязан ръст на престъпленията от омраза срещу бездомници — побои, грабежи, дори един случай, в който нещастен клошар беше подпален от някаква банда тийнейджъри в Ривърсайд Парк — и Хейуърд беше натоварена от комисаря със задачата да запознае учениците с нещастията на бездомниците и реалността на живота по улиците. „Бездомните хора също са хора“ — гласеше посланието й. През последните няколко седмици беше говорила в шест училища и бе доволна от начина, по който я приемат. Успяваше да постигне някаква реална промяна. Това бе нещо, което й харесваше да прави — и за което знаеше много. Темата на магистърската й теза беше социалната структура на бездомниците в Ню Йорк и тя ги бе наблюдавала в продължение на месеци, запознаваше се отблизо с живота им, изслушваше проблемите им, опитваше се да разбере техните истории, мотивите им и предизвикателствата, пред които се изправяха. През последните години бе прекалено заета със стандартните си полицейски задължения, за да прилага на практика магистърската си степен по социология, но това, което вършеше сега, й допадаше идеално.

Зави на ъгъла и за своя огромна изненада се натъкна на Д’Агоста.

— Вини! — възкликна тя, но не го целуна, тъй като и двамата бяха на работа. — Какво правиш тук?

— Всъщност търсех те — рече той. — Бях в квартала. Трябва да поговорим за едно нещо.

— Не можехме ли да го направим на закуска? — попита тя. Той й изглеждаше смутен — и малко виновен. Нещо го човъркаше — Лора непрекъснато го усещаше през последните дни. Но при подобни неща никога не биваше да го притискаш — трябваше просто да изчакаш, докато сам не се почувства готов да разкрие болката си. И после да се възползваш от момента, преди да е решил нещо друго.

Тя си погледна часовника.

— Лекцията ми започва след десет минути. Ела, можем да поговорим в аудиторията.

Д’Агоста я последва по коридора към двойната врата. Зад нея сякаш попаднаха в 50-те — зала с балкон и голяма сцена, която напомни на Лора за нейната аудитория в гимназията с различните сбирки, тренировки по гражданска защита и прожектиране на филми. Залата вече беше наполовина пълна с ученици. Двамата седнаха на последния ред.

— Добре — каза тя и се обърна към него. — Какво има?

Д’Агоста помълча известно време, после каза:

— Свързано е с Пендъргаст.

— Защо ли не съм изненадана?

— Ужасно се тревожа за него. Мина през ужасно тежък момент и сега се държи странно, дори за него.

— Разкажи ми — рече Хейуърд.

— След смъртта на жена му се оттегли в апартамента си и съм сигурен, че е започнал самолечение, ако ме разбираш какво искам да кажа. Наблегнал е на силния материал.

— Какъв материал?

— Не знам какви точно са наркотиците, но имах ужасното чувство, че действията му са добре преценена форма на самоунищожение, подготовка за самоубийство. Последвах съвета ти и му подхвърлих случая с Хотелския убиец, за да има с какво да се занимава. И това сякаш го отприщи. Преди беше абсолютно апатичен, а сега е направо обсебен от случая. Появи се на третото местопрестъпление, уреди да бъде включен в разследването, а сега стана и проклятието на агент Гибс. Казвам ти, двамата с Гибс ще се хванат за гушите. Мисля си, че Пендъргаст се е захванал с него, защото е съсипан. Така де, виждал съм го да дразни хората, да се заяжда с тях, но досега за това винаги е имало причина.

— Ох, Господи. Май идеята ми в крайна сметка не е била толкова добра.

— Още не съм стигнал до най-лошото.

— И какво е то?

— Теорията му за престъпленията. Шантава е, меко казано.

Хейуърд въздъхна.

— Да чуем.

Д’Агоста отново се поколеба.

— Смята, че Хотелския убиец е брат му, Диоген.

Хейуърд се намръщи.

— Мислех, че Диоген е мъртъв.

— Всички си го мислехме. Работата е там, че Пендъргаст не ми казва защо смята, че убиецът е брат му. Всичко изглежда толкова абсурдно… Наистина се тревожа, че смъртта на жена му го е накарала да се чалне.

— Какви са уликите му?

— Никакви, доколкото ми е известно. Или поне не ги е споделил с мен. Но честно казано, не виждам какви може да са. Моделът на поведение е напълно различен, няма нищо, което да свързва този случай с брат му. И едно бързо претърсване на базите данни показва, че брат му наистина е изчезнал и се смята за мъртъв. Това е просто нелепо.

— А какво мисли Сингълтън за тази негова хипотеза?

— Това е другото. — Макар че бяха сами в дъното на аудиторията, Д’Агоста сниши глас. — Пендъргаст не иска да казвам на никого за теорията му. Не мога да я спомена на Гибс, на Сингълтън, на никого.

Хейуърд го погледна и отвори уста да попита: „Защо не ми каза?“, но размисли. Д’Агоста изглеждаше ужасно разтревожен. И всъщност той й казваше — и търсеше съвета й. И по ирония на съдбата именно тя му бе подхвърлила идеята да включи Пендъргаст в разследването.

— Работата е там, че ако съществува информация, че извършителят може да е Диоген, колкото и шантава да изглежда тя, двамата с него сме длъжни да я съобщим. Винаги има някаква вероятност тя да помогне на разследването. Но… аз му обещах. — Той поклати глава. — Господи, наистина не знам какво да правя.

Тя нежно хвана ръката му.

— Вини, длъжен си да съобщаваш всички улики и всяка информация, дори шантавата. Ти си главният разследващ.

Д’Агоста не отговори.

— Зная, че Пендъргаст ти е приятел. Зная, че е минал през ужасно изпитание. Но в случая не става въпрос за приятелство. Дори не и за това кое е най-добро за кариерата ти. А за залавянето на опасен убиец който най-вероятно ще убие отново. Вини, трябва да постъпиш правилно. Ако Пендъргаст наистина разполага със солидна информация, трябва да я изкопчиш от него. И след като го направиш, да я съобщиш. Просто е.

Д’Агоста заби поглед в пода.

— Колкото до онази работа с Гибс, това е проблем на ФБР. Нека те се оправят. Става ли? — Тя стисна ръката му. — А сега трябва да започна лекцията си. Ще поговорим отново довечера.

— Добре.

Тя отново се въздържа от целувката и се изправи. Погледна го за последно, преди да тръгне към подиума, и остана ужасена, когато установи, че той изглежда толкова угрижен, колкото и преди.