Джули Гарууд
Бърз триумф (24)

Двадесет и втора глава

Ейдън напусна апартамента около седем часа, за да работи навън, и се върна чак след девет. Надникна в стаята й, за да се увери, че всичко беше наред. Тя все още спеше дълбоко. Преоблече се и отново излезе, за да си купи кафе и да обсъди със Спенсър какво щяха да правят с брат им Уолкър.

Когато Корди се събуди, в спалнята беше все още тъмно, но сребристи лъчи светлина се прокрадваха през процепа между завесите. Изтърколи се от леглото, разтвори широко пердетата и се загледа в прекрасния слънчев ден. Опита да се убеди, че се чувстваше по-добре. Болките не бяха вече толкова силни, а щом се раздвижи, сковаността в краката й изчезна. Натъртеното й бедро продължаваше да пари като от огън, но вече не така непоносимо. Беше в състояние сама да се грижи за себе си. И за да го докаже, щеше да се облече, преди да се появи сестрата. Сигурна беше, че ще успее да сложи найлоновия ръкав върху гипса, за да не се намокри. „Нов ден, ново начало“ — каза си мислено.

Доброто й настроение трая само докато видя отражението си в огледалото. Приличаше на Кракен^[1]. Отоците бяха спаднали, но синините се открояваха по-ясно върху кожата, а прическата й… Боже, изглеждаше така, сякаш беше ресана пред реактивен двигател. Изразът „косата й настръхна“ не я описваше достатъчно точно. В крайна сметка може би наистина имаше нужда от малко помощ.

Пати, около четиридесетгодишната медицинска сестра, която пристигна по-късно, беше доста бъбрива. Позакръглена, с добри очи и майчинско отношение, тя нямаше нищо общо със сластната красавица, която й бяха изпратили предишния ден. След като се представи, й каза, че за нея е истинска радост да си почине малко от грижите за Уолкър.

— Проблеми ли ви създава? — попита Корди. Не можа да скрие изненадата си. Момчето минаваше за палавника в семейството, но все пак…

Тъй като Пати беше деликатен и възпитан човек, думите й накараха младата жена да избухне в смях:

— Той е като трън в задника. — Свали връзката, придържаща гипсираната й ръка. — Никога не казва „моля“ или „благодаря“, а крещи всеки път, когато се опитаме да му помогнем. Местенето от леглото е истинско изпитание.

— Днес смятах да отскоча да го видя — каза Корди. — Може би трябва да изчакам, докато се почувства по-добре.

— Няма какво да отлагате. Той ще се поразведри, щом види приятел. Със сигурност не е много щастлив от срещите си с физиотерапевта.

Надяваше се Пати да преувеличава. Не можеше да си представи Уолкър да се държи грубо към някого. Ейдън го правеше постоянно. Спенсър — може би понякога… Но Уолкър?

Облече се и тръгна по коридора към апартамента му. Охранителят я изгледа така, сякаш се опасяваше да не избяга, но я остави да мине покрай него и подобно на сянка, пое на крачка след нея.

— Ще бъда тук, отвън — напомни й той.

— А аз ще бъда тук, вътре — отвърна му с усмивка, отвори вратата и се промъкна в стаята.

Нужни й бяха няколко секунди, за да привикне с тъмнината. Всички завеси бяха спуснати и единственият източник на светлина беше малка лампа на отсрещната стена. Направи няколко крачки и го видя. Горкият Уолкър. Изглеждаш толкова блед… И гневен. Седеше в болнична количка в средата на стаята, до масичката за кафе. Кракът му беше опънат напред. Гипсът покриваше коляното, затова Корди не беше сигурна дали можеше да го свива, или не.

Успя да й се усмихне и каза:

— Чух, че те блъснала кола…

— Аз пък чух, че си блъснал кола.

Понечи до го целуне по бузата, но щом се надвеси над него, усети неприятна, задушаваща миризма. И спря.

— Смърдиш отвратително — изтърси тя.

— Не ни позволява да го изкъпем — оплака се Пати и мина покрай нея с купчина хавлиени кърпи.

Лицето му се превърна в маска на безразличие. Проследи с поглед жената, докато изчезна в спалнята, и едва тогава каза:

— Искам всички да ме оставят на мира.

— Какво се случва с теб? — настойчиво попита Корди.

Той се престори, че не я чува, затова тя повтори въпроса, повишавайки глас. Беше толкова погълната от Уолкър, че не забеляза влизащите в същия момент Ейдън и Спенсър.

— След като се изкъпеш и се преоблечеш в чисти дрехи, ние всички ще те оставим на мира, поне за известно време.

— Трябва ли да се прибера в спалнята и да се заключа там, за да се порадвам на малко спокойствие? — изръмжа той. — Впрочем смятам да направя точно това. — Подкара инвалидната количка назад от масичката за кафе, за да може да я заобиколи.

Ейдън се приготви да скастри брат си, задето се държеше като дете, но в този момент Корди се разсмя. Странната й реакция го разколеба. Какво й се бе сторило толкова смешно?

— Мислиш, че не мога да те измъкна от заключена стая? Ще ми отнеме най-много пет минути — каза тя.

Уолкър изсумтя и престана да върти копелетата на количката.

— Какво ще направиш? Ще накараш някого да разбие вратата с ритници?

— Нищо чак толкова варварско — сладко се усмихна тя. — Знам много начини да те накарам да излезеш сам. Бих могла например да използвам сълзотворен газ. Става бързо и лесно. Очите ти ще парят поне седмица, но ти гарантирам, че за броени минути ще си отвън. Или пък…

— Ти не си с ума си — прекъсна я той. — Откъде ще купиш шибания газ?

Тя го изгледа победоносно:

— А какво според теб правех в гимназия „Сейнт Матю“?

— Беше учителка.

— И какво преподавах?

Преди той да се опита да отгатне, Корди продължи:

— Химия, Уолкър. Преподавах химия. Не ми е нужно да купувам сълзотворен газ. Ще си го направя сама, като всичко необходимо ще бъде доставено направо в стаята ми. Малко оцет, малко сода за хляб, няколко лютиви подправки… Да продължавам ли? Или искаш да чуеш по какъв друг начин мога да те измъкна от заключена стая?

Блъфираше, естествено. Да, наистина знаеше как се прави сълзотворен газ, но никога не би го използвала, а и нямаше идея какво щеше да му отговори, ако я беше попитал как ще го вкара в спалнята му.

— Ти си истински вампир — измърмори той.

— Да, такава съм — с готовност се съгласи Корди. — И така, ще идеш ли да се изкъпеш, или да се обадя на румсървис и да започна да забърквам изненадата, от която ще станеш доста по-сговорчив?

Уолкър вдигна ръце и неохотно отстъпи.

— Добре, печелиш.

Преди да бе размислил, Пати бързо избута количката към банята.

— Не си тръгвай, Корди — провикна се той. — Няма да отнеме много време.

Според нея едва ли щеше да му стигне и целият следобед, за да се отърве от вонята.

Ейдън пристъпи зад нея и я прегърна през раменете.

— Сълзотворен газ, а?

— Наистина ли знаеш как се прави? — обади се Спенсър. Изглеждаше впечатлен.

— Разбира се — отвърна тя и се обърна с лице към тях.

Беше минало доста време, откакто за последен път видя братята Медисън, събрани на едно място, и нямаше как да не забележи приликата помежду им. Но бяха и доста различни, естествено. Спенсър и Ейдън бяха високи, а мускулестите им, стегнати фигури свидетелстваха за продължителни тренировки. Спенсър беше по-широк в раменете, но Ейдън имаше по-добре оформено тяло. Уолкър, от друга страна, не притежаваше никакви качества, говорещи за подобна физическа подготовка. Изглежда, начинът на живот му се отразяваше, защото й се стори по-слаб, отколкото си го спомняше, а кожата му имаше жълтеникав оттенък. Явно нестихващите му лудории започваха да вземат своето…

Въпреки различната им физика, всички бяха красиви и можеха да работят като модели. Ейдън щеше да изглежда съвсем на място в „Джентълмен Куотърли“^[2]. Спенсър беше по-подходящ за „Спорт Илюстрейтид“^[3], а Уолкър… С него нещата стояха по-различно. Ако някога можеше да е кандидат за корицата на „Ескуайър“^[4] сега изглеждаше по-скоро като лице от медицинско издание.

Спенсър я потупа по рамото.

— Днес изглеждаш много по-добре. Синините са почти изчезнали. Съмнявам се, че някой изобщо би ги забелязал. Нали, Ейдън?

— Корделия винаги изглежда добре.

Точно щеше да им благодари за любезните лъжи, когато на вратата се почука и в стаята влезе едър, облечен в бяло мъж.

— Уолкър се предаде, Едуард. Капитулира пред Корделия — съобщи му Ейдън.

— Едуард е квалифициран личен асистент — обясни Спенсър. — Щеше да ни помогне да замъкнем Уолкър под душа.

Ейдън й го представи. Когато улови ръката й, мъжът присви очи и попита, оглеждайки лицето й:

— В колата с Уолкър ли сте била?

Корди се обърна към Спенсър и го стрелна с обвинителен поглед:

— Едва забележими синини, а? — каза през смях тя.

— Блъсна я кола — обади се Ейдън.

Тя не възрази, когато Едуард внимателно освободи ръката й от придържащата връзка. Огледа пръстите й и отбеляза:

— Няма сериозен оток. Това е добре. Кога ще ходите на преглед?

Нямаше никаква представа. Дори не знаеше името на лекаря, който бе сложил гипса.

Вместо нея отговори Ейдън:

— Има час при специалист вдругиден.

— Така ли? Откъде знаеш? — попита тя.

— Запазих го лично.

— Кога?

— Още докато беше в болницата.

— Имаше ли изобщо намерение да ме уведомиш? — Беше изумена и объркана.

Той продължаваше да планира живота й, без тя да знае…

— Да, вдругиден.

— Дотогава още няма да са свалили гипса — отбеляза тя.

— Знам. Става въпрос за рутинен преглед, колкото да се уверят, че заздравява правилно. Аз ще те закарам.

— Ейдън, най-вероятно след два дни няма да съм тук…

— Напротив, ще бъдеш.

Корди се отказа да спори с него точно в този момент. Щеше да изчака, докато останеха сами. Тогава щеше да му каже всичко и да го застави да я изслуша.

— Ще отида да помогна на Уолкър — рече Едуард, но преди да тръгне, се обърна към нея: — За мен беше удоволствие да се запозная с вас. Ако имате някакъв проблем, обадете се.

Пред нея наистина имаше огромен проблем, но се съмняваше, че точно Едуард можеше да й помогне да се справи с Ейдън.

— Моля да ме извините, но трябва да проведа няколко телефонни разговора. — Тя прекоси стаята и спря до вратата. — Спенсър, няма да е лошо да се обадиш да изпратят някого да поразчисти. Тук е истински хаос. — Видя изражението на Ейдън и вдигна примирително ръка: — Да, забелязах сходството.

Смехът му я съпроводи чак до коридора. И все пак не беше съвсем същото. Схващането му за ред се различаваше коренно от това на нормалните хора. Един небрежно захвърлен на масата шал за него вече означаваше бъркотия. Е, вярно, може би тя разхвърляше из всекидневната повече неща от един шал, но това все още не беше достатъчно, за да се определи като безпорядък.

Охранителят я изпрати до вратата.

— Мистър Медисън се притесни много, когато не ви намери в стаята. Успокои се едва след като му обясних, че сте отишли да посетите брат му.

Ейдън се е притеснил? Да не би да си е помислил, че е напуснала хотела? Дори да бе опитала, как би могла да го стори? Нямаше начин да направи и крачка, без да я следват по петите. Даже да се осмелеше да се вмъкне тайно в асансьора, пак щяха да я завлекат обратно в апартамента. Докато Ейдън командваше парада, тя нямаше никакъв шанс да се измъкне оттук.

Влезе в спалнята, взе телефона, мина покрай широкия килер, който се използваше за гардероб, и застина на място. Предишната вечер беше празен. Сега беше претъпкан с дрехи. Напипа с пръсти ключа за осветлението, натисна го и онемя… Това бяха нейните собствени дрехи, при това не само част от тях. Всички рафтове бяха запълнени. На един от тях бяха подредени три чифта грижливо сгънати дънки. На съседния бяха тениските.

И това ли беше работа на Ейдън? И ако беше така, защо го е направил? Сега, за да пренесе всичко обратно или да го опакова за преместването в Бостън, щеше да бъде истинско мъчение. Чу вратата на апартамента да се отваря. Разговаряйки по телефона, Регън влезе във всекидневната. Остави апарата и чантата си върху масата, огледа се и забеляза приятелката си.

— Алек докара кашона с обувките ти. Ще го донесе всеки момент. Срещна се с някакъв приятел във фоайето — съобщи тя.

Вече съвсем объркана, Корди попита:

— Това пък защо?

— Тъй като ще останеш тук известно време, си помислих, че може би ще имаш нужда от дрехи и обувки. — Отпусна се на дивана и потупа съседната възглавница: — Имаш нужда от почивка.

— Напоследък не правя нищо друго, освен да отдъхвам — тросна се Корди. — И защо реши, че ще стоя тук? Вече съм готова да се прибера вкъщи.

— Как така защо? — Регън отново потупа мястото до себе си. — Моля те, седни.

Корди се предаде и се отпусна до нея.

— Регън, какво става?

— Алек смята, че трябва да останеш в хотела още малко. Тук си в безопасност, а според него ще отнеме известно време, преди да се установи кой те е блъснал пред колата.

— Това може да не се разбере никога, въпреки подозренията ми… Няма как да се крия тук вечно — възрази тя. — Това е домът на Ейдън, не моят. Натрапвах му се прекалено дълго.

— Точно той настоя да останеш при него, при това е достатъчно широко. Спалните са доста отдалечени една от друга — отбеляза Регън. — Едва ли ще му пречиш, защото рядко се задържа тук… А и така никой няма да може да се добере до теб. Съмнявам се, че на света съществува по-сигурно място.

— Знам, но…

— Освен това тук разполагаш с необходимата помощ. Да се облечеш например…

— Виж, и сама мога да се обличам.

— Можеш ли да се пъхнеш в тесните си дънки с една ръка? А да закопчаеш сутиена си? Сигурно като раздвижиш пръстите си, ще ти бъде по-лесно, но засега си безпомощна. Е, сестрите, които обслужват Уолкър, ще ти помагат.

— Ако се прибера, бих могла да наема някого.

— А как ще се опазиш?

— Ще заключвам вратите.

— Глупости. Знаеш, че трябва да останеш тук.

Корди не отричаше, че е приятно да живее в подобен лукс, само че въпреки това се чувстваше като в капан. Но трябваше да признае, че упорството й нямаше нищо общо с желанието за независимост, а по-скоро със страха й да остава насаме с Ейдън. Как щеше да продължи напред и да го забрави, щом продължава да живее под един покрив с него, да го вижда всеки ден, да копнее за допира му? Искаше й се да излее душата си пред Регън и да й разкаже за случилото се между тях в Сидни, но не можеше… Няколко нощи на лудост в обятията му все още не означаваха връзка, а и ако приятелката й узнаеше, щеше да се притесни. А тогава само един господ знае какви ще ги наговори на брат си. Нямаше никакво значение, че беше станало по взаимното съгласие на двама зрели хора. Още повече че бе положила много усилия, за да накара Регън и Софи да повярват, че увлечението й по него бе останало в миналото. „Преместването в Бостън — помисли си за стотен път Корди — явно няма да се случи достатъчно скоро.“

— Не съм свикнала да ме глезят, но трябва да призная, че е много приятно. Обслужването по стаите е безупречно, а да ми сменят чаршафите всеки ден е прекрасно. Не ми се налага да си помръдна пръста.

— Значи ще останеш?

— Добре де, но не за дълго.

— Тогава обещай, че няма да се оплакваш повече…

Корди се разсмя.

— Не, няма. Но стига толкова сме говорили за мен. Нещо интересно около теб?

— Една малка новина — отвърна Регън. — Занесох чек на онази ужасна жена, от която бяхме наели отвратителната кутийка, наречена жилище, а тя ни заяви, че трябвало да подпишем едногодишен договор за наем. Досега плащахме месец за месец, докато си търсехме дом…

— А ти какво направи?

— Прибрах си чека и й заявих, че ще се изнесем още другата седмица.

Корди вече се досещаше какво щеше да последва.

Регън прехапа устни, погледна я умолително и продължи:

— Може ли да се нанесем веднага в къщата ти?

— Разбира се, че може… Нали я купувате. Просто преместете нещата ми в стаята за гости, докато дойдат хамалите да ги изнесат.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Не се чувстваше изхвърлена. Наистина нещата се развиваха по-бързо от очакванията й, но беше щастлива, че новите собственици бяха най-добрите й приятели. Надяваше се, че ако нещата са наред, скоро ще бъде в Бостън. Поговориха още малко за къщата и предимствата на престижния квартал, после разговорът се насочи отново към жената, която й създаде толкова проблеми.

Регън поклати глава с отвращение:

— Трябва някак да се справим с оная вещица Симон.

— И как?

— Тя те е заплашвала, нали? Смятам, че тя стои зад всичко, което те сполетя. А то не може да се определи по друг начин, освен като опит за убийство.

— И аз стигнах до същото заключение — съгласи се Корди.

— Може да е изпаднала в паника, че тайната й ще излезе наяве, затова трябва да я изпревариш в собствената й игра…

— Какво имаш предвид?

— Разгласи го. Нека всички в Сидни да разберат какво е причинила на баща ти и как ви е изоставила. Наеми билборд, ако се налага.

Корди се разсмя.

— Билборд ли?

— Всичко, което може да свърши работа — настоя Регън.

— Щом веднъж издадеш тайната й, няма да има за какво да те преследва. Да се надяваме, че тогава най-после ще те остави на мира.

— Или пък ще побеснее толкова, че ще наеме десетина души да ме убият.

— И това не е изключено — притеснено въздъхна Регън.

— Не съм съгласна да й се размине. Нито на онзи тип, който ме блъсна пред колата… — Преди приятелката й да отговори, Корди продължи: — Ако хвърля цялата вина върху Симон, какво става с него? Няма да допусна и той да се измъкне безнаказано. Трябва да иде в затвора с нея. Искам да ги улича и двамата.

— И как смяташ да го направиш?

— Нямам никаква идея. Смятах да поговоря за това с Алек и Джак. Те ще измислят нещо.

Регън се усмихна доволно.

— Хубаво е, че имаш голямо доверие в мъжа ми и колегата му.

— Разбира се. Но знам какво ще ми отговори Алек.

— Та какво ще ти отговоря? — попита той, като влезе в апартамента, понесъл огромен кашон.

Жена му нареди да остави кутията при дрехите в килера.

— Ще ги подредя по-късно — рече Корди, после обясни: — Знам, че ще ми кажеш, че правя прибързани заключения, без да разполагам с достатъчно информация, и би трябвало да огледам пълната картина.

— Абсолютно си права. Точно това щях да ти кажа. — Приближи се до нея и я целуна по челото. — Как се чувстваш, миличка?

— Много добре — усмихна се тя.

— С Регън обожаваме новата си къща.

— Тя все още не е наша — напомни жена му.

— Но скоро ще стане — обеща той. — Чух се с Лиъм, Корди.

— Е, съобщи ли ти някакви новини?

— Проверил е за двамата бодигардове, придружавали Симон. Изчезнали са. Не е успял да ги открие никъде в Сидни. Не са използвали собствените си паспорти и най-вероятно се крият под чужда самоличност там. Или пък са отлетели за Щатите през последната седмица…

— Допускаш ли, че може да са ме последвали в Чикаго?

— Много вероятно е да са направили точно това.

— Трябва да заложите капан — предложи Регън. — Очакването е страшно изнервящо.

— Лиъм скоро ще събере допълнителна информация — обеща той. — Имай търпение.

— Аз съм достатъчно търпелива — възрази Корди.

Алек се засмя.

— Говорех на жена ми.

Тя ги остави да спорят и отиде до спалнята, за да вземе няколко списания, които смяташе да предложи на Уолкър. Когато се върна във всекидневната, приятелите й бяха потънали в обятията си и се целуваха страстно. Годината семеен живот определено не бе охладила ентусиазма им, защото дори не забелязаха, че напускаше апартамента. До асансьора стоеше друг охранител, но със същото подозрително изражение. Кимна му и продължи към стаите на Уолкър. Мъжът се втурна напред, за да й отвори вратата.

Уолкър беше сам, седнал на дивана и подпрял гипсирания крак върху кръгла табуретка. Беше облечен в чист сив анцуг и бяла тениска. Гледаше нещо на лаптопа си.

— Прекъсвам ли те? — попита тя.

Той погледна към нея и се усмихна.

— Ела да седнеш до мен. Може пък чарът ти да ми донесе късмет, преди Ейдън и Спенсър да са се върнали за втория рунд.

Корди със задоволство забеляза първите признаци на завръщането на предишния Уолкър, когото толкова харесваше. Той отмести купчина документи, за да й направи място.

— Как е ръката ти? — попита, кимайки към връзката, придържаща лакътя й под прав ъгъл към гърдите.

— Вече е добре.

— Я кажи истината, Кейн.

Тя се усмихна. Уолкър винаги се обръщаше към нея и Софи с фамилиите им.

— Още ме боли… Не мога да я изпъна и се чувствам толкова безпомощна. А твоят крак?

— Обажда се от време на време — призна той. — Но не искам да вземам повече болкоуспокояващи. Не ми харесва начинът, по който се чувствам от тях.

— На мен също.

— Бирата помага повече — каза й той с широка усмивка. — Искаш ли една?

Тя се засмя на предложението му.

— Не, благодаря.

Уолкър се обърна към лаптопа си.

— Гледам пресконференцията на конгресмен Митчъл Рей Чембърс. Един от журналистите ми я изпрати на електронната поща. Такъв жалък самохвалко. Ще погледнеш ли?

— Покажи ми го.

— Купих един парцел от него и братовчед му. Доста изгодна сделка, между другото — похвали се той. — Но Ейдън не спира да се кара с мен заради тази история.

Корди обикновено не изпитваше неприязън към никого от пръв поглед, ала конгресменът се оказа изключение. Още щом се усмихна на камерата и започна да говори, тя се изпълни с отвращение. Мъжът повтаряше до премала как бе договорил сделката на века с Медисън, след като бе работил върху нея повече от година. Подчерта, че кметицата Грийн се опитала да провали продажбата на Рок Пойнт и да хвърли вината върху него. Държал избирателите му да са наясно, че не го беше позволил, и сега с вълнение им съобщавал, че най-сетне ще се реализира планът за хотел „Хамилтън“ и курорта. И то благодарение само и единствено на него…

Веднага след края на пресконференцията Корди попита:

— Има ли нещо вярно в онова, което каза?

— Отчасти — отвърна той. — Конгресменът ме потърси лично и заедно договорихме сумата за покупката. Стори ми се прекалено изгодна, за да я изпуснем. При това ставаше въпрос едва за половината от цената, която са му предложили Ейдън и Спенсър. — Замълча за момент и повтори: — Едва половината…

— И каква е причината според теб? Защо е приел толкова неизгодни условия?

— Заради предстоящите избори. Бори се за нов мандат, а кметицата Грийн води убедително в предварителните социологически проучвания. Рейтингът й хвърчи до небето, докато неговият е на дъното… Готов е на всичко, за да го преизберат.

— Ти каза, че братовчед му е съсобственик на земята. И той ли се съгласи с цената?

— Да. Сигурно Чембърс ще му отстъпи своята част, за да компенсира разликата. Не знам.

— А какво мисли за това Спенсър?

— Харесва му непосредствената близост на Рок Пойнт до града, затова ми се струва, че иска хотела. Според него районът се обезлюдява, защото няма работа, и един курорт ще промени коренно местната икономика. Ала иначе поддържа Ейдън, който пък не иска да си има работа с Чембърс. А би трябвало да е доволен.

Уолкър се самонавиваше, явно готвейки се за предстоящия сблъсък. Корди не искаше да застава помежду им, но не можа да се въздържи и посочи очевидното:

— Мога да разбера защо братята ти са толкова предпазливи.

— Ти на тяхна страна ли си?

— Това е въпрос, който може да ми зададе някой от учениците ми. Не, не вземам ничия страна. Просто отбелязвам, че никога досега не си проявявал какъвто и да било интерес към хотелиерския бизнес. Права ли съм?

— Аз съм равноправен партньор.

— Който винаги гласува „въздържал се“. — Сръга го шеговито с лакът. — Хайде, признай си. Доскоро пет пари не даваше за семейната компания.

— Вярно е — съгласи се той и въздъхна примирено. Облегна се на възглавницата, затвори лаптопа и го остави настрана. — Реших, че искам да вляза в бизнеса, но те няма да ме допуснат.

— Не си прав — възрази тя. — Знам, че биха се възползвали от помощта ти. — Стори й се, че той понечи да й възрази, затова побърза да добави: — А и всички знаят, че си роден да водиш преговори.

— Сериозно ли го казваш?

— О, я стига, Уолкър, ти си чаровникът в семейството. Само че трябва да решиш дали го искаш за постоянно, или само докато се възстановиш достатъчно, за да се впуснеш в поредните си лудории…

— Приключих с тях окончателно. Време ми е да се пенсионирам.

Говореше така, сякаш заставаше зад всяка изречена дума. Беше участвал в нерегламентирани състезания с коли толкова дълго, че не й се вярваше някога да спре, но се надяваше да е искрен. Дълбоко в себе си Уолкър беше добър човек. Просто му трябваше време да спре с щуротиите си, а после да даде възможност и на другите да го забележат.

Корди прекара останалата част от деня в разговори със строителните работници в Бостън и когато сестрата дойде да й помогне да си вземе душ и да облече синята копринена нощница, беше готова да се сгуши в леглото пред телевизора и да се унесе.

Ейдън се върна към единайсет. Заключи вратата и се прибра в стаята си, без да й каже дума.

„Може би му е писнало да ме вижда постоянно наоколо“ — помисли си тя. Дали не бе започнал да гледа на нея като на бреме? Хрумна й да му зададе въпроса направо, но реши, че няма да й каже истината. Той беше джентълмен, макар доста прям и понякога груб. Колкото и да му се искаше, нямаше да я изгони.

Какво й ставаше тази вечер? Беше неспокойна, без настроение, и я спохождаха нелепи мисли. Знаеше какво не беше наред, но й отне цели пет минути да го признае. Желаеше го… Неприятно й беше да се намира толкова близо до него и да бъде постоянно пренебрегвана. Мразеше да се чувства уязвима и през цялото време да й се налага да се защитава. Проблемът беше, че не знаеше как.

По телевизията даваха някакъв детективски филм. Не му обръщаше достатъчно внимание, за да се заинтригува от сюжета, и точно търсеше дистанционното, за да изключи телевизора, когато Ейдън влезе в стаята. Косата му беше мокра. Гърдите му бяха голи, беше обул само долнището на стар анцуг. Изглеждаше толкова неустоим, че й идваше да скочи в прегръдката му. Отметна притеснено къдриците от лицето си, ала осъзна какво прави и спря неуверено. Ако няколко синини бяха в състояние да го отблъснат, проблемът беше негов, а не неин.

Изражението му не издаваше нищо. Тя нямаше и най-малка представа какво мислеше. Нищо чудно, че никога не губеше на покер.

— Искаш ли нещо? — шепнешком попита тя.

— Да, искам. — Заобиколи дивана и седна до нея. После я повдигна внимателно и я сложи в скута си, като разтвори краката й така, че да се обвият около него.

Смръщила лице, тя се подпря на колене и попита:

— Какво правиш?

Той бавно повдигна нощницата до кръста й. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й и на устните му трепна едва доловима усмивка, щом установи, че тя не носеше бельо. Надникна в очите й и каза тихо:

— Ще те накарам да се почувстваш добре. — Притисна я към себе си и обсипа шията й с целувки, предизвиквайки тръпки по цялото й тяло. — Не е нужно да правиш нищо, Корделия.

— Ейдън…

Устните му покриха нейните и всичко, което искаше да му каже, мигом се изпари от съзнанието й. Достатъчна беше само една целувка, за да я накара да закопнее по него. Без да се отдръпне, той продължи да подклажда огъня в нея. Когато най-после се съединиха, беше нежен и настойчив. Оргазмът я заля, тя извика и го притисна силно в себе си. Той не можа да се овладее и свърши, шепнейки името й, докато тя крещеше неговото.

Отнесе я в леглото и остана да спи при нея, но отново не каза дума за любов или някакви чувства. Тя не бе и очаквала, но онова, което й се стори най-странното, беше, че нямаше нужда от тях.