Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (18) (Два гроба)

14.

Лейтенант Винсънт Д’Агоста отсвири портиера, като размаха значката си в лицето му и мина покрай кабинката му, без дори да го погледне. Онзи забърза след него със: „Сър? Сър? При кого отивате?“. Д’Агоста каза на висок глас името на Пендъргаст и номера на апартамента му и продължи към вътрешния двор.

Операторът на асансьора се оказа малко по-упорит и се наложи да му бъде отправена открита заплаха за последиците от спъване на полицията, за да затвори с неохота старомодната решетка и да издигне кабината до апартаментите на Пендъргаст.

Д’Агоста беше посещавал много пъти сградата „Дакота“ и обикновено оставаше поразен от аромата й — восък за полиране, старо дърво и едва доловима миризма на кожа. Всичко тук беше изтънчено и старомодно, от полирания месинг на копчетата на асансьора и первазите до меките килими и покритите с травертин стени с техните аплици от деветнайсети век. Сега почти не забеляза това великолепие. Не беше на себе си от тревоги за Пендъргаст. Дни наред беше чакал нащрек да стане нещо лошо, насъбралото се напрежение най-сетне да избухне. Нищо. И това бе по-лошо от всяка експлозия.

Естествено, портиерът се беше обадил, така че когато Д’Агоста натисна копчето, интеркомът бързо оживя.

— Винсънт?

— Трябва да говоря с теб. Моля те.

Дълго, дълго мълчание.

— По какъв въпрос?

В гласа на Пендъргаст имаше нещо странно, от което Д’Агоста го побиха тръпки. Може би се дължеше на електронния шум на интеркома.

— Би ли ме пуснал да вляза?

Още една странна пауза.

— Не, благодаря.

Сърцето на Д’Агоста се сви. Не, благодаря? Пендъргаст явно беше зле. Д’Агоста си спомни съвета на Хейуърд и реши да го опита.

— Виж, Пендъргаст, имам две убийства. Сериен убиец. Наистина се нуждая от съвета ти.

— Не проявявам интерес.

Д’Агоста пое дълбоко дъх.

— Няма да ти отнема повече от минута-две. Искам да те видя. Доста време мина. Трябва да поговорим, да наваксаме. Трябва да разбера какво става, как я караш. Преживя ужасен шок…

— Моля те, върви си и не ми досаждай повече.

Гласът му звучеше още по-студено, сковано и формално, отколкото обикновено. Д’Агоста изчака за момент и каза меко:

— Няма да си ида. Ще стоя тук и ще ти досаждам, докато не ме пуснеш. Ще стоя цяла нощ, ако се наложи.

Това най-сетне подейства. След дълго мълчание ключалките започнаха да щракат една по една. Вратата бавно се отвори и Д’Агоста влезе във фоайето. Пендъргаст, облечен в черен халат, вече му беше обърнал гръб, без да го поздрави. Д’Агоста го последва в приемната, онази с дърветата бонзай и стената от вода.

С апатични движения Пендъргаст се обърна и седна, сложи ръце в скута си и вдигна глава, за да погледне Д’Агоста.

Д’Агоста замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Лицето на Пендъргаст беше изпито, сиво, доскоро сребристите му очи бяха мътни и тежки като старо олово. Ръцете му трепереха едва забележимо.

— Пендъргаст — енергично започна Д’Агоста, — просто исках да ти кажа колко съжалявам за смъртта на Хелън. Не знам какви са ти плановете, но съм твърдо с теб, както и да си решил да се добереш до онези кучи синове.

Думите му като че ли не предизвикаха абсолютно никаква реакция.

— Трябва да извадим… смъртен акт, свидетелство за убийство. Ще се наложи да ексхумираме тялото и да минем през всички формални гадости с Мексико. Не съм сигурен какво се иска, но можеш да си сигурен, че ще направим всичко. Ще я погребем достойно в Щатите. И после ще се захванем здравата на работа. С ФБР, разбира се. Те ще подкрепят един от своите. Нюйоркската полиция също ще участва и ще се погрижа да впрегнем всичките ни ресурси. Ще спипаме онези боклуци, гарантирам ти го.

Млъкна задъхан. Очите на Пендъргаст бяха склопени, сякаш беше заспал. Д’Агоста се взираше в него. Положението беше по-лошо, отколкото си беше мислил. Докато гледаше стария си приятел и партньор, изведнъж го осени ужасно прозрение, което му подейства като токов удар.

— Боже Господи! Ти си друсан!

Измъчена тишина.

Д’Агоста изведнъж се вбеси.

— Виждал съм го хиляди пъти! Друсан си!

Пендъргаст махна едва-едва с ръка.

— И какво?

— И какво? И какво ли?! — Д’Агоста почти скочи от стола. Лицето му пламна. Беше виждал толкова много гадости, толкова много смърт, убийства и нелепо, безсмислено страдание, причинено от наркотици. Мразеше наркотиците.

— Не мога да повярвам. Мислех те за по-умен. Къде е?

Отговор не последва. Само гримаса.

Д’Агоста нямаше да търпи това.

— Къде е дрогата? — попита той по-високо и когато Пендъргаст не отговори, се вбеси съвсем. Издърпа една книга от библиотеката, после друга. — Къде е дрогата? — Цапардоса едно от дръвчетата бонзай с опакото на ръката си и го събори от масичката му. — Къде е дрогата?! Няма да мръдна оттук, докато не я намеря. Шибан идиот!

— Пролетарските ти възклицания са изгубили чара си.

Поне това бе намек за стария Пендъргаст. Д’Агоста, разтреперан, си даде сметка, че е по-добре да овладее гнева си.

— Този апартамент е много голям и повечето врати са здраво заключени — каза Пендъргаст.

Д’Агоста имаше чувството, че полудява. Трябваше да положи усилие, за да се овладее.

— Виж, за Хелън. Знам каква ужасна трагедия…

Тук Пендъргаст го прекъсна. Гласът му бе леден.

— Не споменавай името на Хелън, нито случилото се. Никога повече.

— Ясно. Добре. Няма, но не можеш просто… Така де… — Д’Агоста поклати глава. Думи не му достигаха.

— Спомена, че имаш нужда от помощ в разследване на убийство. Казах ти, че не проявявам интерес. А сега, ако няма друго, мога ли да те помоля да си вървиш?

В отговор Д’Агоста се тръшна на стола и отпусна глава в ръцете си. Може би разследването на убийствата наистина бе нещото, което би помогнало на Пендъргаст да стъпи на крака, макар да се съмняваше. Разтърка лице и вдигна глава.

— Нека поне ти разкажа за случая, става ли?

— Щом се налага.

Д’Агоста постави ръце на коленете си и си пое два пъти дъх.

— Следиш ли пресата?

— Не.

— Нося кратко описание на случая. — Д’Агоста извади дългата три страници справка, която бе отпечатал, и я подаде на Пендъргаст. Агентът я взе и я прегледа отгоре-отгоре, с безучастен поглед и безразлична физиономия. Но не му я върна веднага, а продължи да я гледа, като прелистваше страниците. Не след дълго се върна на първата и зачете отново, този път по-внимателно.

Когато вдигна глава, на Д’Агоста му се стори, че зърва в очите му някакъв проблясък. Не, май беше игра на въображението.

— Ъ-ъ-ъ, реших, че случаят е по твоята част. Прикачиха ни специален агент от Отдела за поведенчески анализ. Един тип на име Гибс. Конрад Гибс. Познаваш ли го?

Пендъргаст бавно поклати глава.

— Той има куп теории. Всичките до една много основателни. Но този случай… ами, стори ми се стъкмен специално за теб. Имам папка с предварителните анализи на местопрестъпленията, лабораторни доклади, аутопсии, патологии, ДНК и всичко останало.

Д’Агоста извади папката от куфарчето си и я повдигна въпросително, но понеже Пендъргаст не реагира, я остави на масичката.

— Мога ли да разчитам на помощта ти? Дори да става въпрос за неофициално мнение?

— Съжалявам, че няма да имам време да прегледам материалите, преди да замина.

— Да заминеш ли? Къде отиваш?

Пендъргаст се изправи тежко. Черният халат го обвиваше като саван. Онази искрица, която Д’Агоста бе видял в очите му, със сигурност бе плод на надеждите му — погледът на Пендъргаст беше абсолютно безизразен и притъпен.

Агентът протегна ръка. Беше студена и отпусната като на мъртвец. Но после неочаквано стисна ръката на Д’Агоста и с много по-топъл, макар и напрегнат глас, рече:

— Сбогом, скъпи ми Винсънт.

 

 

Пендъргаст затвори вратата. Понечи да влезе навътре в апартамента, но спря и се обърна колебливо. На лицето му бе изписан вътрешен смут. Накрая като че ли взе решение. Отиде до масата, взе дебелата папка, отвори я и зачете.

Накрая остави папката и дълго седя неподвижно. А после устните му се раздвижиха и произнесоха една-единствена дума.

— Диоген.