Джули Гарууд
Бърз триумф (29)

Двадесет и седма глава

Ейдън стоеше до вратата на офиса си и четеше разпечатката, която секретарката му бе дала, когато случайно вдигна поглед и видя Корди да минава наблизо. Погледна отново, изпусна листа и се втурна след нея.

— Корделия!

Тя се обърна точно в момента, в който Алек се приближи до нея.

— Да, Ейдън?

— За да дойдеш дотук, е трябвало да използваш частния асансьор, да минеш през цялото фоайе, а после да вземеш един от общите и да се качиш до третия етаж.

— Да, точно така направих.

Върху лицето му нервно трепна мускул.

— Кой те пусна навън?

— Да ме пусне ли?

Алек почти можеше да види пламъците, които се стрелкаха от очите й.

— Аз й разреших — намеси се той. — Обещах й.

— За протокола, това не е навън — възрази тя. — Все още съм в хотела. И наистина искам да изляза навън.

— Няма как да стане — изръмжа Ейдън.

— Това е компромисно решение — обясни Алек. — Поне докато е безопасно. Хайде, Корди, да идем да намерим Регън. Трябва да е в офиса си.

Ейдън пое по коридора с тях.

— Обади ми се, когато тръгне да се качва обратно горе. Ще я придружа. — Сграбчи я за ръката и я притегли към себе си. Намръщи се и я погледна напрегнато в очите. Държеше се така, сякаш искаше да й каже нещо, но замълча.

— Ще дойда да те взема — обеща тя.

Той кимна и се върна в офиса си, минавайки покрай листа, който беше изпуснал, без изобщо да го забележи.

— Направо го подлудявам — прошепна тя. — Почти започнах да го съжалявам. Ейдън обича спокойната, подредена домашна обстановка, а откакто съм тук, не е нито спокойно, нито подредено. Истински хаос е.

— Ще му липсваш, когато заминеш.

Тя не повярва на тази глупост дори за секунда. Може би щеше да му липсва само сексът… Умопомрачителният, невероятен секс.

— А кога ще замина?

— Скоро — обеща Алек и погледна часовника си. — В Сидни е десет сутринта, а тази вечер Лиъм ще бъде зает в ресторанта в опит да разстрои Симон. Ще направи истинско шоу, преструвайки се, че взема материал за ДНК тест. Ще ми се да можехме да го видим.

— Тя ще разбере ли изобщо какво прави той?

— О, ще разбере. Единствената причина да й се прави такъв тест е резултатите да се сравнят с твоя, за да се докаже, че си нейна дъщеря. Освен ако не е пълна идиотка, няма как да не се досети.

— Лиъм вече каза, че има нейно ДНК… Откъде го е взел?

Алек отвори вратата към приемната на жена си.

— Не съм го питал, а и той не ми каза. Така е по-добре.

— Използвал е неговия капан за пълни идиоти, така ли?

Алек се засмя.

— Едва ли…

Тя знаеше, че няма да й даде доброволно информацията, но поне не й пречеше да подпитва. После се замисли за момент и отбеляза:

— Симон ще побеснее.

— На това се надяваме.

— Смяташ ли, че ще реагира веднага?

— Да, така мисля.

И се оказа прав. Реакцията беше мълниеносна.

 

 

В седем часа Ейдън разтърси Корди, за да я събуди и да й каже, че Алек пътува към тях с новини, но преди да успее да изрече нещо повече, погледът му потъна в нея. Струваше му се, че не я беше докосвал цяла вечност, и когато тя се обърна, все още сънена и изстена, не можа да устои на изкушението. Късата й копринена нощница с дантела не покриваше почти нищо и той нямаше търпение да я смъкне от нея. Близостта й сякаш го превръщаше в животно. Никакъв самоконтрол, никакви задръжки. Отметна завивката, съблече бързо дрехите си и я сграбчи… Тя откликна диво, страстно, всеотдайно.

След като най-после успя да си поеме дъх, Ейдън се надигна и се подпря на лакът. Погледна я, проследи с пръст доволната й усмивка и я предупреди:

— Алек ще пристигне всеки момент.

Тя приседна, отметна косата от очите си и го попита защо.

— Каза само, че има хубави новини за теб. — В този момент на вратата се почука. — Ето го и него.

Корди скочи от леглото.

— Облечи нещо! — нареди му с яростен шепот. Вдигна дънките и му ги подхвърли. — Имаш ли някаква представа… Не трябваше да… Не искам да разбере, че ние… Така де… — Пое си рязко дъх и изстреля: — Даваш ли си сметка колко съм разочарована?

Той нахлузи дънките, но не си направи труда да вдигне ципа. Без да обръща внимание на повторното почукване, заобиколи леглото и застана пред нея.

— Разочарована ли? Ако наистина е така, трябва веднага да се върнем в леглото…

Тя сложи ръка на устните му и се засмя.

— Не в този смисъл. Иди да отвориш.

За щастие отвън не чакаше Алек. От румсървиса им носеха закуската.

Ейдън я повика, но тя вече беше под душа. Беше станала истински професионалист в къпането с една ръка. Когато се облече, усети, че умираше от глад и беше готова да изживее поредния ден в райския затвор само за да се нахрани. По-късно, докато допиваше портокаловия сок, седнала срещу него, а той се ровеше в нещо, което изглеждаше като стоков отчет, внезапно й хрумна колко сюрреалистично беше всичко това. Те се държаха като стара семейна двойка.

Алек пристигна няколко минути по-късно. Прие чашата кафе, предложена от Корди, и се настани до масата.

— Получих някои добри новини — започна той. — Чарлс Кендрик е на път към Чикаго. Лиъм докладва, че се е качил на самолета в Сидни под името Чарлс Форд и с подправени документи.

— И това е добра новина? Предполагам, че идва, за да ме убие… — възкликна тя, опитвайки се да прикрие паниката в гласа си.

— Точно така — съгласи се Алек.

— Няма да му позволим да се приближи до теб, Корделия — увери я Ейдън.

— Това ми е известно — кимна тя и си пое дълбоко дъх. — И така, какъв е планът?

— Двамата с Джак ще го чакаме на летището, за да го поздравим с добре дошъл в Чикаго. Носим му за подарък белезници — отвърна Алек. — Ще го хванем веднага щом слезе от самолета.

— Не би ли трябвало да го арестувате на местопрестъплението? Не можете да го обвините в опит за убийство, което все още не е направил.

— За бога — измърмори Ейдън, ужасен от подобна идея.

— Разполагаме с достатъчно доказателства, за да действаме — отвърна Алек. Отново беше пестелив на думи и тя, колкото и да го разпитваше, не влезе в допълнителни подробности.

Ейдън виждаше колко е обезкуражена. Да се живее ден след ден с неизвестността, беше изнервящо. След като Алек си тръгна, се опита да я развесели:

— Още малко и ще можеш да ходиш където поискаш.

— Би било чудесно — въздъхна тя. Оценяваше оптимизма му, но се страхуваше да се надява.

— Довечера ще си поръчаме хубава вечеря и ще изгледаме някой филм.

— Съжалявам. Не мога…

— Как така не можеш?

Корди взе една поничка и я разчупи надве.

— Имам си планове. Какво стана с портокаловия ми сок?

— Вече го изпи. Какви планове? Няма как да излезеш. Престани да си играеш с мен.

— Ще играя карти с Уолкър.

— Не можа ли да го кажеш направо?

Можеше, разбира се, но нямаше да бъде толкова забавно.

 

 

Чарлс Кендрик не беше особено щастлив да види очакващите го двама агенти на ФБР. Веднага щом преодоля първоначалния шок, започна да се държи грубо. „Може би си вярваше, че с ругатни и закани ще избегне ареста“ — помисли си Алек. Вкараха го в стаята за разпити и го оставиха да се поти, докато претърсваха брезентовата му раница. В един от джобовете, увити в чорапи, намериха три предплатени телефона. В единия от тях беше запаметен номер в Сидни. Находката зарадва Джак и Алек повече, отколкото първите коледни подаръци в детството.

Лиъм вече беше проверил всички мобилни, домашни и служебни постове на името на семейство Рейбърн, но от нито един от тях не бе засякъл обаждане от Чикаго, което означаваше, че запаметеният номер беше на друг предплатен телефон. Единственият начин да разберат на кого принадлежеше беше да позвънят…

Разпита водеше Джак. Настани се до металната маса срещу Кендрик в малката стая без прозорци. Тъй като искаха да се чувства като в капан, бяха го вързали с белезници за масата. Алек се бе облегнал на стената зад него и го наблюдаваше. От време на време обикаляше ограниченото пространство, връщаше се на мястото си и буквално дишаше във врата му. Кендрик се размърда на стола. По челото му беше избила пот, която се стичаше покрай очилата му, придаващи му вид на застаряващ Хари Потър. Първите думи, които произнесе, бяха очаквани:

— Не съм направил нищо незаконно.

Джак се облегна небрежно. Едва ли би могъл да изглежда по-сговорчив.

— Даваме ти уникална възможност, Чарлс. Можеш да си помогнеш сам, като ни кажеш името на шефа си. Искаме да знаем само кой те нае да убиеш Корделия Кейн?

— Вие луди ли сте? Никой не ме е наемал да застрелям когото и да било — изръмжа Кендрик. — Дойдох тук на екскурзия.

— А, разбирам — отвърна с извинителен тон Джак. — Е, след като изяснихме този важен въпрос, можеш да си вървиш.

Проблясък на облекчение мина през лицето на мъжа, преди да схване сарказма в забележката му. И се отпусна на стола.

Алек отново пристъпи зад гърба му.

— Ще спестим много време, ако ни кажеш истината.

— Това и направих.

— Да се върнем към уникалната възможност — спокойно предложи Джак. — Ако сътрудничиш на детектив Бюканън и на мен сега, ние също ще ти помогнем.

— Нищо няма да изкопчите — измърмори Чарлс. — Искам адвокат. Доведете ми адвокат. — По челото му отново избиха едри капки пот.

Джак се престори, че не бе чул желанието му.

— Това е много сладка сделка — продължи той, — но има един недостатък. Ограничена е във времето. Веднага щом позвъним на номера, запаметен в предплатения телефон, помощта ти няма да ни е необходима. Тогава двамата с детектив Бюканън ще направим всичко възможно да получиш максимална присъда.

— За какво? Нямате и една улика срещу мен.

— Нека започнем с фалшивия паспорт — възрази Джак. — Дори само това е достатъчно. Ако не ни съдействаш, ще те изпратим в затвора за дълго, ама много дълго време. — Бутна стола назад и се изправи. — А сега отивам да ти доведа адвоката.

Алек го последва до вратата. На прага се спря и подхвърли:

— Имаш пет минути, преди да позвъним.

Оставиха го потънал в пот и, както се надяваха, обзет от паника, и се отправиха към другата стая за разпит, където ги очакваше Дженкинс. Бяха наредили да го доведат на четвъртия етаж, за да могат да поговорят отново с него или, както го наричаше Алек, за втория рунд. Планът беше да настроят двамата заподозрени един срещу друг.

В коридора Джак заговори изумено:

— Даде му пет минути да реши какво иска да направи… Това пък откъде ти хрумна? Разбрахме се да му кажем, че разполага с дванайсет часа, не помниш ли?

— Да бе, сещам се, но пет минути ми се стори много по-драматично. Дванайсет часа няма същия емоционален заряд.

Той се разсмя.

— Прав си.

— А сега ми се иска най-после да позвъним на този номер.

— На мен също, но трябва да изчакаме. А и няма ли да изглежда доста нелогично Кендрик да се обади на шефа си само час след кацането на самолета? За толкова кратко време едва ли би имал какво да му докладва. Ако поръчителят се е уплашил и не вдига телефона, значи сме прецакани. Тъй че да не слагаме тигана, докато рибата е още в морето…

— Освен ако Кендрик и Дженкинс не изпеят това, което искаме да узнаем.

През останалата част на деня двамата непрекъснато сновяха от едната стая за разпити в другата с надеждата да сломят поне единия от заподозрените, но нито Дженкинс, нито Кендрик се огънаха. Заплахите за по-големи присъди за престъпленията им не ги стряскаха. Сякаш бяха репетирали защитата си и всеки поотделно твърдеше, че не е получавал заповеди от никого.

Джак трябваше последен да разпита Кендрик. Когато излезе от стаята, Алек го очакваше.

— Операторът е готов.

Минута по-късно заедно прослушваха запис, на който се чуваше само пукане като от статично електричество.

— Ще свърши ли работа? — попита мъжът.

— Идеално е… — увери го Джак.

— Кендрик ще заяви, че е бил принуден — предупреди го Алек. — Това никога няма да мине в съда.

— Вярно е — призна Джак, — но пък може да го накара да се разприказва.

— Е, време е за обаждането — заяви Алек.

Той вдигна предплатения телефон, докосна екрана и го остави в средата на бюрото, за да чуват всички.

Мъжете се наведоха над него и се заслушаха. „Едно… две… три… четири… пет…“ Сигналът продължаваше да се повтаря ритмично. Те се спогледаха. „Шест… седем… осем…“ Алек поклати глава и понечи да изключи, когато внезапно се чу изщракване. Последваха няколко секунди мълчание, сякаш човекът от другия край на линията изчакваше този, който му се обажда, да заговори първи. Накрая тишината беше нарушена.

Джулиън Тейлър попита:

— Свършено ли е?

 

 

Джак и Алек нямаха търпение да поговорят отново с Чарлс Кендрик. И двамата се усмихваха, когато влязоха в стаята за разпити. Той седеше до адвоката си — около четиридесетгодишен мъж с кисела физиономия и подобаващ нрав. Позата му беше на човек, който цял живот бе застиган от разочарования.

— Няма да ви кажа нищо — заяви предизвикателно Кендрик. — Адвокатът ми, мистър Кейл, ми обясни, че дори не съм длъжен да разговарям с вас.

Детективите дръпнаха по един стол и се настаниха срещу тях. Самодоволното му изражение скоро щеше да се промени.

Джак погледна спокойно към адвоката и заяви:

— Ще повдигнем още обвинения.

— И какви по-точно? — заядливо попита Кендрик, преди мистър Кейл да успее да се намеси.

— Знаем, че си дошъл тук да убиеш Корделия Кейн — отговори му Алек, — и можем да го докажем.

Кендрик се наведе към него.

— И как? — заинтересува се Чарлс със самодоволен тон, в който прозираше негодувание. — Как ще го докажете?

— Радвам се, че попита — намеси се отново Джак. — Обадихме се на номера, запаметен в предплатения телефон, и си поговорихме с Джулиън Тейлър.

Кендрик не изглеждаше вече толкова самонадеян.

— Той е разговарял с вас ли? Не го вярвам. — И повтори: — Разговарял… Глупости.

— Всъщност не говори с нас — поясни Джак.

— Наистина — потвърди Алек.

— Мислеше, че се обаждаш ти — продължи мъжът. — Сам направи предположението, а ние просто не го поправихме.

Кендрик изглеждаше объркан.

— Лъжете.

— Ние сме агенти на ФБР — авторитетно заяви Алек. — Никога не лъжем. — Беше донякъде изненадан, че го каза, без да се разсмее.

— Записахме разговора — обърна се към адвоката Джак. — Искате ли да го прослушате? — Остави телефона на масата и натисна бутона.

Гласът на Джулиън беше силен и ясен:

— Свършено ли е? Корделия мъртва ли е? Говори!

Леко пукане заглуши отговора:

— Не… Още не.

Очите на Кендрик сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Трябвало е да му кажете кои сте. Заблудили сте го умишлено, като не сте му се представили.

— Признаваме — кимна Джак. — Мисля, че с право можеш да ни наречеш измамници.

Натисна отново бутона и записът продължи:

— Няма да получиш остатъка от парите, докато проклетата златотърсачка не умре. А това трябва да стане веднага. Струва ми се, че още тук ти обясних колко е спешно. Взеха чашата на дъщеря ми за ДНК тест. Действай! — Повтори нареждането с креслив тон. — И ако случайно налетиш на онзи смотаняк Дженкинс, му кажи, че е уволнен.

Разговорът приключи.

— Пукането, което включихме специално, ни помогна да го преметнем, не мислиш ли?

— Това никога няма да мине в съда — избухна Кейл. — Никога. Послужили сте си с измама.

— Може би… — замислено отрони Алек. — А може би не.

Тъй като нямаха намерение да използват записа, изобщо не ги интересуваше дали щеше да мине в съда. Искаха само да накарат Кендрик и Дженкинс да проговорят.

— Аз отлично познавам закона — изръмжа адвокатът.

— Ние също — сряза го Джак.

— Ще напиша възражение…

— Давай.

— Освен това разполагаме и с признанията на Арнолд Дженкинс — намеси се Алек. — Той те предаде, Чарлс. Отговори на всичките ни въпроси. Вече подписахме споразумение с него.

— Пиленцето кацна на рамото му и той го сграбчи. А ти го изпусна — заключи Джак.

— Мисля, че приключихме. — Алек взе телефона и тръгна към изхода.

Джак го последва. Излязоха в коридора и точно преди вратата да хлопне след тях, чуха вика на Кендрик:

— Почакайте една минута…