Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (17) (Два гроба)

13.

Д’Агоста погледна мобилния си телефон и видя, че е един без една минута. Ако онова, което бе чувал за специален агент Конрад Гибс, беше истина, той би трябвало да пристигне на секундата.

Чувстваше се неспокойно. До този момент основният му опит с ФБР бе през Пендъргаст и сега си даде сметка, че това е може би по-лошо, отколкото пълната липса на опит. Методите на Пендъргаст, начинът му на работа и манталитетът му бяха чужди, ако не и враждебни на стандартната ФБР култура.

Бързо прегледа кафето от „Старбъкс“ и дузината понички от „Криспи Крем“, поднесени в малката приемна в ъгъла на кабинета му, след което хвърли последен поглед на часовника си.

— Лейтенант Д’Агоста?

Ето го и него, застанал на прага. Д’Агоста се изправи с усмивка. Наистина, специален агент Гибс изглеждаше като изваден от калъп — стегнат и уставен, представителен, изваян, със стандартен костюм върху стройното си тяло, късо подстригана кафява коса, тънки устни и тясно лице, почерняло от предишната му задача във Флорида — Д’Агоста си беше направил труда да провери. В същото време в него се долавяше нещо открито и приятно. Д’Агоста определено предпочиташе да има вземане-даване с такъв тип, отколкото с някой, който се прави на голям умник и гледа на всички отвисоко.

Ръкуваха се и Д’Агоста установи, че ръкостискането на Гибс е силно, но не смазващо, кратко и делово. Той заобиколи бюрото си, отведе агента до приемната и седнаха.

Започнаха с приятно бъбрене за времето и разликите между Ню Йорк и Флорида. Д’Агоста се поинтересува за последния случай на агента, който беше приключен с голям успех — стандартен сериен убиец, пръскал парчета от жертвите си из дюните. Гибс говореше тихо и несъмнено бе интелигентен. Д’Агоста оцени високо първото качество. Освен че улесняваше работата му, то щеше да допадне и на хората му — макар че повечето му хора бяха типични гръмогласни нюйоркчани.

Единственият проблем бе, че докато говореше за случая си, Гибс започна да става подозрително многословен. И не ядеше нищо… докато Д’Агоста направо умираше за поничка с карамел.

— Както може би знаете, лейтенант — говореше Гибс, — в Куонтико поддържаме богата база данни на серийни убийци като част от Националния център за анализ на тежките престъпления. Дефиницията ни на сериен убиец е следната — извършител, чиято цел са непознати и който убива трима или повече души с мотив психологическо удоволствие, обикновено с последователен или развиващ се почерк във всяко убийство.

Д’Агоста кимна велемъдро.

— В този случай имаме само две убийства, така че не отговаря на определението — засега. Но си мисля, че всички ще се съгласим, че има висока вероятност за още жертви.

— Абсолютно.

Гибс извади от куфарчето си тънка папка.

— Когато вчера сутринта ни се обади капитан Сингълтън, направихме бързо търсене в базата ни данни.

Д’Агоста се наведе напред. Нещата започваха да стават интересни.

— Искахме да видим дали има други серийни убийци, оставяли части от собственото си тяло на местопрестъплението, които имат подобен начин на действие и така нататък. — Сложи папката на масичката. — Разбира се, става въпрос за предварителни данни, но можем да запазим това между нас. Ще обобщя, ако нямате нищо против.

— Разбира се.

— Имаме работа с организиран убиец. Много организиран. Образован, състоятелен, който се чувства удобно в луксозна обстановка. Разчленяването не е толкова рядко, колкото може би предполагате. Десетки серийни убийци пасват на този профил, но обикновено те вземат части от тялото. Този не го прави. Тъкмо обратното, той оставя части от собственото си тяло на местопрестъплението — нещо напълно уникално.

— Интересно — каза Д’Агоста. — Някакви идеи?

— Шефът на екипа по съдебна психология работи в тази насока. Смята, че убиецът се идентифицира с жертвата. По същество убива серийно себе си. Става въпрос за човек, който ненавижда себе си и почти със сигурност е бил подложен на сексуален и психологически тормоз като дете, казвали са му, че за нищо не става, че е по-добре да умре или изобщо да не се е раждал, такива неща.

— Има резон.

— Външно изглежда нормален. Тъй като няма задръжки и е готов да каже всичко, за да получи онова, което иска, при това много убедително, той може да бъде очарователен и дори харизматичен. Под повърхността обаче е дълбоко патологичен индивид, напълно лишен от състрадание.

— А защо убива?

— Това е основният въпрос — по този начин почти със сигурност задоволява либидото си.

— Либидото? Но на местопрестъпленията няма открита семенна течност, нито пък се наблюдава някакъв сексуален компонент. Пък и втората жертва е мъж на средна възраст.

— Правилно. Позволете да обясня нещо. Нашата база е изградена на съвкупности и съотношения, както се изразяваме. Това, което ви казвам за убиеца, се основава на висока степен на сходство с десетки други извършители с подобен начин на действие. Портретът е изграден и на базата на разговори с над две хиляди серийни убийци, отговаряли на въпроси защо и как са извършили деянията си. Нямаме претенции за безгрешност, но сходството е адски високо. Всичко показва, че убиецът получава сексуален заряд от онова, което върши.

Д’Агоста кимна, макар че продължаваше да се съмнява.

— Да продължим. Сексуалното задоволство е компонент от убийствата. Това задоволство идва от възбудата, породена от две неща — чувството за контрол и власт над жертвата и наличието на кръв. Полът на жертвата не е чак толкова важен. Липсата на семенна течност може да означава единствено, че убиецът не е достигнал до връхната точка или че е свършил облечен. Второто е често срещано.

Д’Агоста се размърда в стола си. Поничките вече не изглеждаха толкова апетитни.

— Друга обща черта е, че този тип серийни убийства включват и силен ритуален компонент. Убиецът получава удоволствие от убиването по един и същи начин, в същата последователност, със същия нож, след което нанася едни и същи поражения върху трупа.

Д’Агоста отново кимна.

— Той има работа. Вероятно добра. Убиец от този тип действа в среда, която му е добре позната, така че има голяма вероятност той да се окаже или бивш служител, или по-вероятно гост на двата хотела.

— Вече сравняваме списъците на гостите и служителите, както и с описанието на извършителя.

— Отлично. — Гибс пое дълбоко дъх. Определено си падаше по говоренето, но Д’Агоста нямаше намерение да го спира. — Извършителят борави много добре с ножа, което означава, че може би използва този инструмент в работата си или просто си пада по ножове. Освен това е много самоуверен. Арогантен. Това също е основна характеристика на този тип убийци. Той изобщо не се притеснява, че ще бъде заснет от охранителните камери. Подиграва се на полицията и вярва, че може да контролира разследването. Което обяснява и оставените съобщения.

— Тъкмо се питах за съобщенията — дали имате някаква специфична теория, имам предвид.

— Както казах, те са подигравка.

— Някаква идея към кого са адресирани?

На лицето на Гибс се появи усмивка.

— Нямат конкретен получател.

— „Честит рожден ден“? Не мислите ли, че това би трябвало да има получател?

— Не. Този тип серийни убийци се надсмиват над полицията, но като правило не се спират върху конкретен следовател, особено в началото. За него всички ние сме еднакви — безликият враг. Честитката за рождения ден вероятно е случайно хрумване или може да се отнася за каквато и да било годишнина, може би дори за годишнина на самия извършител. Нещо, което също няма да е зле да проверите.

— Добра идея. Но не е ли възможно посланията да са насочени към някой, който не е ченге?

— Много малко вероятно. — Гибс потупа папката. — Тук има и някои други неща. Извършителят може би е бил изоставен от майка си, живее сам, има проблеми в общуването с представители на противоположния пол или на своя собствен, ако е хомосексуален. И накрая, съвсем неотдавна му се е случило нещо, което е изиграло ролята на спусък. Отхвърляне от любим човек, загуба на работа или, което е най-вероятното, смъртта на майка му.

Гибс се облегна назад с доволна физиономия.

— Това ли са предварителните заключения? — попита Д’Агоста.

— Ще станат много по-подробни, когато получим повече информация. Базата данни е изключително добра. — Гибс погледна Д’Агоста в очите. — Трябва да кажа, лейтенант, че определено постъпихте добре, като отнесохте проблема към нас. Отделът за поведенчески анализ е най-добрият в света по тази част. Обещавам, че ще работим в тясно сътрудничество с вас, няма да се месим много, ще уважаваме хората ви и ще споделяме всичко в реално време.

Д’Агоста кимна. Едва ли можеше да иска нещо повече от това.

 

 

След като Гибс си тръгна, Д’Агоста дълго остана да седи в креслото. Дъвчеше унесено поничка с карамел и се замисли за онова, което му бе казал агентът относно убиеца и мотивите му. Имаше логика. Може би прекалено много логика.

Господи, определено имаше нужда от Пендъргаст в този момент.

Поклати глава, дояде поничката, облиза пръсти и с невероятно усилие на волята затвори кутията.