Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (32) (Два гроба)

28.

Пендъргаст скочи, изхвърча от стаята и се втурна по коридора към приемната. Докато приближаваше, суматохата се засилваше. Няколко гласа се смесваха с неразбираемите пискливи вопли на госпожица Ишимура, а към това се прибавяха нечии стонове и несвързано бърборене.

Пендъргаст нахълта в приемната и бе посрещнат от необичайна гледка. Един портиер и началникът на охраната на „Дакота“, казваше се Франклин, държаха кльощав младеж, почти момче, облечен в джинси и прокъсана работна риза. Косата му беше сплъстена, цялото му тяло бе покрито със сажди и от него се носеше противна воня. Едното му ухо беше увито в окървавен бинт, имаше мръсни превръзки и на ръката и крака си. Момчето явно не беше на себе си, едва можеше да стои, очите му се бяха подбелили и мърмореше неразбираемо.

Пендъргаст се обърна към началника на охраната.

— Какво става, по дяволите?

— Съжалявам, господин Пендъргаст, но момчето е в беда, ранено е.

— Виждам. Но защо сте го довели тук?

Охранителят се смути.

— Моля?

— Господин Франклин, защо сте довели момчето не къде да е, а именно тук, в моя апартамент? Трябва му болница.

— Знам, сър, но тъй като е ваш син…

— Син ли?! — Пендъргаст зяпна напълно изумен парцаливото момче.

Началникът на охраната млъкна и панически започна отначало:

— Просто си помислих, тъй като каза… — Поколеба се отново. — Надявам се да не съм направил нещо нередно, като го доведох тук.

Пендъргаст продължаваше да зяпа. Всички мисловни процеси в главата му бяха прекъснали и той бе погълнат от чувството за нереалност, сякаш светът изведнъж бе станал плосък, като от някакъв анимационен филм. Вглеждаше се в чертите на момчето — светлорусата коса под саждите, сребристосините очи, тясното патрицианско лице — и вцепенението и изумлението му само растяха. Не можеше да се движи, да говори, да мисли. А всички в помещението чакаха да каже нещо, да действа, да потвърди или да отхвърли.

Нов стон на момчето наруши настъпилата тишина.

Звукът сякаш сепна Франклин.

— Простете, господин Пендъргаст, но ако предпочитате, ще се погрижа за случая, ще повикам полицията или линейка. Реших, че щом е ваш син, ще предпочетете да се погрижите лично… да не намесвате властите… — Гласът му замря смутено.

Устните на Пендъргаст се раздвижиха, но беззвучно.

— Господин Пендъргаст? — Началникът на охраната и портиерът все така държаха момчето.

Поредното дълго мълчание сякаш се втвърди в помещението, докато всички чакаха. Шепотът на водата, спускаща се по мрамора, изведнъж стана оглушителен.

Накрая реагира не друг, а миниатюрната госпожица Ишимура. Тя пристъпи към Франклин и започна да ръкомаха енергично. Жестовете й бяха съвсем ясни — хората от охраната трябваше да сложат момчето да легне на коженото канапе в средата на стаята. Двамата се подчиниха, а госпожица Ишимура намери възглавница и я пъхна под главата на момчето. Движението сякаш го изкара от ступора му. Очите му се фокусираха, погледът му се зарея из стаята — и се спря върху Пендъргаст.

Момчето вдигна глава. Светлите му очи проблеснаха.

— Татко… — изпъшка младежът със силен акцент. — Скрий ме…

Тези три думи изчерпиха всичките му сили и главата му се отпусна, очите се разфокусираха, устните се задвижиха беззвучно.

Пендъргаст примигна. Зрението му донякъде се проясни и погледът му, вече много мрачен, се плъзна отново по момчето, а наблюдателният му ум се събуди за множеството дребни подробности — мястото на превръзките, височината, телосложението, стойката и чертите на младежа. Докато умът му бавно се освобождаваше от вцепенението, започна да осъзнава в пълна степен онова, което виждаше — приликата с Диоген, по-голяма, отколкото с него или с Хелън. И записите от охранителните камери започнаха да се въртят безкрайно в ума му.

В главата му се оформи мисъл. „Това е синът ми. Хотелския убиец“.

— Господин Пендъргаст — обади се Франклин. — Какво да правим? Да се обадим ли в полицията? Момчето се нуждае от медицинска помощ.

„Синът ми. Хотелския убиец“.

Реалността се завърна като ослепителна светкавица. Пендъргаст изведнъж се задейства, скочи до момчето, отпусна се на колене. Грабна ръката му — направо пареше — и потърси пулса му. Бърз и накъсан. Момчето имаше висока температура и бълнуваше. Ампутациите, които си беше направило, сигурно се бяха инфектирали.

Пендъргаст се изправи и се обърна.

— Благодаря, господин Франклин. Не е нужно да се обаждате на полицията. Справихте се много добре. Незабавно ще извикам доктор.

— Да, сър. — Франклин и портиерът излязоха от апартамента.

Пендъргаст се обърна към икономката, която се загледа внимателно в устните му.

— Госпожице Ишимура, моля, донесете превръзки, леген с гореща вода, антибиотичен крем, кърпи и ножица. Занесете ги в Червената стая.

Госпожица Ишимура се втурна да изпълнява. Пендъргаст подпъхна ръце под момчето, вдигна го — беше потресаващо слабо, — отнесе го във вътрешната част на апартамента и го положи на леглото на хладна неизползвана спалня, гледаща към вътрешния двор на „Дакота“. Момчето започна да бълнува и да се тресе. Пендъргаст свали мръсните му дрехи, като ги разрязваше, когато се наложеше, след което огледа раните, като започна от ухото. Меката част липсваше и отговаряше точно на парчето, открито с първото тяло. Раната изглеждаше зле и започваше да се инфектира. Липсващият пръст на ръката беше в още по-лоша форма, костта беше оголена, а ампутираният пръст на крака кървеше силно. Момчето явно беше изминало дълъг път с ранения си крак.

Госпожица Ишимура се появи с водата и кърпите. Пендъргаст избърса лицето на момчето и това го свести.

— Татко… — рече то. — Помощ…

— Тук съм. Всичко е наред. В безопасност си — изграчи Пендъргаст. Изплакна кърпата и подсуши лицето му. Госпожица Ишимура се върна с поднос с бинтове, антибиотици и други материали.

— Не съм виновен… bitte, mein Gott, bitte, не ме издавай…

Пендъргаст внимателно почисти ранения пръст, проми раната и й сложи антибиотик и нова превръзка. След това продължи с пръста на крака, който беше най-зле и продължаваше да кърви въпреки усилията му. Въпреки това той проми раната и й сложи марля. Докато работеше, момчето стенеше и се мяташе неспокойно, като непрекъснато повтаряше: „Не съм виновен…“.

Когато приключи, Пендъргаст стана. За момент стаята се завъртя около него. Госпожица Ишимура го сграбчи за ръката и го задържа, след което го отведе почти като дете в коридора, като му обясни със знаци, че тя ще се заеме оттук нататък, че не е нужно да се притеснява за момчето, че трябва да се прибере в кабинета си и да почива.

Пендъргаст кимна мълчаливо и тръгна към кабинета си. Затвори вратата и се облегна за момент на нея, за да дойде на себе си, да подреди мислите си. Успя да се добере до любимия си стол, седна, затвори очи и с огромно усилие на волята се опита да овладее развилнелите се емоции.

Постепенно успя да върне пулса и дишането си до нормалните им стойности.

Това беше проблем, подобно на всички останали. Трябваше да мисли за него точно по този начин — като за проблем.

„Синът ми. Хотелския убиец“.

Вдигна телефона и набра номер.

— Доктор Роситър? Алойзиъс Пендъргаст се обажда. Имам нужда от домашно посещение в апартамента ми в „Дакота“. Момче с няколко открити рани от ампутирани части на тялото. Нуждае се от хирургическа намеса и, както винаги, ще ви помоля да извършите услугите си в пълна дискретност…