Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (26) (Два гроба)

22.

През живота си Д’Агоста беше виждал доста гадости — никога нямаше да забрави онези два разчленени трупа във Валдо Фолс, Мейн, — но това беше върхът. Най-зловещата сцена от поредица изключително зловещи убийства. Тялото на младата жена беше съблечено и проснато по гръб, разчленените крайници образуваха нещо като човешки часовник, под който имаше корона от кръв като някакво слънчево изригване, а различните органи бяха подредени по обиколката като някакъв проклет натюрморт. Имаше и малък пръст на крак — допълнителен пръст на крак, внимателно поставен върху челото на жертвата.

И всичко това бе увенчано с послание, написано върху тялото с кръв: Ти гониш!

Патологът, криминалистите, специалистът по отпечатъци и фотографът си бяха свършили работата, бяха събрали уликите и си бяха отишли. Това им беше отнело часове. Сега беше негов ред — негов и на Гибс. Д’Агоста трябваше да признае, че Гибс го бива в чакането. Не размаха значката си и не си проби път, както обичаха да правят другите федерални. От години отдел „Убийства“ се опитваше да наложи правила, които да не позволяват на началството да се появява на местопрестъплението и да пречи на работата на специалистите. Д’Агоста гледаше много сериозно на тези правила. Не знаеше колко пъти му се бе случвало да попада на местопрестъпления, оплескани от някоя важна клечка, решила да се появи в медиите, да покаже сцената на политическите си приятелчета или просто да демонстрира какъв началник е.

В стаята беше горещо от ярките лампи и във въздуха се носеше противната воня на кръв, фекалии и смърт. Д’Агоста обиколи тялото, без да пропуска нито една подробност, като се стараеше да запамети всичко и да възстанови случилото се, като в същото време мислите му продължаваха да текат. Поредното старателно убийство, планирано и изпълнено с прецизността на военна кампания. От сцената лъхаше на самоувереност и дори арогантност от страна на убиеца.

Д’Агоста наистина огледа всичко, но изпита и чувство за дежавю — нещо в сцената му напомняше за нещо друго. Превъртя мисълта в главата си и осъзна какво е то. Сцената имаше вида и усещането за музейна витрина — всичко беше старателно положено на мястото си, с цел да създаде впечатление, илюзия, визуално въздействие.

Но на какво? И защо?

Погледна Гибс, който беше клекнал и оглеждаше написаното върху тялото. Подредените прожектори хвърляха върху сцената множество сенки.

— Този път извършителят е използвал ръкавица — каза агентът.

Д’Агоста кимна. Интересно наблюдение. Мнението му за Гибс се повиши с още една степен.

Честно казано, доста се съмняваше, че зад всичко това стои братът на Пендъргаст. Не виждаше абсолютно никаква връзка между поведението на този убиец и нещата, извършени от Диоген в миналото. Колкото до мотива, за разлика от предишната вълна убийства, този път нямаше ясен мотив за убиването на тези случайно избрани жертви. Фигурата, която бе видял на записите от камерите, макар да бе с подходящия ръст и телосложение, не се движеше така плавно, каквито бяха движенията на Диоген. Очите също бяха различни. Диоген ни най-малко не му приличаше на психопат, който ще тръгне да разчленява трупове и да оставя части от друго тяло на местопрестъплението. А не биваше да се забравя и дребната подробност с падането му в един сицилиански вулкан. Единствената свидетелка беше абсолютно убедена, че той е мъртъв. А тя беше адски добра свидетелка, макар че не беше съвсем наред с главата.

Пендъргаст беше отказал да му каже защо смята, че убиецът е брат му. Като цяло Д’Агоста имаше чувството, че тази странна идея на Пендъргаст е продукт на дълбоката му депресия след убийството на жена му, съчетана с прекаляването с наркотиците. Вече изпитваше съжаление, че се бе опитал да намеси Пендъргаст в случая — и изпитваше огромно облекчение, че специалният агент не дойде на местопрестъплението.

Гибс се изправи.

— Лейтенант, започвам да мисля, че си имаме работа с двама убийци. Нещо като Леополд и Льоб^[1].

— Нима? На записите виждаме само един човек, откриваме едни и същи кървави отпечатъци и употребата на един и същи нож.

— Точно така. Но само си помислете. И в трите хотела охраната е на много високо ниво. Пълно е със служители. Във всички случаи убиецът успява да проникне и да се измъкне, без да бъде изненадан, спрян, прекъснат или предизвикан. Едно от обясненията е, че има съучастник, който наблюдава обстановката.

Д’Агоста бавно кимна.

— Нашият човек върши мократа работа. Той привлича като магнит вниманието ни. Той е човекът, който маха в обектива и казва: „Здрасти, мамо, виж ме!“. Той обаче си има партньор, който е неговата пълна противоположност. Напълно невидим, сливащ се с ламперията, виждащ и чуващ всичко. Двамата нямат пряк контакт помежду си по време на извършването на престъплението, но поддържат тайна и постоянна връзка.

— Чрез слушалки или нещо подобно.

— Именно.

Идеята веднага се хареса на Д’Агоста.

— Значи трябва да потърсим и този тип. Защото няма как да не е бил хванат от охранителните камери.

— Може би. Но не бива да забравяме, че той несъмнено ще бъде много добре маскиран.

Внезапно от спалнята се появи дълга сянка и падна върху тялото. Миг по-късно изникна висока фигура в черно, осветена отзад, със светлоруса коса като ярък ореол около потъналото в сенки лице. Приличаше не на ангел, а на някакъв зловещ призрак, завърнал се от оня свят.

— Двама убийци значи? — разнесе се провлачен глас.

— Пендъргаст! — възкликна Д’Агоста. — Какво става, по дяволите? Как успя да влезеш тук?

— По същия начин като теб, Винсънт. Тъкмо оглеждах спалнята.

Гласът му не беше точно приятелски, но поне в него се долавяше твърдост, каквато липсваше при последната им среща.

Д’Агоста погледна Гибс, който бе зяпнал Пендъргаст, без да е в състояние да скрие неодобрението си.

Още една крачка и ярката светлина освети лицето на Пендъргаст отстрани. Чертите му бяха като изсечени от мрамор.

— Поздрави, агент Гибс.

— Подобно — отвърна Гибс.

— Предполагам, че сте удовлетворен от установяването на връзка?

Мълчание.

— Тъй като сам го споменахте, не, все още не съм получил потвърждение за ролята ви в случая.

Пендъргаст цъкна неодобрително с език.

— Ах, тази бюрокрация във ФБР. Винаги можеш да разчиташ на нея.

— Но разбира се — добави Гибс, без да може да скрие неприязънта си, — помощта на колега винаги е добре дошла.

— Помощ — повтори Пендъргаст.

И внезапно се раздвижи, заобиколи тялото, бързо се наведе, огледа някои неща през лупа, взе нещо с пинцети и го прибра в епруветка с бързи, почти маниакални движения. След като завърши огледа, отново се обърна към Гибс.

— Двама значи?

Гибс кимна и каза:

— Това е само работна хипотеза. Ясно е, че не сме достигнали до момента за правене на заключения.

— С удоволствие бих изслушал доводите ви. Страшно ми е интересно.

Д’Агоста усети някакво напрежение в подбора на думите на Пендъргаст, но предпочете да си затрае.

— Ами — започна Гибс, — не знам дали лейтенантът е споделил с вас предварителния ни доклад, но за нас това е дело на организиран убиец — или убийци, — изпълняващи нещо като ритуал. Ще ви дам доклада, ако го нямате.

— О, имам го. Но нищо не може да се сравни с разказа. Какъв беше старият израз? Направо от устата на коня. А мотивът?

— Този тип убийци — с равен глас продължи Гибс — като цяло действат по сексуални подбуди, които могат да бъдат задоволени единствено чрез упражняване на изключителен контрол и власт върху другите.

— А допълнителните части от тяло?

— Те са уникални в случая. Хипотезата на нашите съставители на профили е, че нападателят е преизпълнен с омраза към самия себе си и чувство за безполезност, може би дължащи се на насилие в детството, и действията му са нещо като забавено самоубийство. Експертите ни градят предположенията си на тази основа.

— Браво на нас. А посланието „Ти гониш“?

— Този тип убийци често се подиграват с правоприлагащите органи.

— В базата ви данни има отговор на всеки въпрос.

Гибс явно не можеше да реши как да приеме това.

Същото се отнасяше и за Д’Агоста.

— Признавам, че базата данни е много добра — продължи той. — Както несъмнено ви е известно, агент Пендъргаст, съвместната система за съставяне на профили на Националния център за анализ на поведението и Отдела за поведенчески науки включва десетки хиляди записи. Основава се на статистика, бройки и корелации. Това не означава, че нашият убиец задължително трябва да отговаря на модела, но все пак ни предоставя известни насоки.

— Да, наистина. Ако не друго, ви дава пътека навътре в пустошта.

Доста странната метафора увисна във въздуха. Д’Агоста се мъчеше да проумее какво точно има предвид Пендъргаст. Настъпи напрегната тишина. Пендъргаст продължаваше да гледа Гибс с леко наклонена настрани глава, сякаш разглеждаше някакъв експонат. После се обърна към Д’Агоста и го сграбчи за ръката.

— Е, Винсънт. Ето че отново сме партньори по случай. Искам да ти благодаря за… как да се изразя? За това, че помогна за спасяването на живота ми.

И с тези думи се обърна и излезе забързано. Черният му шлифер се развяваше зад него като полудял.