Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (14) (Два гроба)

10.

Таксито отби при входа на „Дакота“ откъм Седемдесет и втора и спря пред кабината на портиера.

От нея излезе униформен мъж и с цялата сериозност на портиер отиде до автомобила и отвори задната врата.

На ярката светлина на утрото излезе жена — висока, стройна и чудесно облечена. Бялата широкопола шапка подчертаваше луничавото й лице, което бе загоряло от слънцето въпреки сезона. Тя плати на шофьора и се обърна към портиера.

— Ще трябва да използвам домофона, ако нямате нищо против — каза с подчертан английски акцент.

— Насам, ако обичате. — Портиерът я поведе по дългия тъмен проход под спускащата се решетка към малка стаичка, гледаща към вътрешния двор на сградата.

Жената вдигна слушалката и набра номер на апартамент. Телефонът иззвъня двайсет пъти, без никой да вдигне. Портиерът чакаше, като от време на време я поглеждаше.

— Никой не отговаря, госпожице.

Виола го изгледа. Портиерът не изглеждаше от хората, които лесно можеха да бъдат баламосани. Усмихна му се сладко.

— Както знаете, икономката е глуха. Ще опитам отново.

Неохотно кимане.

Още двайсет позвънявания.

— Госпожице, мисля, че това беше достатъчно. Позволете да запиша името ви.

Тя позвъни отново. Портиерът вече се мръщеше и тя виждаше, че е на път да посегне към бутона на алармата.

— Моля ви, само момент — каза тя и пусна още една ослепителна усмивка.

Докато ръката на портиера посягаше да прекъсне връзката, от другата страна най-сетне вдигнаха.

— Ало? — бързо каза тя. Ръката се отдръпна.

— Мога ли да знам каква е причината за тази проклета упоритост? — попита монотонен, почти гробовен глас.

— Алойзиъс? — попита жената.

Мълчание.

— Аз съм. Виола. Виола Маскелене.

Последва дълга пауза.

— Защо си тук?

— Дойдох чак от Рим да говоря с теб. Въпрос на живот и смърт е.

Отговор не последва.

— Алойзиъс, умолявам те… в името на някогашната ни връзка. Моля те.

Бавна, тиха въздишка.

— Е, май ще се наложи да се качиш.

* * *

Вратата на асансьора се отвори шепнешком към малко фоайе с червено-кафяв килим и тъмна полирана ламперия. Единствената врата отсреща зееше отворена. Лейди Маскелене влезе и спря шокирана. Пендъргаст стоеше вътре, облечен в копринен халат с блед индийски десен. Лицето му бе изпито, косата се спускаше безразборно към раменете му. Без да си прави труда да затвори, той се обърна безмълвно и тръгна към едно от кожените канапета в стаята. Движенията му, обикновено енергични и пестеливи, бяха мудни, сякаш се намираше под вода.

Лейди Маскелене затвори вратата и го последва в стаята с розови стени и оскъдна украса, състояща се от няколко стари чворести дървета бонзай. На три от стените имаше картини на импресионисти. Четвъртата представляваше водна стена, падаща върху плоча от черен мрамор. Пендъргаст седна на канапето и тя се настани до него.

— Алойзиъс — каза и взе ръката му в двете си ръце. — Сърцето ми се къса за теб. Ужасно, ужасно нещо. Страшно съжалявам.

Очите му сякаш гледаха през нея.

— Дори не мога да си представя как се чувстваш — продължи тя и стисна ръката му. — Но единственото, което не бива да чувстваш, е вина. Направил си всичко по силите си. Сигурна съм. Случилото се е било извън възможностите ти да го предотвратиш. — Замълча за момент. — Иска ми се да можех да ти помогна по някакъв начин.

Пендъргаст издърпа ръката си, затвори очи и притисна слепоочията си с пръсти. Сякаш полагаше огромно усилие да се съсредоточи, да се върне в настоящия момент. После отвори очи и я погледна.

— Спомена, че нечий живот бил в опасност. Чий?

— Твоят — отвърна тя.

Отначало той като че ли изобщо не я чу. След няколко секунди каза само:

— О.

Отново последва мълчание. Накрая той попита:

— Може би ще ми обясниш какъв е източникът на тази информация?

— Лора Хейуърд се свърза с мен. Каза ми какво се е случило и какво става. Зарязах всичко и долетях от Рим с първия самолет.

Не можеше да понася безчувствения начин, по който я гледаше — по който гледаше през нея. Беше толкова нехарактерно за изтънчения спокоен Пендъргаст, с когото се бе запознала във вилата си на Капрая — и в когото се бе влюбила, — че не можеше да го понесе. В сърцето й се надигна ужасен гняв към хората, които му бяха причинили това.

След известно колебание тя го прегърна. Той се напрегна, но не възрази.

— О, Алойзиъс — прошепна тя. — Няма ли да ми позволиш да ти помогна?

Той отново не отговори.

— Чуй ме — рече тя. — Няма нищо лошо да тъгуваш. Хубаво е да тъгуваш. Но това… да се затваряш тук, да отказваш да говориш с всички, да се виждаш с хора… това не е начинът да се справиш. — Прегърна го по-силно. — А ти трябва да се справиш. Заради Хелън. Заради мен. Знам, че ще ти е нужно време. Затова съм тук. Да ти помогна да минеш през мъката. Заедно можем…

— Не — каза Пендъргаст.

Тя зачака, изненадана.

— Няма да има справяне — добави той.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Разбира се, че ще има. Зная, че в момента положението изглежда абсолютно безнадеждно. Но след време ще видиш, че…

Той въздъхна като че ли малко нетърпеливо и сякаш донякъде дойде на себе си.

— Явно е нужно да те осветля. Ще дойдеш ли с мен?

Тя го погледна. Почувства искрица надежда, дори облекчение. Сякаш някогашният Пендъргаст поемаше нещата в свои ръце.

Той стана от канапето и я поведе към една почти невидима врата в розовата стена. Отвори я и тръгна по дълъг сумрачен коридор. Спря при тапицирана врата, която беше открехната. Бутна я и влезе.

Виола го последва, като се оглеждаше с любопитство. Разбира се, беше идвала в апартамента на Пендъргаст в „Дакота“, но не и в тази стая. Тя бе откровение. Подът беше покрит със старо дървено дюшеме, много широко и чудесно лакирано. Стените бяха облепени с тапети с неуловими, почти невидими шарки. Таванът бе синьо небе, изрисувано в стил trompe l’oeil^[1], сякаш дело на Андреа Мантеня^[2]. В стаята имаше витрина, пълна с какви ли не странни неща — изкривено тъмно парче лава, сталактит с грубо отчупен край, нещо като част от инвалидна количка, няколко сплескани куршума, стара кутия с хирургически инструменти и други предмети. Ексцентрична и дори шантава колекция, чийто смисъл бе ясен може би единствено на Пендъргаст.

Това явно беше личният му кабинет.

Но онова, което привлече най-силно вниманието й, беше бюрото стил Луи XV, разположено в средата на помещението. Беше изработено от палисандър, с позлатени ръбове и фантастично сложни инкрустации. Върху него имаше само три неща — малка медицинска стъкленица с гумена мембрана отгоре, спринцовка за подкожни инжекции и сребърна чинийка с бяла пирамида от някакво стрито на прах вещество.

Пендъргаст седна зад бюрото. В стаята имаше само още един стол — пищно украсен фотьойл, поставен до отсрещната стена. Виола го премести пред бюрото и също седна.

За момент двамата мълчаха. После Пендъргаст махна с ръка към нещата на бюрото.

— Какво е това, Алойзиъс? — попита Виола. В сърцето й се надигаше страх.

— Фенилхолин параметилбензен — каза той. — За първи път синтезиран от прапрадядо ми през хиляда осемстотин шейсет и осма. Едно от многото странни вещества, създадени от него. След първоначалните тайни… опити той си остава и до ден-днешен семейна тайна. Твърди се, че предизвиква у използвалия го състояние на пълна и върховна еуфория, пълно освобождаване от тревоги и мъка, както и уникално интелектуално прозрение за период от двайсет до трийсет минути, след което следва необратима, фатална и болезнена бъбречна недостатъчност. Винаги ми е било любопитно да изпитам първоначалните ефекти, но до този момент никога не съм го правил — по очевидни причини.

Говоренето за нещата на бюрото като че ли донякъде оживи Пендъргаст. Измъчените му очи със сенки около тях се насочиха към малката стъкленица.

— Което обяснява и това. — Той взе стъкленицата и й я показа. Безцветната течност в нея леко се заклатушка. — Смес от натриев триопентал и калиев хлорид. Предизвиква изпадане в безсъзнание, а след това спиране на сърдечната дейност много преди да се проявят неприятните странични ефекти на параметилбензена. Като в същото време ще ми осигури достатъчно време да изпитам някакво подобие на покой, а вероятно дори приятни мигове преди края.

Виола местеше поглед от Пендъргаст към нещата на бюрото и обратно. Когато най-сетне осъзна какво чува, я заля ужас.

— Алойзиъс — прошепна тя. — Не говориш сериозно.

— Смъртно сериозен съм.

— Но… — Тя млъкна, понеже гърлото й неволно се стегна. „Това не се случва, не може да се случва…“ — Но това не си ти. Трябва да се бориш. Не можеш да избереш… изхода на страхливеца. Няма да ти позволя.

При тези думи Пендъргаст опря ръце на бюрото и бавно се изправи. Отиде до вратата и я отвори. След известно колебание тя стана и го последва в коридора през скритата врата до приемната. Имаше чувството, че се намира в някакъв кошмар. Искаше да го спре, искаше да грабне онези отвратителни неща от бюрото и да ги строши на земята. Но въпреки това не можеше да го направи. Шокът й беше толкова дълбок, че се чувстваше абсолютно безсилна. „Въпрос на живот и смърт“ — собствените й думи я измъчваха с иронията си.

Пендъргаст не каза нищо повече, докато не стигнаха до вратата към асансьора. Накрая заговори отново.

— Благодаря ти за загрижеността — каза със странно слаб и кух глас, който сякаш идваше някъде много отдалеч. — И също за посветеното време и усилията, които си положила заради мен. Но сега трябва да те помоля да се върнеш в Рим.

— Алойзиъс… — започна тя, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Довиждане, Виола. Няма да е зле да ме забравиш.

Виола осъзна, че плаче.

— Не можеш да го направиш — с треперещ глас рече тя. — Просто не можеш. Егоистично е. А и не забравяш ли нещо? Има хора, много хора, които ги е грижа за теб. Които те обичат. Недей… моля те, не им причинявай това. Не ни причинявай това. — Тя се поколеба и добави с по-гневен тон: — Не ми причинявай това.

Докато говореше, нещо сякаш проблесна в очите на Пендъргаст — искрица, подобна на сияние на жар в лед, — след което угасна. Стана толкова бързо, че не беше сигурна дали наистина го е видяла. Може би бе просто отблясък от сълзите, изпълнили собствените й очи.

Той хвана ръката й и я стисна едва доловимо. И без да каже нито дума, отвори вратата.

Виола го погледна.

— Няма да ти позволя да го направиш.

Той й хвърли кратък, макар и мил поглед.

— Познаваш ме достатъчно добре, за да знаеш, че нищо и никой не може да ме накара да размисля. А сега е време да си вървиш. Ще е много неприятно и за двама ни, ако бъда принуден да те изхвърля.

Тя продължи да го гледа умоляващо още малко. Погледът му обаче отново се беше зареял някъде надалеч. Накрая тя се извърна. Цялата трепереше.

След минута отново вървеше през вътрешния двор, без абсолютно никаква представа къде отива, а сълзите се стичаха по бузите й.

 

 

Пендъргаст остана дълго в приемната. После много бавно се върна в личния си кабинет, седна зад бюрото и, както бе правил безброй часове, отново се зае да съзерцава трите неща, наредени пред него.