Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (13) (Два гроба)

9.

Крилото на хотела беше отцепено и всички гости бяха преместени. Управителят се беше оказал доста чувствителен млад мъж и се бе наложило да го откарат, след като получил нервно разстройство. Това бе нещо ново в опита на лейтенант Д’Агоста. Репортерите бяха барикадирали Петдесета улица отвън и дори на шестия етаж Д’Агоста чуваше суматохата долу и виждаше светлините на полицейските коли, светещи в прозореца през прозирните завеси. Или може би бе просто изгрев след тази дълга, дълга нощ.

Д’Агоста стоеше край леглото с калцуни върху обувките и чакаше последните криминалисти да приключат работата си. От убийството бяха минали повече от осем часа. Тялото беше изнесено от стаята, наред с допълнителния пръст, намерен с него — първата фаланга от десния показалец. Върху килима имаше кърваво петно с диаметър един метър, а отсрещната стена бе опръскана в алено сякаш с маркуч. В стаята се носеше характерната желязна миризма на насилствена смърт, примесена с миризмата на различните химикали, използвани от криминалистите.

Капитан Сингълтън беше пристигнал половин час преди края на огледа. От една страна, Д’Агоста беше благодарен за подкрепата — когато шефът на детективите проявяваше интерес, нещата наистина се правеха. От друга страна, го измъчваше подозрението, че появата му може да е израз на недоверие. Второто убийство бе изстреляло случая на челното място във вечерните новини, измествайки решително престрелката с пет жертви в Сентръл Парк от общественото съзнание. Пък и, честно казано, двамата със Сингълтън не бяха първи приятели — преди няколко години, по време на един катастрофален случай, в който Д’Агоста беше замесен с Пендъргаст, Сингълтън предпочете да се придържа педантично към правилата, когато Д’Агоста беше извикан на изслушване пред дисциплинарната комисия. Но ако трябваше да е честен, капитанът винаги се беше опитвал да бъде честен с него. Защо тогава, при цялото му уважение към Сингълтън, Д’Агоста изпитваше раздразнение и негодувание от присъствието му? Може би защото капитанът беше отказал полицейско подкрепление, когато разтревоженият Д’Агоста се обърна неофициално към него във връзка със срещата между Пендъргаст и Хелън при навеса за лодки. „Нацисти в Ню Йорк? — беше отговорил. — Това е нелепо, дори за агент Пендъргаст. Не мога да му предоставя цял екип заради прищевките му“. Д’Агоста, когото Пендъргаст така и така беше заклел да си мълчи, не настоя. И сега Хелън Пендъргаст беше мъртва.

— „Честит рожден ден“ — промърмори Сингълтън: повтаряше съобщението, изписано с кръв върху трупа на жертвата. — Какво означава това според вас, лейтенант?

— Означава, че си имаме работа с истински психопат. — Съобщенията, както и допълнителните части от тяло, се пазеха в тайна от медиите.

— Определено — съгласи се Сингълтън.

Капитанът беше висок и слаб, добре поддържан, към петдесетте, но въпреки това беше запазил физиката си на плувец. Грижливо подстриганата му прошарена коса бързо побеляваше, но въпреки това у него се долавяше енергичност, която го правеше да изглежда по-млад. Беше от най-изтъкнатите полицаи в управлението и бе прочут с работохолизма си и липсата на нужда от сън. За разлика от повечето детективи, се обличаше добре и предпочиташе скъпите, шити по поръчка костюми. У него имаше нещо, което винаги караше човек да поиска да продължи още малко с работата си. Беше от хората, които не управляваха подчинените си чрез страх или с повишаване на тона; вместо това предпочиташе да изглежда просто „разочарован“. Д’Агоста би предпочел да изтърпи половин час крясъци на някой друг капитан, отколкото да понесе и една минута сериозния и разочарован поглед на Сингълтън.

— Мислех си за това — каза капитанът с тон, който означаваше, че предстои трудна или спорна хипотеза. — Психологическите аспекти на този случай са необичайни. В случая попадаме извън обичайните граници на психопатите. Какво е мнението ви, лейтенант?

— Съгласен — малко неопределено отвърна Д’Агоста. Искаше да види накъде бие Сингълтън.

— Знаем, че парчето от ухото е било отделено няколко часа преди първото убийство. А сега патологът твърди, че пръстът също е бил отрязан няколко часа преди това убийство. При първите записи имаме превръзка на ухото, а при тези убиецът носи странна шапка и превръзка на пръста. Що за убиец ще тръгне да се реже по такъв начин? И какво означават тези съобщения? За чий рожден ден става дума и кой би трябвало да се гордее с него? И накрая, защо един толкова добре организиран и интелигентен убиец е толкова немарлив относно собствената си самоличност?

— Не съм сигурен, че е немарлив — каза Д’Агоста. — Обърнете внимание колко различно изглежда на вторите записи.

— Но въпреки това е оставил отпечатъци от пръстите си. Няма нищо против да знаем, че е той, след като всичко е свършило. Всъщност частите от тялото сякаш намекват, че той иска да знаем.

— Това, което ме тормози, е начинът, по който спря камериерката — каза Д’Агоста. — При разпита тя твърдеше, че той е знаел за възглавницата и от коя стая са я поискали. Откъде може да го е знаел?

— Възможно е да има вътрешна информация — отвърна Сингълтън. — Някой от рецепцията или от телефонната централа. Трябва да проверим.

Д’Агоста само кимна. Искаше му се Пендъргаст да беше тук. Той би могъл да отговори точно на такива въпроси.

— Знаете ли на какви мисли ме навежда това, лейтенант?

Д’Агоста събра кураж. Предстоеше нещо.

— На какви, сър?

— Изобщо не ми харесва да го казвам, но точно сега сме в непознати води. Налага се да се обърнем към Отдела за поведенчески анализ на ФБР.

Д’Агоста се изненада. Но после изненадата му изчезна. Това бе логичната постъпка, щом си имаха работа със сериен убиец като този, показващ екстремна и може би уникална патология.

Откри, че Сингълтън го гледа настойчиво, сякаш очаква съгласието му. Това беше нещо ново за Д’Агоста. Откога Сингълтън се интересуваше от мнението му?

— Шефе — рече той, — мисля, че идеята е отлична.

Сингълтън като че ли изпита облекчение.

— Разбира се, давате си сметка, че това няма да се хареса на хората ни. Най-малкото защото в тези престъпления няма нищо, което да изисква намесата на ФБР — няма данни за тероризъм или междущатски връзки. И знаете колко противни могат да са от ФБР — по-скоро колко противни ще бъдат. Но през цялата си кариера никога не съм се натъквал на подобен убиец. ОПА има достъп до бази данни и проучвания, далеч надхвърлящи онова, с което разполагаме ние. Въпреки това няма да е лесно да навием нашите хора да приемат програмата.

Д’Агоста много добре знаеше колко зле работи нюйоркската полиция с ФБР.

— Разбирам — рече той. — Ще поговоря с екипа. Както знаете, работил съм с ФБР и преди. Лично аз нямам проблеми с тях.

При тези думи очите на Сингълтън проблеснаха. За момент Д’Агоста се уплаши, че капитанът може да спомене Пендъргаст. Но грешеше — Сингълтън бе твърде тактичен за подобно нещо. Вместо това само кимна.

— Като началник ще установя първоначална връзка с Куонтико и след това ще прехвърля нещата на вас. Това е най-добрият начин на действие. Особено с ФБР, които много държат на йерархията.

Д’Агоста кимна. Вече определено му се искаше Пендъргаст да беше тук.

Известно време двамата наблюдаваха как специалистът по косми и нишки бавно лази по пода на четири крака с пинцети в ръка, като проверява за следи квадратната мрежа, положена върху килима. Ама че работа.

— За малко да забравя — каза Сингълтън. — Какви са резултатите от ДНК анализа на парчето от ухото?

— Още не сме ги получили.

Сингълтън бавно се обърна към Д’Агоста.

— Минаха шейсет часа.

Д’Агоста усети как се изчервява. Откакто ДНК анализът беше прехвърлен към патологията и се образува нов отдел начело с д-р Уейн Хефлър, с тях не можеше да се излезе на глава. Преди няколко години двамата с Пендъргаст имаха сблъсък с Хефлър. Оттогава Д’Агоста подозираше, че Хефлър нарочно бави резултатите, за да му играе по нервите, но не дотолкова, че самият той да загази.

— Ще се погрижа — каза Д’Агоста. — Ще се погрижа незабавно.

— Оценявам го — отвърна Сингълтън. — Една от отговорностите ви като шеф на разследването е да наритвате задници. И в този случай може да се наложи да… напъхате върха на обувката в задника, ако разбирате какво искам да кажа.

Потупа приятелски Д’Агоста по гърба и тръгна към изхода.