Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (30) (Два гроба)

26.

Мъжът се появи на входа на офис клетката на Маделин Тийл толкова ненадейно, че тя буквално подскочи. Човекът изглеждаше много странно — облечен в черно, с бледо лице и сиви очи, излъчващ напрежение, граничещо с тревожна възбуда.

— Господи, ама че ме стреснахте! — каза тя и постави ръка върху щедрата си гръд. — С какво мога да ви помогна?

— Дойдох за доктор Хефлър.

Това определено беше странен начин на изразяване — мъжът наистина доста приличаше на самия дявол, но гласът му беше мелодичен, с очарователен южняшки акцент. Самата тя беше от Средния запад и различните нюйоркски акценти продължаваха да й стържат по нервите.

— Имате ли записана среща? — попита тя.

— Двамата с доктор Хефлър сме стари приятелчета.

„Стари приятелчета“. Нещо в начина, по който го каза, не звучеше наред. Никой не използваше думата „приятелче“, за да опише д-р Уейн Хефлър, който според самата Тийл беше надут псевдоаристократичен и високомерен глупак. Беше се сблъсквала с предостатъчно Хефлъровци през дългата си кариера, но този определено беше най-лошият — от онези, чието най-голямо удоволствие е да преглеждат работата на подчинените си с единствената цел да намерят някакъв пропуск и да го покажат на колкото се може повече хора. А в същото време пренебрегваше собствената си работа и оставяше другите да го потулват, знаейки, че те ще операт пешкира, ако нещо се издъни.

— А вашето име, сър?

— Специален агент Пендъргаст.

— О. Като от ФБР?

На лицето на специалния агент се появи бегла смущаваща усмивка. Мраморната му ръка бръкна в джоба на черното вълнено сако, извади портфейл и го отвори, за да покаже значката и личната карта, след което внимателно го затвори и го прибра. С тръпка, която не можеше да се нарече неприятна, Маделин Тийл натисна бутона на интеркома и вдигна слушалката.

— Доктор Хефлър, търси ви агент от ФБР на име Пендъргаст. Няма уговорена среща, но каза, че се познавате.

Последва кратка пауза.

— Пендъргаст ли казахте?

— Да, докторе.

— Да влезе.

Тя затвори.

— Можете да влезете.

Но агентът не помръдна.

— Нека доктор Хефлър да излезе.

Това вече беше интересно. Тя вдигна отново телефона.

— Той иска вие да излезете.

— Кажете на кучия син, че ако иска да се срещне с мен, аз съм тук, в кабинета си. Ако не иска, отпратете го.

Тийл усети подръпване. Ръката на Пендъргаст леко докосваше слушалката.

— Може ли?

Тя пусна телефона. Никой не можеше да я обвини заради това, че не се е възпротивила на агент на ФБР.

— Доктор Хефлър? Агент Пендъргаст.

Тийл не можеше да чуе отговора, но високото цвъртене от слушалката показваше, че от другата страна са повишили тон. Хефлър спореше.

„Ще стане интересно“ — помисли си Маделин Тийл.

Агентът от ФБР го изслуша търпеливо, след което отговори:

— Дойдох за резултатите от анализа на митохондриалната ДНК на Хотелския убиец.

От слушалката отново се чу раздразнено цвъртене.

— Колко жалко. — Той се обърна и й се усмихна, този път напълно искрено, докато й подаваше слушалката. — Благодаря. Бихте ли ме упътили към лабораторията, в която се правят анализите на митохондриална ДНК?

— Надолу по коридора вдясно, но… никой не се допуска сам — каза тя, снишавайки глас.

— А, но аз няма да бъда сам. Доктор Хефлър ще дойде с мен. Или поне ще ме последва след малко.

— Но…

Но Пендъргаст вече беше извадил мобилния си телефон и набираше номер, докато излизаше от вратата и завиваше надясно по коридора. Веднага щом изчезна от поглед, телефонът на Маделин Тийл иззвъня и тя вдигна.

— Доктор Хефлър, ако обичате — каза мъжки глас. — Обажда се кметът Старк.

— Кметът Старк? — Не можеше да повярва. Наистина беше той, обаждаше се лично. — Да, сър, веднага. — Тя го свърза. Разговорът продължи по-малко от трийсет секунди. После Хефлър изхвърча от кабинета си със зачервено лице.

— Къде е?

— По коридора към лабораторията. Казах му…

Но Хефлър вече препускаше по най-недостоен начин по коридора. Тийл никога не го беше виждала така смутен и уплашен — и трябваше да си признае, че гледката й хареса неимоверно.

 

 

Ролс-ройсът спря под портика на имението на Ривърсайд Драйв 891 и агент Пендъргаст веднага слезе. Носеше под мишница тънък светлокафяв плик.

Вечерта наближаваше и от Хъдсън духаше студен вятър, който развяваше пешовете на сакото му и разрошваше светлорусата му коса. Сухи листа се носеха по паважа и се виеха около къщата, докато тежката дъбова врата се отваряше да погълне тъмната му фигура.

Пендъргаст бързо мина по сумрачните коридори и влезе в библиотеката. Помещението бе все така разхвърляно, масата беше отрупана с листа, част от които се бяха пръснали и по пода. Шкафът, скриващ плоскоекранния телевизор, още беше отворен. Пендъргаст енергично отиде в дъното на библиотеката и с бързо движение на китката задейства поредния невидим механизъм, който накара още един шкаф да се отвори, разкривайки малко работно пространство с компютър и монитор. Без да си прави труда да сяда, Пендъргаст затрака на клавиатурата и екранът оживя. Агентът извади диска от плика, като в бързината разпиля някакви листа, постави го в компактдисковото устройство и въведе още команди. Появи се прозорец за идентификация. След като въведе паролата, на екрана се появи строго черно-бяло съобщение:

ОПИТНА ГРУПА

мтДНК БАЗА ДАННИ

Митохондриални полиморфизми и мутации на хаплогрупите на Homo sapiens

ПОВЕРИТЕЛНИ ДАННИ.

СТРОГО ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА

Последва още трескаво тракане на клавиатурата и на екрана се появи въртящо се колело. Миг по-късно се изписа един-единствен кратък резултат. Все така прав, Пендъргаст се взира в него цели пет секунди… след което се олюля. Отстъпи назад, олюля се отново и рухна на колене.