Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (12) (Два гроба)

8.

Албан Лоримър беше приятно изненадан от фоайето на хотел „Вандербилт“. Беше съвсем различно от „Марлборо“ — по-малко, по-тихо, по-интимно. Огромна ваза със свежи цветя доминираше смълчаното помещение, което бе обзаведено по-скоро като елегантна дневна — меки килими, удобни канапета и столове, подредени около абаносови масички със стъклени повърхности. Стените бяха облицовани с тъмна дъбова ламперия, а лампионите бяха от ръчно изработено стъкло, вероятно от Викторианската епоха.

Седна на малка маса. Веднага дойде сервитьор и му предложи чай. Албан се замисли за момент, направи справка с вечерното меню и отговори, че с удоволствие би пил чай, за предпочитане „Асам“ или някакъв друг по-мек, приготвен в английски стил, с пълномаслено мляко и захар. Беше много конкретен в поръчката си и се погрижи сервитьорът да обърне внимание на това, както и на самия него.

Сервитьорът изчезна и Албан се намести удобно, попивайки атмосферата на мястото. Първото, което му направи впечатление, беше различната клиентела. Докато грандхотел „Марлборо“ си беше точно това — грандиозен, този приличаше по-скоро на тих и спокоен клуб за богати и привилегировани.

Разликите го заинтригуваха. Дали всеки хотел си имаше своя самоличност? „Марлборо“ беше като млада блондинка с блясък и стил, малко шумна, може би дори вулгарна, но пък красива, секси и забавна. „Вандербилт“ му приличаше по-скоро на достоен побелял джентълмен с добър вкус и потекло — с приятна външност, очарователен, но малко скучен. Запита се кой от двата предпочита. Трудно му беше да прецени. Нямаше достатъчно опит.

С нетърпение очакваше да посети други хотели в Ню Йорк и да направи проучване. Щеше да създаде подробен характер, пълноценна личност за всеки хотел. Несъмнено щеше да е забавно.

Докато чакаше чая, приглади сакото си с ръка. Бинтът на десния показалец го дразнеше. Сърбеше. Но нямаше какво да направи точно сега. Поне се чувстваше в безопасност да знае, че се различава достатъчно от онзи мъж, чиито ясни снимки бяха излезли във всички вестници. Разбира се, колкото по-ясна е една снимка, толкова по-малко трябва да променяш външността си. Странно, но като че ли никой не осъзнаваше тази ирония. Разбира се, възможно бе полицията да го осъзнава. Затова човек трябва да е внимателен.

Сега беше господин Кафяв. Косата му беше кафява. Очите му бяха кафяви. Кожата — не точно кафява, а по-скоро мургава. Само дрехите му не бяха кафяви — не си падаше по кафяви костюми, — а сиви, „Брукс Брадърс“ от обувките до вратовръзката. До този ден не беше и чувал за „Брукс Брадърс“ — нюйоркско ателие, чиито костюми бяха достатъчно банални, за да му помогнат да се слее още по-добре със средата. Макар че през изминалия ден беше станало по-хладно, кашмирената шапка, която беше нахлупил до ушите си, сигурно изглеждаше малко не на място. Може би някои си мислеха, че е болен от рак и крие окапващата си коса.

Две големи топчета восък между горните кътници и скулите заобляха острите му черти и правеха лицето му по-широко, по-дружелюбно и може би донякъде глуповато. Разбира се, беше променил и походката си, като бе срязал токовете на обувките си така, че външната страна да е по-ниска от вътрешната с един сантиметър, което пък променяше ритъма на крачката му. Беше инструктиран, че специалистите смятат походката за една от ключовите характеристики при идентифицирането на заподозрени.

Чаят беше превъзходен, както и очакваше. Той остави на масата две чисто нови банкноти и докато ставаше, опря лявата си ръка върху стъклената повърхност, като се хвана за ръба, където сервитьорът едва ли щеше да почисти.

Отиде до асансьора, влезе в кабината и натисна бутона за шестия етаж. Слезе, разходи се до края на коридора — където отново намери сляпо място под дискретно поставена охранителна камера — и зачака. Коридорът не беше така дълъг като онзи в „Марлборо“ и той започна да се бои, че ще му се наложи да чака дълго. Грешеше — само пет минути по-късно тръгна отново обратно по коридора, като този път крачеше бързо. Когато камериерката се появи на ъгъла, понесла възглавница, той забави крачка и на лицето му цъфна топла усмивка. Пресрещна я в средата на коридора и протегна ръце с проблясващи очи.

— Тази възглавница е за мен, нали? Стая шестстотин и четиринайсет?

— Да, сър.

— Благодаря ви. — Той взе възглавницата, даде на жената петдоларова банкнота, обърна се и тръгна към стая 614. Докато вървеше, стисна пробно възглавницата. Стегната, запазваща формата си пяна. Явно обитателят на стая 614 не обичаше чувството за давене, причинявано от меките, натъпкани с гъши пух възглавници. Значи помежду им имаше нещо общо.

Отиде до вратата на стая 614 и почука дискретно. В отговор на стандартното запитване, отправено от приглушен мъжки глас, отговори:

— Възглавницата ви, сър.

Вратата се отвори. Албан подаде възглавницата и докато онзи протягаше ръце към нея, рязко пристъпи напред, изблъска изненадания мъж вътре и моментално го накара да млъкне, като го сграбчи за гърлото, а с другата си ръка внимателно затвори вратата. Този почти не се съпротивляваше, за разлика от жената, а когато го направи, опитът му беше жалък и немощен. Мъжът беше по-стар, по-тлъст, по-мек, по безсилен. Албан го изблъска в средата на стаята. Мъжът направи няколко неубедителни опита да го фрасне странично или отзад, но Албан стисна гърлото му още по-силно и го накара да престане. Усети как коленете му започват да треперят от страх или може би от недостига на кислород. Рядката мазна коса на мъжа, сресана над плешивото теме и воняща на липов тоник, се озова точно под носа на Албан и това го ядоса. Този изобщо не беше забавен като жената. Липсваше му предизвикателство, може би дори усет. Трябваше да го запомни.

Отпусна хватката си и мъжът си пое хриплива, отчаяна глътка въздух.

— Какво…?

Албан отново стегна хватката си. Не искаше никакви дискусии.

— Ш-ш-ш, всичко ще бъде наред, ако сътрудничите — каза с приятелски тон, когато мъжът отново започна да се съпротивлява. Жертвата му престана. Направо да се изумиш колко са доверчиви. Въпреки това Албан не пусна гърлото му — за всеки случай.

Нагласи мъжа, събра сили и извади ножа — държеше го извън полезрението на жертвата. Протегна дясната си ръка максимално настрани, замахна бързо и заби ножа дълбоко в гърлото с рязко завъртане, както го беше правил стотици пъти, докато се упражняваше най-вече върху прасета; после блъсна мъжа напред, а самият той отскочи назад.

Огромна струя кръв и въздух изригна напред, но до Албан не достигна нито капка. Този път падането бе по-тежко и шумно, което донякъде го обезпокои и му напомни, че техниката се нуждае от още усъвършенстване. Погледна си часовника, изчака смъртните спазми на мъжа, после извади инструментите си и бързо се захвана за работа.

Леко задъхан от усилието, си помисли, че с нетърпение ще очаква малкото си изследване върху нюйоркските хотели и индивидуалностите, които подхождаха на всеки от тях.