Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (20) (Два гроба)

16.

Д-р Фелдър пресече Седемдесет и седма, зави на ъгъла на Сентръл Парк Запад, изкачи няколкото широки стъпала и се озова в слабо осветеното преддверие на Историческо дружество на Ню-Йорк. Сградата неотдавна бе подложена на мащабна реставрация и Фелдър огледа с любопитство преддверието. Макар че галериите и библиотеката бяха претърпели значителна модернизация, институцията като цяло изглеждаше пуснала здраво корени — или може би вградена — в миналото, което ясно си личеше и от тирето в името Ню-Йорк.

Отиде до гишето на информацията и каза:

— Доктор Фелдър. Имам среща с Фентън Гудбоди.

Жената направи справка с компютъра.

— Изчакайте момент. Ще му се обадя.

И вдигна телефона.

— Търси ви доктор Фелдър, господин Гудбоди. — Затвори. — Идва веднага.

— Благодаря.

Минаха десет минути. Фелдър имаше предостатъчно време да разгледа подробно фоайето, преди господин Гудбоди най-сетне да се появи. Беше висок мъж с очила, едър и червендалест, на петдесет и малко. Носеше мъхнат костюм от туид с жилетка от същата материя.

— Доктор Фелдър — изпухтя той, избърса длани в жилетката си и стисна ръката му. — Извинете, че ви накарах да чакате.

— Няма проблем.

— Надявам се да нямате нищо против да приключим по-бързо? Нали разбирате, вече е осем и половина, а тази вечер затваряме в девет.

— Абсолютно нищо против, благодаря.

Гудбоди го поведе покрай рецепцията по ехтящ коридор. Спуснаха се по тясно стълбище и продължиха по втори, много по-скромен коридор, който ги отведе в голямо помещение, чиито стени бяха изцяло заети от метални лавици, затрупани с материали — големи архивни кутии, пожълтели листа, вързани с прашни ленти, навити документи, подвързани в разпадаща се кожа томове, папки с калиграфски изписани етикети. Фелдър се огледа. Носът го сърбеше. Беше чувал истории за историческото дружество, за неговите безкрайни, почти неподдаващи се на каталогизиране колекции от документи и произведения на изкуството, за хроничния недостиг на средства, но за първи път стъпваше тук.

— Да видим сега. — Гудбоди извади от джоба си смачкано листче, свали очилата от носа си, сгъна ги, прибра ги в джоба на сакото си и доближи листчето на два сантиметра от очите си. — А, да. J-14-2140.

Прибра бележката, извади очилата, избърса ги с края на вратовръзката си и ги нагласи на носа си. После закрачи към отсрещната стена. Фелдър зачака, докато Гудбоди претърсваше първо горните, после долните лавици, но без успех.

— Къде са се дянали… тъкмо ги гледах… А! Най-сетне.

Награби купчина големи листа и ги отнесе на бюрото наблизо. Купчината бе стегната с твърди корици, завързани с връв. Гудбоди се ухили на Фелдър и пусна папката върху дървената плоскост. Вдигна се облаче прах.

— И тъй, доктор Фелдър — каза Гудбоди и посочи стола до бюрото. — Значи се интересувате от творчеството на Александър Уинтур?

Фелдър кимна и седна. Усещаше мощната алергична реакция, натрупваща се в носа му. Не искаше да отваря уста, докато прахта не се разнесе.

— Е, май сте първият по рода си. Не вярвам друг, освен мен да е разглеждал тези неща, откакто ни бяха дарени. След запитването ви успях да изровя и малко допълнителна информация за създателя им. — Гудбоди замълча за момент. — По какво е докторатът ви? История на изкуството ли?

— А, да, точно така — побърза да отговори Фелдър. Изобщо не се беше замислял каква да бъде мнимата му история. Дори не му бе хрумвало, че се нуждае от такава. Лъжата излезе бързо от устата му и сега трябваше да се придържа към нея.

— В такъв случай, ако ми покажете акредитивите си, всичко ще е наред.

Фелдър вдигна глава.

— Акредитиви ли?

— Научните ви акредитиви, да.

— Аз… ъ-ъ-ъ, не ги нося.

Гудбоди го погледна изненадано и някак наскърбено.

— Не си носите акредитивите? Ох, Господи. Ох, Господи, ама че жалко. — Въздъхна. — Е, в такъв случай не мога да ви оставя сам тук. С колекциите, искам да кажа. Има си правила, нали разбирате.

— Значи няма да мога да… разгледам това?

— Ще се наложи да остана с вас. Боя се обаче, че можем да ви отделим само половин час.

— Ще е достатъчно. — Фелдър изобщо не изгаряше от желание да остава тук повече от необходимото.

Реакцията му на послушен гост като че ли предразположи отново Гудбоди.

— Добре тогава! Да видим какво имаме тук. — Развърза връвта и отвори корицата. Под нея лежеше лист дебела тежка хартия, чиято повърхност беше почти изцяло покрита с прах.

— Дръпнете се! — нареди Гудбоди. После пое дълбоко дъх и духна върху листа. Вдигна се сив гъбовиден облак, който за момент скри архиваря.

— Както казах, намерих известна информация за Уинтур — разнесе се безтелесният глас на Гудбоди. — Бележки в каталозите за новопостъпили материали от времето, когато е било направено дарението. Оказва се, че е бил главен илюстратор на седмичника „Бауъри Илюстрейтид Нюз“, издаван през последните десетилетия на деветнайсети век. С това си е изкарвал хляба. Голямата му мечта обаче била да се занимава с живопис. Изглежда, въображението му е било завладяно от долните класи на Манхатън.

Прахта отново се разнесе и Фелдър успя да различи изображението върху листа. Беше картина — маслена, доколкото можеше да прецени, на момче, седнало на предните стъпала на къща от червеникавокафяв пясъчник. В едната си ръка държеше топка, а в другата стик и гледаше право напред с донякъде агресивно изражение.

— А, да — промърмори Гудбоди, като погледна картината.

Фелдър внимателно обърна листа и го остави настрана. Под него имаше друга картина, този път на голям магазин с надпис отгоре „Дърво и камъшит Р & Н Мортенсън“. Четири деца, отново с мрачни физиономии, се бяха облегнали на долния ред прозорци.

Фелдър обърна на следващата. Момче, седнало на нещо като каруца на пивовар. Улицата беше много неравна, пълна с боклуци и изпотрошена керамика. На гърба някой, може би самият Уинтур, беше написал „Кръстовището на Уорт и Бакстър, 1879“.

Следваха още няколко подобни картини, изобразяващи предимно младежи и момичета сред бедняшка манхатънска обстановка. На някои бяха показани работещи мъже или играещи деца. Други бяха по-официални портрети в цял ръст или само главата и раменете.

— Уинтур така и не успял да продаде нито една своя работа — каза Гудбоди. — След смъртта му семейството не искало да се раздели по друг начин с произведенията му и предложило всичко на дружеството. Не сме могли да приемем всички скици и албуми поради недостиг на място, нали разбирате, но сме взели картините. В края на краищата той е бил нюйоркски художник, макар и малко известен.

Фелдър гледаше картина на две момчета, играещи с обръчи пред витрина с надпис „Лепила Купър. На едро. На негови цени“. Не беше изненадан, че Уинтур не е успявал да продава работите си — като цяло те бяха доста посредствени. И това се дължеше не толкова на композицията, колкото на някакво художествено безразличие, липса на живец в лицата и позите.

Обърна на следващия лист — и замръзна като хипнотизиран.

Констанс Грийн се взираше в него. Или по-скоро Констанс Грийн, както е изглеждала на около шестгодишна възраст. Този път Уинтур бе подходил с повече чувство. Картината приличаше на гравюрата „Играещи гамени“, която Фелдър бе видял във вестника — леко нацупените устни и спуснатата коса не можеха да се сбъркат. Само очите бяха различни, абсолютно детски — невинни, може би малко уплашени. Нямаха нищо общо с онези, които се взираха в неговите очи в читалнята на „Маунт Мърси“ тази сутрин.

— Това вече е добро — каза Гудбоди. — Наистина добро. Може би кандидат за изложба?

Забързано, сякаш будейки се от транс, Фелдър обърна листа. Не искаше Гудбоди да забележи колко силно му е подействал портретът — и по някаква смътна причина не му се нравеше идеята картината да се появява в изложба.

Прелисти набързо останалите творби, но нямаше други изображения на Констанс. Нямаше и никакъв кичур коса.

— Знаете ли къде бих могъл да видя повече негови творби, господин Гудбоди? — попита той. — Интересуват ме най-вече албумите и скиците, за които споменахте.

— Нямам представа. В записите ни пише, че семейството му е живяло в Саутпорт, Кънектикът. Може би ще е най-добре да опитате там.

— Ще го направя. — Фелдър стана, леко се олюля и се хвана за един рафт, за да запази равновесие. Портретът определено го беше потресъл. — Много ви благодаря за времето и помощта ви.

Гудбоди грейна.

— Дружеството винаги с радост е помагало на занимаващите се с история на изкуството в проучванията им. А, вече стана девет. Да вървим, ще ви изпратя.