Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (19) (Два гроба)

15.

Подобният на сребрист призрак ролс-ройс модел 1959 г. се носеше с мъркане в северната част на Ривърсайд Драйв и светлините на уличните лампи и автомобилните фарове се отразяваха от полираните му повърхности. След като мина 137-а, ролсът намали и зави по една алея зад висока ограда от ковано желязо с отворена порта. Продължи между оголени ясени и храсти и спря под портика на голямо имение, чиято фасада от тухли и мрамор се издигаше на четири етажа в сумрака, увенчана с мансарди и назъбен парапет. В небето проблесна светкавица, последвана от грохот на гръм. Над Хъдсън повя студен вятър. Беше едва шест вечерта, но в началото на декември Ню Йорк вече бе под покрова на нощта.

Агент Пендъргаст слезе от колата. На слабата светлина лицето му бе бледо като платно и въпреки студа по него бяха избили капчици пот. Докато се изкачваше по стъпалата към дъбовата врата между колоните, нещо зашумоля в храстите покрай алеята. Той се обърна и видя Кори Суонсън да изплува от мрака. Изглеждаше невъобразимо мръсна, дрехите й бяха измачкани и кални, косата сплъстена, лицето цялото в мърляви петна. На рамото й висеше вехта окъсана раница. Тя се огледа като плашливо жребче и се втурна към него.

— Агент Пендъргаст! — прошепна Кори. — Къде бяхте? Измръзна ми задникът да ви чакам! От дни се спотайвам тук. Загазила съм.

Без да чака повече обяснения, Пендъргаст отключи и я въведе вътре.

Затвори тежката врата, щракна ключа и лампите осветиха преддверие с бляскав мраморен под и покрити с тъмно кадифе стени. Пендъргаст поведе Кори през дълго подобно на менза помещение с релефна готическа украса към голямата приемна с високи стъклени витрини. Проктър, шофьорът на Пендъргаст, стоеше сковано в халат, опрян на патерица, явно изненадан от появата им.

— Проктър, моля, поръчай на госпожа Траск да приготви банята за госпожица Суонсън — каза Пендъргаст. — И се погрижи дрехите й да бъдат изпрани и изгладени, ако обичаш.

Кори се обърна към него.

— Но…

— Ще те чакам в библиотеката.

 

 

След час и половина — чувстваше се преродена — Кори влезе в библиотеката. Помещението беше тъмно, в камината не гореше огън. Пендъргаст седеше в кресло в отсрещния ъгъл, напълно неподвижен и почти невидим. Около него витаеше нещо необичайно — някакво трескаво спокойствие, ако изобщо можеше да има подобно нещо.

Тя се настани срещу него. Пендъргаст седеше събрал върховете на пръстите си и с полузатворени очи. Обхваната от необяснима нервност, Кори припряно започна да разказва историята си. Каза му за Бетертън, за обвиненията и теориите му за Пендъргаст, за яхтата и за безумното си решение да проникне в къщата в Ийст Енд, за която й бе споменал.

Докато тя говореше, Пендъргаст изглеждаше като отнесен, сякаш не слушаше. Но споменаването на къщата като че ли привлече вниманието му.

— Това е влизане с взлом — каза той.

— Знам, знам. — Кори се изчерви. — Глупачка съм, но това вече ви е известно… — Опита се да се разсмее, но не откри абсолютно никакъв отклик от негова страна. Пендъргаст изглеждаше по-шантаво от обикновено. Тя пое дълбоко дъх и продължи: — Мястото изглеждаше като изоставено от години. Затова влязох. И няма да повярвате на какво се натъкнах. Това е някаква нацистка тайна квартира. Купчини „Моята борба“ в мазето, стари радиостанции, дори стая за мъчения. Горе изглеждаше така, сякаш се готвят да се изнасят. Открих стая, пълна с документи, приготвени за унищожаване.

Млъкна и зачака. Пак никаква реакция.

— Прерових документите. Помислих си, че може да са важни. По много от тях имаше свастики и дати от времето на войната. Някои носеха клеймо Streng Geheim, за което по-късно разбрах, че означава „строго секретно“. И тогава видях името Естерхази.

Този път Пендъргаст се събуди.

— Естерхази ли?

— Моминското име на покойната ви жена, нали? Научих го, докато разучавах уебсайта.

Леко кимане. Господи, той изглеждаше ужасно.

— Както и да е — продължи тя. — Напъхах в раницата колкото се може повече документи. И тогава… — Тя замълча. Споменът още беше пресен. — Един нацист ме хвана. Опита се да ме убие. Напръсках го със спрей и успях да се измъкна. Страшно съм уплашена и оттогава бягам, живея в приюти и се мотая из Брайънт Парк. Не съм припарвала до апартамента си, не ходя на училище. И през цялото време се опитвах да се свържа с вас! — Изведнъж й се дорева, но успя да преглътне сълзите си. — Не вдигахте телефона. Не можех да се добера до „Дакота“, портиерите са като от КГБ.

Когато той не отговори, тя бръкна в раницата си, извади купчинка листа и ги сложи на масичката.

— Ето ги.

Пендъргаст не ги погледна. Отново изглеждаше отнесен някъде далеч. С растящо безпокойство Кори се вгледа по-внимателно в него. Пендъргаст беше шокиращо слаб, направо мършав, на слабата светлина под очите му се виждаха торбички, а кожата му бе изумително бледа. Но най-изненадващо беше поведението му. По принцип движенията му бяха мудни, но въпреки това човек имаше усещането, че това е мудност на котка — някъде вътре в него сякаш имаше навита пружина, готова да се задейства всеки момент. Този път обаче Кори нямаше това усещане. Пендъргаст изглеждаше разсеян, почти не проявяваше интерес към историята й. Като че ли не го беше грижа какво се е случило с нея, на какви опасности се е изложила заради него.

— Пендъргаст — каза тя. — Добре ли сте? Изглеждате… малко шантаво. Съжалявам, но е така.

Той махна с ръка, сякаш пъдеше досадна муха.

— Онези така наречени нацисти. Научиха ли името ти?

— Не.

— Остави ли след себе си някакви следи, които биха могли да им помогнат да те идентифицират?

— Не мисля. Всичко, което имах, беше тук. — Тя побутна раницата с крак.

— Някакви признаци, че те следят?

— Едва ли. Но аз се криех. Онези типове бяха адски страшни.

— И какъв е адресът на тайната квартира?

— Ийст Енд авеню четиристотин двайсет и осем.

Пендъргаст се умълча за момент, преди да събере сили да заговори отново.

— Не знаят коя си. Няма как да те открият, освен ако случайно не се натъкнат на теб. Разбира се, това е малко вероятно, но ще намалим вероятността още повече. — Той я погледна. — Има ли къде да отседнеш? Може би при приятели? Или някъде извън града?

Кори бе потресена. Беше приела, че Пендъргаст ще я прибере, ще я защити, ще й помогне да се справи със ситуацията.

— Защо, не може ли тук?

Мълчанието се проточи. Накрая Пендъргаст въздъхна дълбоко и треперливо.

— Без да влизам в подробности, нещата стоят така, че в момента просто съм неспособен да се погрижа за теб. Всъщност съм толкова зает, че мога на практика да се окажа заплаха за сигурността ти. Ако решиш да разчиташ на мен, ще се изложиш на смъртна опасност. Освен това Ню Йорк е единственото място, където има шанс, колкото и малък да е той, да се натъкнеш на тези хора. И така — има ли място, където да отидеш? Мога да ти гарантирам, че ще стигнеш там благополучно и ще имаш достатъчно средства. Като оставим това, ще трябва да се оправяш сама.

Думите му бяха толкова неочаквани, че на Кори й се зави свят. Къде можеше да отиде, по дяволите? Разбира се, майка й още беше в Медисин Крийк, Канзас, но Кори се беше заклела, че по-скоро ще умре, отколкото да стъпи отново в онази дупка.

— Баща ми живее край Алънтаун — рече тя колебливо.

Пендъргаст — изражението му отново бе станало отнесено — кимна.

— Да. Помня, че го спомена. Знаеш ли къде живее?

Кори вече съжаляваше, че е споменала баща си.

— Имам адреса му. Не съм го виждала, откакто заряза майка ми, което прави към петнайсет години.

Пендъргаст се пресегна и натисна един бутон под масичката. След миг Проктър се появи на прага на библиотеката. Дори с патерицата изглеждаше ужасно силен.

Пендъргаст се обърна към него.

— Проктър, обади се на транспортни услуги, ако обичаш. Поръчай им да откарат госпожица Суонсън на посочения от нея адрес край Алънтаун, Пенсилвания. Осигури й също три хиляди долара и нов мобилен телефон.

— Разбира се, сър.

Кори погледна Проктър, после пак Пендъргаст.

— Не мога да повярвам! Нима ми казвате да подвия опашка и да бягам?

— Вече обясних, че е необходимо. Ще си на много по-сигурно място при баща ти, особено като се има предвид, че не си имала наскоро контакти с него. Трябва да изчезнеш поне за месец, може би два. Използвай само пари в брой. Никакви кредитни и дебитни карти. Изхвърли стария си телефон, унищожи картата му и прехвърли ръчно номерата от списъка му в новия. Свържи се с мен… тоест с Проктър, когато решиш да се върнеш.

— Ами ако не искам да оставам при скапания си баща? — кипна Кори.

— Хората, в чиято тайна квартира си нахлула и от които си откраднала уличаващи документи, не бива да се подценяват. Не бива в никакъв случай да те откриват.

— Но… — Това не беше реално. Явно полудяваше. — Ами училището?

— Каква полза има един мъртвец от училище? — хладно рече Пендъргаст.

Кори скочи.

— По дяволите, какво ви става? — Млъкна и се вгледа в него по-внимателно. — Да не сте болен?

— Да.

Чак сега, Кори забеляза потта по челото му. Господи! Наистина беше болен. Това обясняваше много неща. Помъчи се да потисне раздразнението си. Беше преживяла много ужаси през последните няколко седмици и може би Пендъргаст беше прав със съвета си да продължи да се крие.

— Извинете. — Тя седна рязко на стола. — Просто идеята да бягам не ми харесва. Кои са онези хора и какво става, по дяволите?

— Боя се, че тази информация ще те изложи на още по-голяма опасност.

— Нека остана и ви помогна с онова, което ви тормози. — Кори успя да се усмихне. — Навремето бяхме добър екип.

За първи път Пендъргаст сякаш прояви някакви чувства.

— Оценявам жеста — каза тихо. — Наистина го оценявам. Но не се нуждая от помощ. Всъщност в този момент ми е нужно единствено уединение.

Тя сви устни. Беше забравила каква досада може да е Пендъргаст.

— Проктър чака — каза той.

За момент Кори само го гледаше. После, без да каже нито дума, стана, взе раницата и излезе от библиотеката.

 

 

След като Кори си тръгна, Пендъргаст остана да седи неподвижно в затъмнената стая и чак когато чу далечния звук на затваряща се врата, стана и отиде до една от книжните полици. Издърпа един особено голям и пожълтял стар том, при което се чу приглушено изщракване. Целият шкаф се плъзна настрани и разкри яка месингова решетка, зад която имаше солидна кленова врата — скритият сервизен асансьор до сутерена на имението. Пендъргаст влезе в кабината, натисна бутона и се спусна долу, след което продължи по дълги тайни коридори до старо стълбище, изсечено в самата скала, което се спускаше на спирала надолу в мрака.

В огромното разхвърляно мазе Пендъргаст продължи през смътно осветени стаички и галерии, наситени с миризмата на вековете, докато не стигна до помещение с дълги маси, отрупани с модерно лабораторно оборудване. Запали осветлението и отиде при устройство, напомнящо на кръстоска между факс и модерен касов апарат. Седна пред машината, включи я и натисна един бутон отстрани. От предната част на устройството излезе широка табла с множество малки къси епруветки. Пендъргаст взе една и я задържа между палеца и показалеца си. После извади от джоба на сакото си ланцет, убоде другия си палец, взе кръвна проба, постави я в епруветката, вкара я в машината, натисна няколко копчета и зачака.