Джули Гарууд
Бърз триумф (9)

Седма глава

Корди се обади на Софи и Регън и ги помоли да се срещнат в „Палмите“ на обяд. Каза им, че има да им съобщи нещо много важно.

Тя подрани, Регън дойде навреме, а Софи, както винаги, закъсня с петнайсетина минути. Беше запазила едно сепаре в отдалечения край на салона, така че да могат да се усамотят. Ресторантът беше един от любимите на трите приятелки и те го посещаваха често, особено когато имаха да споделят някоя новина. Знаеха имената на сервитьорите и не им се налагаше да си поръчват питиетата и да чакат. Адам, момчето, което обикновено ги обслужваше, веднага се появи с три студени чая и изрецитира специалитетите за деня.

Момичетата единодушно избраха салата от спанак с пиле, фета^[1] и ягоди.

Веднага щом Адам се отдалечи, Софи се обърна към Корди:

— Е, казвай какво става?

— Изглеждаш уморена. Да не би да не си спала? — загрижено попита Регън.

— Прекарах повечето нощи в ровене из интернет — призна Корди. — След малко ще ви обясня защо. — Внезапно езикът й сякаш се завърза и не можа да изрече нищо повече. Само седеше и се взираше през масата към двете най-добри приятелки, които изобщо би могла да има.

— Е, изплюй камъчето. Какво не е наред? — подхвана Софи. — Започваш да ме притесняваш.

— Регън, днес разговаряла ли си с девера си? — отговори с въпрос Корди.

— С кой девер по-точно?

— С Ник.

— Не, защо?

— Свързах се с него и купих къщата му. Ще се местя в Бостън.

Последваха няколко минути скована тишина, преди да избухнат емоциите.

— Няма начин — почти извика Софи. — Не можеш да напуснеш Чикаго. И то точно когато ние всички се установихме тук…

— Така е, но вие се установихте тук с мъжете си. Аз имам нужда от промяна — поясни Корди. — От нещо, което да разтърси живота ми… От нови неща… Затова ще поема риска и ще замина.

— Но ти обичаш Чикаго — почти изплака Регън.

— Така е. Но обичам и Бостън.

Очите на приятелката й бавно започнаха да се пълнят със сълзи.

— Не, ще направиш грешка — каза тя. — След смъртта на близък човек поне година не бива да се вземат прибързани решения. Прочетох го някъде.

— Може би се отнася за вдовиците — тихо отрони Корди. — При това решението ми не е прибързано. Харесвам къщата и съм готова за промяната.

Измина още една дълга минута. Регън ровеше в чантата си за салфетка.

— Недей да плачеш — помоли я Корди.

— Опитвам се — изхлипа Регън. — Защо не го обмислиш няколко месеца? После ще решиш каква точно промяна искаш.

Корди поклати глава.

— Имам нужда от подкрепата ви. Бостън не е чак толкова далече. Има директни полети. Можете да ми идвате на гости по всяко време.

Софи и Регън спориха с нея още петнайсетина минути. След като най-накрая разбраха, че възраженията им няма да доведат доникъде, двете се примириха.

— Знам, че обичаш Бостън — каза Регън. — Но какво ще правиш с работата?

— Като че ли й се налага да работи… Тя вече е мултимилионерка — напомни й Софи.

— Напротив, имам нужда от работа — отвърна Корди. — Ще се поогледам малко. Все ще намеря нещо, което да ми хареса.

— Пак ли ще преподаваш?

— Може би… Или пък ще се захвана с друго.

— Семейството на Алек ще ти помогне да се установиш и ще те запознае с подходящи хора. Няма да си сама.

— А какво ще правиш с къщата си тук? — попита Софи.

— Ще я продам.

— Но ти току-що приключи с основния ремонт, а продажбата изглежда твърде крайна мярка — възрази Регън.

Търсейки колкото може по-убедителни аргументи, Софи продължи да настъпва:

— Ами ако се преместиш и след това осъзнаеш, че си допуснала грешка?

— Тогава ще се върна — засмя се Корди. Опитваше се да звучи ведро, въпреки че разговорът я потискаше. „А може и наистина да греша — помисли си колебливо. — И тогава какво? Не бих могла да се върна в Чикаго.“ — Обожавам къщата на Ник, обичам Бостън. А и вие двете често ще ме посещавате, нали?

— Разбира се — обеща Регън. По бузата й се стече сълза.

— И кога смяташ да се преместиш? — задавено попита Софи.

— След около два месеца — отговори Корди. — Зависи от нещата, които трябва да се свършат междувременно. Ще направя някои козметични промени на новата къща. Мисля да пребоядисам стаите. Може би дори ще подменя дъските на пода. Ник смята, че има нужда. Ще летя дотам следващата седмица, за да подпишем документите.

— В хотел „Хамилтън“ ли ще отседнеш? — полюбопитства Софи, но без ентусиазъм.

— Не. Ник и Лорън настояват да остана при тях. Ще бъде забавно да се запозная с хлапетата им.

Корди и Софи знаеха всичко за семейството на Алек и поддържаха връзка с петимата му братя и двете му сестри във Фейсбук. Родителите им, които живееха на Нейтън Бей — остров, свързан с Бостън с мост в северната част на града, бяха гостоприемни хора, които я канеха на гости всеки път, когато се окажеше наблизо. Помисли си, че би могла да прекара следващото лято там.

— Всичко ще бъде напред — обеща тя.

Костваше й много усилия да вкара малко ведрост в думите си. Трябваше да бъде развълнувана за бъдещето си, тъй като беше съвсем ново начало. Тогава защо й идваше да заплаче с глас?

 

 

Следващите две седмици се оказаха ужасно натоварени. Корди отлетя за Бостън, накупила подаръци за Ник, Лорън и двете им малки деца. Прекара три нощи със семейството, докато всички документи бяха подготвени. Плати в брой само с един обикновен банков превод и престана да се притеснява от промяната още щом обиколи стаите, тъй като си спомни защо толкова много обичаше тази къща. Прекрасните архитектурни елементи създаваха атмосфера на класическо безвремие, което я бе привлякло от самото начало. Когато напусна Бостън, беше убедена, че щеше да бъде щастлива в новия си дом.

Веднага щом се върна в Чикаго, се зае да подготвя тухлената къща за продан. Прегледа отново всички оставени от баща й кутии и след като приключи, остана дълбоко разочарована. Не успя да открие никаква информация за Натали, въпреки че Андрю се бе оказал изключително подреден и последователен човек. Пазеше всички свидетелства от началното училище и дипломите от колежа на дъщеря си, натрупани в три кашона с надпис „За спомен“. А тя беше сигурна, че щом беше съхранил рисунките и контролните й работи, нямаше как да не е скътал някъде и спомените от брака си. Какво се беше случило със снимките? Вероятно ги беше скрил, но къде? Дали нямаше втори трезор в банката, или пък в кантората на адвоката му се пазеше папка с негови лични вещи? Доста съмнително, но все пак си струваше да попита.

В понеделник сутринта се обади на Джарет и го помоли да й помогне в събирането на информация за Натали Кейн с моминско име Натали Смит.

Той искрено й се зарадва.

— Нашата фирма започна да защитава интересите на баща ти веднага щом откри първия си автосервиз. В този смисъл ще се радвам да ти услужа, като прегледам папките и видя какво мога да открия. Нещо определено ли търсиш?

— Не. Интересува ме всичко, свързано с нея. Не мога да намеря никакви снимки или спомени, а съм сигурна, че все някъде трябва да има такива… Помислих си, че може би ги е оставил на съхранение в кантората ти, когато се е пренасял от апартамента в къщата — обясни тя. — Ще се изненадам, ако попаднеш на нещо, но ще ти бъда благодарна поне да потърсиш…

— Честно казано, съмнявам се, че тук има нещо. Майка ти е починала, преди баща ти да се обърне към нас. Нали така? А ти по онова време си била съвсем малка.

Джарет не знаеше истината, но пък и може би не трябваше. Баща й бе пазил тайната до смъртта си. Корди реши, че няма смисъл да му обяснява. Нека да продължава да си мисли, че Натали бе загинала преди години.

— Да, точно така.

— Добре, ще видя какво ще намеря.

Побъбриха още малко и в края на разговора той успя да я убеди да излезе на вечеря с него същата вечер. Взе я в седем и половина, след което отидоха в малко италианско бистро само на няколко пресечки от дома й. Щом се настаниха на масата с покривка на червени квадрати и отпиха първите глътки от гъстото червено вино, Корди с облекчение установи, че Джарет води лек и ведър разговор. Поведението му обаче се промени коренно, когато тя му разказа за предстоящото си преместване в Бостън. Изведнъж стана много сериозен и докато чакаха сметката след привършване на вечерята, той я предупреди да не взема повече крайни решения в сегашното си състояние.

— И какво му е на сегашното ми състояние? — попита тя, опитвайки се да не се обиди.

— Ти си в траур — напомни й той. Протегна се през масата и улови ръката й. — Не бързай да обявяваш къщата за продан. Не предприемай нищо, което не може да се върне назад. Може една сутрин да се събудиш и да установиш, че си направила грешка.

Софи и Регън й бяха дали същия съвет. Подобно на Джарет, те не знаеха истинската причина за заминаването й от Чикаго, а тя нямаше намерение да я споделя с никого от тях.

— Много мило, че се притесняваш за мен, но преместването в Бостън е нещо, което наистина желая. Мисля, че ще се чувствам добре там — добави Корди.

— Може да дойда да те видя.

— Ще се радвам.

Каза го съвсем откровено. Тя наистина харесваше Джарет. Знаеше, че той нямаше да се съгласи с нея, но помежду им в момента просто липсваше взаимното привличане. Ала можеше ли човек да знае какво му готвеше бъдещето? Възможно ли беше отношения като техните да прераснат в нещо повече от приятелство?

Малко по-късно той я изпрати до вратата и я целуна за лека нощ. Не настоя да влезе и тя му беше благодарна, че не й се наложи да му откаже. Колкото и старомодно да изглеждаше, не спеше с всеки навъртащ се около нея мъж. Когато една жена беше пленена от един, й беше невъзможно да го замени с друг. Или поне за нея беше така. След като се установеше в Бостън, щеше да изхвърли Ейдън от съзнанието си, а после щеше да промени всичко останало в живота си. Не че щеше да се впусне в безразборни връзки — дори самата мисъл я накара да се усмихне, но нямаше да се прави на толкова недостъпна. Струваше й се все по-лесно да си мисли, че между нея и Ейдън не се беше случило нищо. Очевидно целувката нямаше никакво значение за него, което говореше достатъчно за отношението му. Въпреки това до заминаването си за Бостън щеше да се старае по всякакъв начин да го избягва.

Следващата седмица беше прекарана в боядисване на стаи и килери и опаковане на дрехи и вещи, за да можеше да обяви къщата за продан. В неделя вечерта всичко бе придобило вид, достоен за корицата на списание за дома.

Джарет се обади, за да й каже, че не бе успял да намери нищо, свързано с Натали Кейн, или Смит. Корди знаеше, че бе стреляла на сляпо, но въпреки това беше разочарована.

Беше дарила всички дрехи на баща си, а от кашоните му останаха само трите с надпис „За спомен“, изписан върху капаците с дебел маркер. Вече бе прегледала съдържанието им, но обзета от носталгия, реши да го направи още веднъж. Седна на пода и отвори първия. Андрю беше запазил почти всички листове хартия, които беше носила у дома, и ги бе подредил грижливо в папки по хронологичен ред. Засмя се, когато попадна на първите си художествени проекти. Всеки един от тях неизменно беше свързан с коли.

Във втората кутия над папките от шести и седми клас забеляза бял стандартен плик. Беше се залепил към капака. Когато ги прегледа първия път, реши, че всичко в тях е свързано с училищния й живот. Така и не си направи труда да извади нито един лист.

Отвори плика и изсипа съдържанието му на пода. И тогава ги откри. Не много спомени, но достатъчно. Избеляла черно-бяла снимка на първия автосервиз на Кейн и друга — на баща й, застанал до товарен автомобил с изписано върху платнището лого на фирмата. „Вероятно първият му камион“ — помисли тя. Имаше и една фотография на част от плажа и красив залез над водата. В далечината се виждаше група хора, но всички бяха с гръб към камерата, загледани към хоризонта. След това откри две листовки за художествени изложби, билети за рокконцерт и покана за сватба без плик. Хилари Суонсън се венчаваше за Джонатан Блек в Първа презвитерианска църква на Втора улица. Датата показваше точно шест месеца, преди с Натали да се оженят в Лас Вегас. Отдолу имаше поздравителна картичка за рожден ден, надписана „С любов от Натали“. Сърцето й се сви от жалост при мисълта за радостта на баща й, който не бе имал никаква представа нито за лицемерието й, нито за очакващата го раздяла… Натъкна се и на по-малък пакет. Отвори го и отвътре изпаднаха рекламна брошура на Лас Вегас с параклиса, където най-вероятно се бяха врекли във вярност родителите й, кибритена кутийка с логото на известен в града ресторант, жетон от казино и правоъгълна салфетка. Разгъна я и видя обикновена венчална халка.

„Това ли беше всичко, което баща й беше успял да спаси от брака си? Нито една снимка на Натали. Дали никога не бе имал, или ги бе унищожил в пристъп на ярост? Прощалното писмо наистина би могло да го подтикне към подобна постъпка“ — допусна с тъга Корди.

Ала реши, че сега не е време да се рови в мотивите на баща си.

Разполагаше с достатъчно информация, за да се обади на Алек и Джак и да установи местонахождението на Натали. Те щяха да направят всичко възможно, но според нея нямаше да им отнеме много време да открият адреса й.

Подмами ги в дома си с пица и бира. Съпругите им, естествено, дойдоха с тях, ала докато Регън и Софи правеха салатите, Корди даде на мъжете да прочетат писмото, което Натали беше оставила на баща й. Не би трябвало да се срамува, но въпреки това се чувстваше неловко и не можеше да си обясни защо. „Давам ти я.“ Сякаш ставаше дума за някаква вещ, която нямаше никаква стойност за майка й.

На вратата се позвъни и тя отиде да вземе пицата от доставчика. Беше благодарна, че се намери причина, за да излезе от стаята. Когато се върна, те бяха прочели писмото, но нито един от двамата не изкоментира съдържанието му. Последваха я в кухнята, където тя остави пиците на масата и се отдръпна.

— Чакайте — извика Софи. — Първо трябва да изядем салатите.

Джак само й се усмихна и взе голямо парче пица. Алек премести един стол и се настани срещу него. Придърпа кутията към себе си и също си взе парче. Корди им подаде по една бира и подхвърли салфетките, сякаш раздаваше карти.

— И така, ето какво ми е известно — подхвана тя. — Цялото й име е Натали Ан Смит. Родена е в Сидни, Австралия, и се предполага, че се е върнала там.

— С каква друга информация за нея разполагаш? — попита Джак.

Тя му подаде копията на свидетелството за брак, решението за развода, брошурата с църквата в Лас Вегас и поканата за сватбата на Суонсън и Блек.

— Това е всичко — заяви накрая. — Кажете ми откъде да започна?

— Можем да проверим в държавните архиви. А какво ще кажеш да проследим следите на Хилари и Джонатан Блек? — предложи той. — Имаме датата на сватбата им, а в публичния регистър…

— Може да са се преместили — предупреди ги Софи.

Джак се усмихна на жена си.

— Ще ги открием.

— Освен това поканата може да е била изпратена на бащата на Корди още преди да е срещнал Натали Смит — допусна Регън. — Може дори да не са я познавали.

— Няма как да узнаем, преди да поговорим с тях — заяви той.

— Порових се в нета — обади се Корди. — Прегледах телефонния указател на Сидни. И знаете ли колко хора с фамилията Смит намерих в него? Ще ми отнеме поне година да ги прозвъня всички.

— Познавам един човек от Австралия — намеси се в разговора Алек.

— Това е огромна територия. По-точно?

— Пърл… Или може би Сидни. Той се мести постоянно.

— От Интерпол ли е? — заинтересува се Джак.

— Нещо такова. Изпратиха го от Лондон.

— Как се казва?

— Лиъм Скот — обясни Алек. — Преди няколко години му направих голяма услуга. Той ще помогне на Корди.

— Някой от нас още утре ще ти се обади с информация за семейство Блек — обеща Джак.

 

 

Те действаха точно така, както беше предполагала. Алек й позвъни в девет и петнайсет на следващата сутрин и й даде адреса и телефонния номер на семейство Блек. Корди помисли да се свърже с тях по телефона и да ги помоли да се видят, но после реши, че по-удачният вариант беше да ги посети без предупреждение. За щастие не й се наложи да пътува надалече. Те живееха в едно от северните предградия на града.

Беше прекрасна, слънчева утрин, много подходяща за шофиране. Корди беше облякла къса бяла пола, морскосиня блуза и сандали, но в сака в багажника на колата носеше екипа си за тренировката по кикбокс. Регън я бе записала за курса, настоявайки, че заниманията много ще й харесат. Провеждаха се два пъти седмично. Обикновено ходеха в събота, но заради ангажиментите й щяха да отидат същия ден.

Семейство Блек живееха в по-старата част на квартала в правоъгълна селска къща. Откри номера, изписан на стената и спря на тясната алея. Щом натисна звънеца, се разнесе кучешки лай, затова отстъпи и зачака. След минута отвори жена с къдрава сива коса. Когато видя посетителката, тя ахна. Хвана се за главата и възкликна задавено:

— Боже мой, вие трябва да сте нейната дъщеря. Съвсем същото лице. Кълна се, приликата е поразителна. Бихте могли да минете за нейна близначка, ако беше с двайсетина години по-млада.

— Толкова много ли приличам на Натали? — попита Корди.

Жената видимо се смути.

— На кого?

Момичето поклати глава и се усмихна.

— Мисля, че трябва да започнем отначало. Вие ли сте Хилари Блек?

— Да, аз съм. И много добре знам коя сте вие. Дъщерята на Симон Тейлър…